Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Знам, че във всеки един момент може да ми се случи всичко Сашо Диков

Без да се правя на интересен, знам, че във всеки един момент всичко може да ми се случи. Това е част - вярно, най-неприятната, от това да плащаш цената, за да упражняваш професията си и да си независим и свободен, казва известният журналист пред Паола Хюсеин от "24 часа"

Не обичам аз да съм поводът за внимание, не обичам и подаръци да получавам, защото се чувствам неудобно, че хората са отделили време и средства за мен

Лесно е и податливо да злоупотребяваш със свободата си. Все ми се струва, че не съм го правил

Срещнах жена, която ме прави изумително жив

Вече 43 години е журналист, но продължава да нарича себе си Стажанта, въпреки че е минал през всички позиции в телевизията - от репортер до директор. И продължава да е с микрофон и камера в най-горещите точки у нас, за да получава важните отговори.

Иначе Сашо Диков е бивш състезател и републикански шампион по ски, бивш съпруг на актрисата Аня Пенчева, горд баща на талантливата журналистка Петя Дикова и много щастлив дядо на Александър и Илиян. Преди дни - на 25 юли, навърши 69 години.

- Г-н Диков, преди дни празнувахте рожден ден. Пораснал ли се чувствате, след като тогава казахте, че това е последната година от тийнейджърството ви?

- Най-ужасният ден от цялата година е рожденият ми ден. Не обичам аз да съм поводът за някакво внимание, за пожелания, не обичам и подаръци да получавам, защото се чувствам неудобно, че хората са отделили време, средства. Наистина ми е най-неприятният ден.

- Но пък през всички останали дни винаги сте били под светлините на прожекторите - и като спортист, и като тв журналист. Вече колко години?

- Малко са, да ти кажа, само 43 в занаята. Като известен връзкар заповедта ми за назначение в БНТ е от 1. 1. 1978 г. Тогава за всеобщ ужас на сума ти хора вътре и вън от телевизията Иван Славков, лека му пръст, ще съм му признателен цял живот, направи и невъзможното да ме назначи в телевизията.

Вярно е, че много бързо станах известен. Ще прозвучи претенциозно да кажа, че това не ме е интересувало, че целта ми е била друга, но истината е, че тази професия не я работя заради популярността на онзи човек в кутията. Целта ми е била нещо да се направи за професията, за хората или за отделна кауза. Пък телевизията, за добро или за лошо, дава наистина огромни възможности за влияние и то в двете посоки. Аз открай време съм си избрал обратната страна на луната - да е тъмно, трудно, студено.

- Как се насочихте към журналистиката?

- Случайно стана. Когато се завърнахме от олимпиадата през 1976 г., тогавашният зам. главен редактор на единствения спортен вестник “Народен спорт” - Красен Иванов, лека му пръст, и на него съм му благодарен, ме накара да напиша материал за олимпиадата. Аз бях там като участник. Написах малко жълтинии, малко задкулисие, разни психоатаки и номера, каквито имаше. “Много е интересно, но напиши и един чисто спортен материал какво беше новото на олимпиадата”, каза ми той. Написах го, все пак това ми е и специалността във ВИФ, където по онова време бях в предпоследния курс. След това ми поиска още няколко статии.

Междувременно в края на 1976-а

на 23 години ме обявиха

за стар и безперспективен

и ме изхвърлиха от

националния отбор,

което означаваше край на кариерата ми. Моята цел никога не е била да съм най-добрият скиор в България, исках със света да се премеря. Тука съм печелил сума ти национални титли, станах балкански шампион, дори бях 6-и в Европа в един момент. Малко български скиори са подобрявали това постижение оттогава. Но ме изхвърлиха.

Това е първият случай, в който вместо да ми извадят очите, ми изписаха вежди, защото ако бях продължил с активния спорт, никога нямаше да стана журналист.

