Руският император му подарява имение, но той се връща в България

С шестима души освобождава село Плаво, Димотишко, от 200 башибозуци

Обещава им да предаде до 2 часа селяните. В това време взема на мушка водачите им и ги гръмва от църквата

Започналата на 17 април 1877 година Руско-турска освободителна война и военните действия в Северна България, превземането на София, действията в Южна България се следят със затаен интерес от капитан Петко Киряков. "Когато научихме, че русите са минали Дунава - разказва той, - не можахме да се поберем в себе си от радост и първото нещо, което направихме, беше да изпратим восък и мастило в черквите и околните села и от сърце да се молят Богу, за да дарува победа на руското войнство."

Той се свързва с руското командване и се поставя на негово разположение. След сключването на Одринското споразумение от 31 януари 1878 година и Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 година руското командване поставя задача на Капитан Петко да не предприема настъпателни действия в турския тил, а да пази живота и имота на населението от Родопския край от набезите на башибозуците и мародерстващите разбити турски войници.

Неговата дружина действа като партизански отряд в тила на врага.

В няколко сражения, които дружината води до сключването на Одринското примирие, тя освобождава град Мароня и околността и очаква руските войски да им ги предаде, но те останали извън демаркационната линия и границите на Санстефанска България. По силата на Санстефанския договор Петко Киряков е принуден да отстъпи Мароня и другите освободени селища в Дедеагачко и Гюмюрджинско. Тази трудна, отговорна и деликатна задача се усложнява още повече, след като през лятото на 1878 година българите от Родопите научават за несправедливите решения на Берлинския договор, които оставят Родопите извън пределите на Източна Румелия.

Заради успешната помощ, която дружината на Петко Киряков оказва на руското военно командване и руските войски и огромната популярност, която имал войводата сред населението, от него се заинтересувал самият велик княз Николай Николаевич, главнокомандващ на руските войски. Той пожелава да се запознае с капитан Петко войвода. Войводата е извикан в главната квартира на армията в Одрин. Това става след битката за Мароня. Вероятно тук Петко Киряков е обсъдил с руското командване по-нататъшните си действия срещу метежа на Сен Клер.

По стечение на обстоятелствата капитан Петко Киряков застава начело на съпротивата на родопските българи, като организира, командва и повежда борбата срещу така наречения Родопски метеж. Той е организиран и вдъхновен от британския дипломат и офицер с полско-английски корени Станислав Греъм Бауер Сен Клер и наричан още Сенклеров. Както пише Г. Тодоров в книгата си "Временното руско управление в България 1877 - 1879 г.", този метеж можел да накърни не само българските национални интереси, но и тези на по-големи играчи. От военна гледна точка Сенклеровият метеж е необявена война между Англия и Русия, водена с цел да се държи Русия далеч от Цариград и Проливите. Метежът от 1878 – 1879 година е насочен както срещу руските интереси, така също и към политическите амбиции и териториални интереси на младата българска държава. Именно в тази сложна политическа и дипломатическа борба е включен капитан Петко Киряков, който достойно изпълнява отредената му от историята роля на фактор с международно и национално значение.

В няколко сражения с метежниците, най-тежкото от които е при с. Плаво, Димотишко, на 21 май 1878 година, те са разгромени и по думите на войводата загубите им са огромни: "Башибозуците убити паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците въстаници се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровото въстание се тури край, като (Сенклер) завлече силите си към Кърджалийско и Ахъчелебийско."

За значението и ролята на Капитан Петко в защита на родопското население много ясно е отразено в рапорта на вицеконсула Уилшаир до сър Хенри Леярд в Цариград. В него четем:

"Дедеагач, 28 май 1878 г.

Имам чест да представя на Ваше Превъзходителство следния рапорт за английската дипломация относно случилото се тук през последните няколко дни, което е породило голямо безпокойство и страх в града и околността

Ваше Превъзходителство навярно вече е слушал за българския злосторник Петко – страшилището на този край от няколко години насам. Настойчиво се твърдеше миналия месец януари, че този Петко с двама другари бил убит от полицията в една колиба близо до с. Кемерли, дето се укривал.