Та Иван Славков прочете тези неща пак благодарение на хора. Сатирикът Васил Цонев - Дон Базилио, както му казваха, братът на големия актьор Коста Цонев, даде шута на Славков в добрия смисъл на думата. Васил Цонев беше прочел статиите ми и страшно му бяха харесали. Дал ги и на Славков, който ме попита: “Ти си нашият човек, искаш ли да работиш в телевизията?”. Беше пролетта на 1977 г., вече завършвах ВИФ и поисках. По това време нещата вече бяха уредени да се открие конкурс към катедрата по ски във ВИФ и така да остана в София. Аз съм от Троян, селянче, израснал в махала Камен мост. Но по онова време ако нямаш жителство, в София може да работиш или като ватман като Евгени Минчев, или в “Кремиковци”. Нещата за сегашното поколение звучат абсурдно, но това беше част от идиотизма на миналия строй.

Така бяха преодолени всякакви препятствия и от 1. 1. 1978 г. започнах в телевизията.

- Започвате като спортен журналист. Кога дойде моментът, в който осъзнахте, че искате повече?

- Кой е точно моментът, не знам. През 1993 г. си

подадох оставката от БНТ,

защото Хачо Бояджиев

уволни Нери Терзиева

абсолютно безпринципно. Тя ме беше назначила за шеф на спорта, а аз така ги разбирам нещата - подадох оставка, защото така се прави според мен. Напуснах телевизията и почнах в “Канал 3”. От 2000 г. собственикът Величко Найденов ме направи програмен директор, но в един момент ми писна, защото спортът като цяло и най-вече футболът, към който имаше най-голям интерес, се превръщаше във все по-голям фарс с уредени мачове, с безумия по терените и извън тях. Просто загубих всякакъв интерес към спорта. Оттам тръгнах да правя други неща.

Тогава футболни президенти бяха хора като Георги Илиев, на когото не беше така лесно да му противоречиш и да му се опълчиш. Трудно сега някой може да си представи какво значи групировката ВИС-2 в най-силните си години, каква държава в държавата беше.

Даже Тити (Папазов - б.а.) дълги години разказваше изумен за една среща между него, мен и Георги Илиев. Георги Илиев нещо ме караше да не критикувам неговия отбор, а аз отговорих: “Жоро, няма как да стане, това ми е животът, професията”. После Тити разправяше: “Той не се подчини на Георги Илиев, абсолютно откачен е.” Скоро след това дойде моментът на една друга случайна среща с Георги Илиев, когато той ми каза: “Прав беше да критикуваш отбора, там не стават за нищо”. Тогава го навивах да ми даде интервю, но той отказа, защото се притеснявал от камерата.

Години по-късно пак на някакво парти Васил Божков, тогава май беше шеф на “Еврофутбол”, каза пред колегите за мен: “Каквото и да говори той, знам, че го прави, защото така мисли”.

- Минали сте през всички възможни постове в телевизията - и репортер, и редактор, и директор. Все още обаче сам се наричате Стажанта, защо?

- Има едни филми с Том Круз, където неговият герой се казва Джак Ричър (по книгите на Лий Чайлд - б.а.) и се заема все с безнадеждни случаи, в които някой е несправедливо обвинен. В първия филм след всички перипетии той е окървавен, изцапан, с изподрани дрехи и го питат: “Рискуваш си живота, защо го правиш?”. Джак Ричър отговаря: “Защото няма кой друг да го направи”.

Когато гледам как т.нар. ресорни репортери се държат особено спрямо политици и спрямо най-влиятелните и силните, ми е болно за професията. Ресорът е един от големите бичове в нашата професия. Човек рискува, задавайки неудобни въпроси, да си развали отношенията с хората от ресора, за който отговаря, и да не му подават информация, затова е принуден да си трае, да мълчи, да слугува. Не трябва да е така, затова се хванах. Не съм в тази жалка роля, защото ми е много интересно и приятно да ги гоня по коридорите, но пък като няма кой.

Навремето Илия Павлов, лека му пръст, ми е забранявал да стъпвам на “Българска армия”, като беше президент на ЦСКА, защото неправилно съм отразявал нещата. На “Герена” ми бяха забранили да ходя и т.н. Но не е достатъчно да правя само нещо в студиото и да сглобявам някакви материали. Просто за тази професия, за телевизионното новинарство човек трябва да е болен. Не е за нормални хора.

- Вие сте известен с острите си въпроси към всеки, към когото обществото проявява интерес. Какво мислите за българската журналистика?