Този слух обаче се оказа неверен, тъй като известно време след това той се появил отново с една чета, с която влязъл в Мароня и се укрил. Заобиколен от турски войници, той и другарите му успели да пробият път (и избягали), след като нанесли тежко поражение на турците и изгубили само двама души от своята чета."

От март до август 1878 г. дружината на Капитан Петко води десетина сражения срещу Хайдер бей и бандите на Сен Клер. Дружината му достига над 500 души четници и доброволци. Най-забележителна е битката при с. Плаво на 21 май 1878 година, в която Капитан Петко успява с шест души четници да избави селяните от обсадилите селото башибозуци сенклеристи. Ето какво разправя самият Капитан Петко пред сп. "Родопски напредък", публикувано в списанието през 1905 -1906 година.

"Беше около 15 май (1878), аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаващите се сенклерови въстаници. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратени от гръцкото село Плаво, Димотишко, хора, за да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото от опустошение.

Плаво е едно големичко гръцко село и не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близко, тъй че русите не можеха да направят нищо. От комендантството ми дадоха четири конни казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво и ако има възможност, да изведа селяните и да ги прекарвам отсам границата." Войводата заедно с двама четници и присъединилите се към тях трима търговци на тютюн пристигат на 20 май в селото.

Събират селяните и им казват, че трябва да напуснат селото, за да се спасят. Решаването на въпроса остава за 21 май - празника Св. Константин, когато селяните ще се съберат в църквата.

На сутринта селото е обкръжено от башибозук.

Войводата организира съпротивата, като изпраща четиримата казаци с писмо за помощ до най-близкия руски военен пост и до дружината. Преодолявайки обсадата, един от пратените казаци успял да занесе писмото до руския военен пост и до дружината. В това време Капитан Петко използва военна хитрост, като заявява, че ще се предадат след два часа.

Турците сядат на поляната и започват да се черпят. Качен на камбанарията на църквата, Капитан Петко определя кои са предводителите на башибозуците и той и другарите му ги вземат на мушка, стрелят и ги убиват. Това предизвиква паника сред башибозуците, които помислили, че към селото пристигат нови военни чести и те са обкръжени, и се разбягват. Капитан Петко извежда жителите на селото и се отправя към демаркационната линия.

По пътя те са посрещнат от изпратените на помощ руски войници и 200 четници. Макар и ранен на две места, Капитан Петко и дружината му гонят през нощта башибозуците.

След битката при Плаво Капитан Петко е настанен в руска военна болница в Одрин, откъдето след един месец интензивно лечение излиза съвършено здрав. Тук той се запознава с генерал Скобелев и други висши руски офицери, които изказват своето възхищение от героичния му подвиг.

Победите на Капитан Петко в крайна сметка водят до разпадане на отрядите на Сен Клер през август 1878 година и прехвърлянето им в Кърджалийско. С това бойният път на българските отряди, ръководени от Петко войвода, не свършва. През август и септември 1878 година дружината в Родопите успешно отбранява Чепеларе и Широка лъка.

Берлинският конгрес оставя част от българските земи под турска власт. Българският народ се вдига в защита на Санстефанска България. Наред с протестите видни български дейци започват подготовката за въоръжена съпротива. Дейци от Източна Румелия подготвят въстание в Одринско, а тези от Македония подготвят въстание в Кресненско и Разложко.

Моралният водач на Кресненско-Разложкото въстание митрополит Натанаил Охридски се опитва да координира действията на подготвяното въстание с дейци от Източна Румелия и лично с Капитан Петко, който се намирал в Чепеларе.

В книгата си "Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание" патриарх Кирил съобщава, че на 25 септември 1878 година Натанаил Охридски пише писмо до Капитан Петко, като го кани на среща в Горна Джумая, където ще се обсъди "един много важен въпрос за в полза на всичките Българи, от Берлинския Конгрес ся оставиха под Турското тиранско управление" и завършва с думите "Като Ви поздравява[м] от името на Македонските Българи, оставям Все Ваш съдружник за освобождението на неосвободените Българи в Турско". Това писмо, в което Натанаил Охридски се обръща към Капитан Петко войвода, говори за безспорния военен и политически авторитет на войводата, който би оглавил въоръжената съпротива на тракийци срещу несправедливия Берлински конгрес при едно бъдещо въстание.

Проф. Дойно Дойнов в книгата си "Комитетите "Единство" пише за ролята и приноса им за Съединението. Той подчертава, че тяхната дейност е насочена в няколко направления, едно от които е да подпомагат борбата на родопските българи начело с капитан Петко войвода и подготовката на въоръжена съпротива в онези райони на Одринска Тракия, заемани дотогава от руските войски, които поради силата на Берлинския договор били длъжни да опразнят – Одринско, Лозенградско, Люлебургаско и Димотишко.

Това е ярко свидетелство за подготовката на въстание в Одринска Тракия. "Подготовката на въстанието – пише проф. Дойнов – се извършвала както всред местното население в Кърклисе (Лозенград), в отделни райони на Одринско, така и в съседните български райони, Хасковско и Сливенско, които следвало да окажат помощ на въстаниците. Особено внимание към тази дейност проявил Петко войвода, изявил желание да военното ръководство на въстанието в този край." Хасковският комитет на "Единство" през февруари 1879 година отправя питане към ръководството на пловдивския комитет "Единство": "ще трябва ли да се направи въстание вън от границите на санджака" и следва ли "да се проводи Петко войвода в Одринския санджак".

Централният тракийски революционен комитет в Пловдив, отчитайки опасността от обезбългаряване на Одринска Тракия при едно неуспешно въстание, оказва натиск, като на 4 март 1879 година съобщава на комитета в Хасково, че едно въстание в Одринско ще има катастрофални последици, а с писмо от 11 март писмено им разпорежда дружината на капитан Петко войвода да не излиза извън границите на Източна Румелия, като се пръсне по селата.

Осуетеното въстание в Одринска Тракия от руските окупационни власти, които се стремели да не предизвикат международни усложнения и настаняване на турски войски в Източна Румелия, не намалява ролята на капитан Петко войвода да бъде негов военен ръководител. В годините след началото на Руско-турската освободителна война той се превръща от обикновен водител на чета в безспорен военен ръководител на съпротивителното движение в Южна България, във фактор от национална величина.

Това е подчертавано многократно от руското военно и политическо ръководство в България. Оценявайки неговия принос и преценявайки, че за участието си в съпротивителната борба след сключването на Берлинския договор Петко войвода не е амнистиран и че турските власти ще го подведат под съд, веднага след Учредителното събрание, което приключило на 16 април 1879 година, за дейността на Капитан Петко било докладвано в руския императорски дом.

Лично Александър Николаевич изявил желание да се запознае с него. Петко войвода отпътувал за Петербург с последните руски части, напуснали България през юни 1879 година. Съпровождан е от генерал Скобелев. След пристигането си в Петербург той е приет от император Александър, който високо оценил приноса му за участието в Руско-турската освободителна война. Монархът го удостоил с капитанско звание и му подарил едно имение от държавните земи в Киевска губерния.

Капитан Петко Киряков не успял да се приспособи към живота в Русия, продал имението и се завърнал в България. Пожелал да се установи на постоянно местожителство в някой град на Източна Румелия. След като пристигнал в Бургас, бил задържан от административните власти на основание на една нота от Високата порта, с която се забранявало да живее в Източна Румелия и ако се появи на нейна територия, да бъде арестуван и предаден на турското правосъдие. Предупреден за това, капитан Петко Киряков се завърнал в Княжество България и се установил да живее във Варна.