- Още отпреди 10 ноември, когато шефът на спортната редакция Николай Колев-Мичмана ме попита дали искам да правя неделно спортно предаване по Ефир 2, казах, че съм готов, но

при две условия - аз

определям темите

и гостите

С това предложение отидохме при шефа на Ефир 2 - Димитри Иванов, Джимо, и направих 3-часово предаване, което остана в историята на БНТ.

Оттук нататък следва разказ, който е безинтересен, защото е клише след клише, сред които най-голямото е, че за свободата си човек трябва да се бори. И съм го правил, защото съм поставял ребром въпроса.

Например през 1988 г. на олимпиадата в Сеул цялата спортна редакция се изнесе да предава оттам, като оставиха само най-некадърния и най-ненадеждния в София - това съм аз. Бях оставен да правя 10-минутни олимпийски новинки. Като стриктен и дисциплиниран човек първия ден го сторих. После поисках от тогавашния главен редактор Явор Цаков малко да ги разширя. Втория ден направих 20 минути, на третия ден - 60, на четвъртия - 120, после 180. В крайна сметка стана едно безкрайно шоу между директните излъчвания от Сеул.

Но за да е успешна тази борба за свобода, трябва да попаднеш и на шефове. Затова веднага давам примера с Нова тв. Когато Карбовски избяга оттам, опряха до мен. На срещата със Силва Зурлева и продуцентите от “Телеман”, които правеха предаването, казах, че мога да дойда при едно условие - никакви ограничения и пълна свобода. Тя го прие. Но още на второто предаване поканих Алексей Петров, тогавашния враг номер 1 в държавата. Силва Зурлева каза: “Не”. Прави им чест на продуцентите - Николай Русакиев и Боян Петков, че застанаха твърдо зад мен. И тримата бяхме категорични, че или минава Алексей Петров, или приключва целият проект. Слава богу, че Силва отстъпи. Нейните опасения бяха, че аз ще хваля Алексей Петров, а причината да го поканя беше точно обратната, защото след като излезе от ареста, той се закани със своите разкрития да срути държавата, но нищо от това не се случи. Моите въпроси бяха именно защо не удържа на думата си.

След излъчването прави ѝ чест на Силва, че каза колко е доволна от резултата.

Лесно е и податливо да злоупотребяваш със свободата си. Все ми се струва, че не съм злоупотребявал с така даваната ми свобода през всичките тези години.

- Сега сте в малката телевизия “Евроком”, как се чувствате там?

- По един и същи начин съм си вършил работата през целия живот. Би Ай Ти я направихме 4-ата по доверие телевизия само 3 или 4 месеца след като въведохме новата програмна схема там. После я купиха и я закриха. След това единствената свободна телевизия, в която можех да работя, беше “Евроком”. Затова трябва да благодаря на собствениците ѝ Петьо Стайков, Росен Илчев и Злати Златев. Не само че работя без никакви ограничения в тези 2 часа ефирно време, което имам в петък от 20 до 22 ч. На няколко пъти съм предлагал извънредни издания, които те изобщо не са длъжни да приемат, защото са извън всякакви договори. Но досега не са ми отказали. Едното беше по случай свалянето от екрана на Милен Цветков, другото беше за барселонската къща - все неща на острието на бръснача, но колебания не е имало. Разбира се, че си дават и сметка, че

там, където съм аз -

може да съм всякакъв,

но има интерес,

скандали, разправии, но и рейтинг, което е основното за частните телевизии.

- Имало ли е натиск върху вас да показвате определени теми и хора, или обратното - да не им обръщате внимание?

- На няколко пъти ми побутваха пликчета на едни маси и по едни бюра, за да покажа нещо, да направя материал по някаква тема. Предлагали са ми всякакви неща - и частни самолети, и почивки. Но всичко това е в сферата на наивното. Не смятам за кой знае какво постижение, че не съм приемал. Единственото постижение е това, че заставам срещу огледалото и си казвам, че съм изпуснал сума ти неща в сферата на материалното, но съм чист. Веднъж отстъпиш ли, край.

Казвам всичко това, защото упражняването на тази професия води първо до 1993 г., когато си подадох оставката от БНТ. Малко след 2000 г. напуснах “Канал 3”, после от Нова тв ми прекратиха договора при най-висок рейтинг, после купиха Би Ай Ти, за да я затворят. Сега съм тука, в “Евроком”. Без да се правя на интересен, знам, че във всеки един момент всичко може да ми се случи. Това е част - вярно, най-неприятната, от това да плащаш цената, за да упражняваш професията си и да си независим и свободен.

- На какво сте учили дъщеря си, за да ви последва в професията?

- Не мога да кажа, че съм я учил за тази професия, тя сама си я избра. Никога не съм имал болната амбиция да ме наследява и да върви по моя път. Още повече че имам огромни прегрешения към нея заради професията, защото, когато беше малка, не съм ѝ отделял достатъчно време. Гледам сега нещо да компенсирам покрай внуците. Но всичко това тя сама си го е избрала. По един парадоксален начин, за

да започне телевизионната

си кариера, една медия -

“24 часа”,

и нейният главен редактор по онова време - Венелина Гочева, са главните виновници. Виж как се повтарят нещата. Заради моите писания навремето във вестник “Народен спорт” Иван Славков ме назначи. И заради писанията на Пипи в “24 часа” тогава Ани Тодорова, продуцентката на сутрешния блок и на актуалните предавания в Би Ти Ви, я покани в телевизията.

- Едва ли много хора подозират какъв грижовен дядо сте. Хубаво ли е човек да има внуци?

- Аз

живея с усещането за

огромна вина спрямо

дъщеря ми

Тя няма как да бъде изкупена, но гледам по всякакъв начин поне да бъде компенсирана. След като навремето в някои от най-трудните за нея и най-опасни години съм я лишил от тези грижи и внимание, сега гледам да ѝ помагам. Друг е въпросът, че това е много особено усещане. Всеки, който е станал дядо, казва, че е невероятно. Но докато не го усетиш, не можеш да го разбереш. Както навремето трябва да отидеш в Щатите или Съветския съюз, за да усетиш и едното, и другото.

Сега виждаш едно безпомощно същество, което ти отвръща на грижите и вниманието, както може. Майка му пита големия - Александър: “Хубаво ли беше в детската градина”, той казва: “Да”. И храната му харесала, и игрите. “Искаш ли утре да отидеш на детска градина”, пак пита тя. “Не”. И на въпроса кой ще го гледа, отговаря: “Деди”. Като се разделяме вечер, то са едни махания, целувки, артист е! Както майка ми обичаше да казва за дъщеря ми: “Абе наше си е, не е крадено”, така и внукът не е краден.

- С една от най-красивите жени на България - актрисата Аня Пенчева, имате прекрасна дъщеря, вече и внуци. Какви са отношенията ви?

- Усещането да си с Аня наистина е страхотно и невероятно. Но страхотното усещане не се създава само от физиката. На външния вид може да се любуваш като на експонат. Но ние наистина сме имали страхотни преживявания, защото тя далеч не отговаря на това клише, че след като е красива, особено артистка, значи тя е каквото следва по клишето. А и ми е направила най-големия подарък с дъщеря ми - съществото, което осмисля до огромна степен живота ми, подарък от съдбата, какъвто едва ли заслужавам дори.

Имал съм късмета и по тази линия. Защото, слава богу, съм си надвил на масрафа не само в професионален аспект. Съдбата ме е срещала наистина с невероятни жени, които умеят и знаят как да направят живота ти пълноценен.

И сега е така, защото пак съм намерил най-добрия и най-страхотния човек. Срещнах жена, която ме прави изумително жив.

Хората не могат да си представят, че нещата за мъжа започват истински над 50, а всъщност най-голямата радост и удоволствие е след 60 години. Само човек, който е на тази възраст и с тази нагласа, може въобще да ме разбере. Понякога дори се плаша от нещата, които върша, от тийнейджърските своеволия, които си позволявам. Искам да порасна, но отчасти с ужас, отчасти с благодарност осъзнавам, че не мога.

Накрая въпросът на всички въпроси остава в едни ръце, протегнати към мен, в едни очи, изпълнени с обич и признателност, а аз единствено се питам: “Господи, къде ми е памперсът?”. Защото ръцете и очите са на моя внук Александър!