Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Потайностите на Борисовата градина: Слатинчани на кървав бунт срещу изяждащия пасищата им парк

“Мене гору ми не требе! Мене трева ми требе!”, възмущават се в селската кръчма преди сблъсъка с кавалерията

Станалото е осъдено като морална катастрофа за държавата

Табията. Така някога е наричано пасището за добитъка на шопите там, където днес се разполага Борисовата градина.

През 1882 г. кметът на столицата Иван Хаджигенов предлага на терена, където освен всичко след Освобождението войскови части на Софийския гарнизон провеждат ученията си, а през 1879 г. значителна част е превърната в гробища, да се направи разсадник (пепиниера). Страхотна идея! Столицата трябва да разцъфне в повече цветове по подобие на европейските и да има градски зелени пространства. Съветът на общинското управление е абсолютно “за” предложението. Хаджигенов няколко месеца издирва експерт с визия, трудолюбие и отлични препоръки. След щателно проучване открива точния човек - градинаря на румънския кралски двор Даниел Неф.

Той пристига у нас, изработва първия план на градината, построява си къща за живеене на терена и организира разсадник в долната част при реката.

10 000 фиданки с богат видов състав. С това започва. Щом посадъчният материал е готов, Неф засажда и любимите си акации в долната лява част на проектираната градина, устройва лехи с цветя и поставя входа (портата) откъм “Цариградско шосе”.

За две години площта на Разсадника е увеличена с 14 хил. кв. м. По това време е направено и езеро с риби и патици. Всичко изглежда страхотно, а перспективите за бъдещия изглед са още по-изумителни.

Картината на растителността се сменя изцяло през 1888 г., тъй като княз Фердинанд иска повечето от акациевите дървета да се заменят с горски дъб, явор, ясен, бреза и др. Няколко десетки дъба са пренесени от гората в Лозенец, а първият е засаден до къщата на градинаря.

В следващите 3-4 години масово се засаждат широколистни дървесни видове, докарани от Пасарелската и Кокалянската гора. Към 1890 г. от Рила са докарани и значителни количества иглолистни дървесни видове - черен бор и смърч. И за да има повече екзотика, са засадени и видове като секвоя, кедър, гинко билоба и др.

Паркът расте амбициозно и изяжда още и още земя, разпростирайки се по посока на близкото село Слатина. Все по-малко остава за добитъка на шопите и това никак не им харесва. През 1891 г. разлютените слатинчани решават, че няма да отстъпят, и пускат домашните си животни да пасат, мачкат и унищожават младите дръвчета и каквото още им попадне под копитата.

Загубите са такива, че се стига дотам правителството на Стефан Стамболов да публикува специална законова наредба. Става ясно, че 1000 лв. глоба грози всеки, чието стадо е хванато в парка плюс конфискация на заловените животни. Дори се дава право на горските пазачи да стрелят по нарушителите. В района са изпратени и войскови части, които да демонстрират сериозността на управниците. Няма нито един санкциониран. Разпоредбите по-скоро са символични. За момент се стига до неофициално примирие.

На 9 януари 1895 г. престолонаследникът княз Борис навършва 1 година и в негова чест Пепиниерата получава първото си официално име - Княз-Борисова градина.

Четири години след това се разширява и реконструира “Ариана” - голямото езеро до входа. На мястото на бивше мочурище е създадено още едно, по-малко езеро, наречено Рибно (Езерото с лилиите).

Към 1900 г. паркът е над 500 декара. Работата по него трескаво продължава, докато слатинчани набират още гняв.

Чашата прелива през 1903 г.

“Мене гору ми не требе! Мене трева ми требе!”, чуват се викове в селската кръчма.

Не може “да се краде” още и още територия за Пепиниерата от селската мера, категорични са шопите. Само че няма нотариален акт за спорната земя. Даже напротив. През същата година от Народната библиотека е изровен нормативен турски документ, който доказва, че претенциите на селяните от Слатина са неоснователни. Теренът от векове е собственост на град София.

Това само изостря настроенията. Масло в огъня налива и кметът на Слатина Цветан Белев, който има ханче на 4-ти километър и е сред най-верните поддръжници на управляващата Прогресивнолиберална партия. Той смята, че може да си позволява какво ли не.

Селяните започват да тероризират охранителите на Пепиниерата и да вандалстват. Вечерта на 25 февруари столичният градоначалник Велю Маринов дори изпраща в подкрепа на място 40 конни стражари, които също са атакувани и прогонени от слатинчани. Така се стига до ескалация.

В селото е изпратен ескадрон от Първи кавалерийски полк под командването на майор Константин Радулов. Частта спира пред кметството, където се е стекло цялото село, а отпред пазят четирима въоръжени селяни.

След опит за преговори, през които слатинчани само подвикват, че “кръв ще се лее”, е издадена заповед за арести. Последва варварски отговор - селяните нападат кавалеристите със сопи и камъни. Наистина е пролята кръвта на неколцина от войниците. И това провокира полка да произведе три последователни залпа - първите два са във въздуха, а третият в тълпата. Мъртви падат Стоян Йонев и Яна Стойнова.

Седем други са ранени, като им е оказана първа помощ от фелдшера на ескадрона. Сградата на кметството е на решето от куршуми, а повечето селяни се разбягват.

Така с цената на ненужни жертви е възпрян бунтът на слатинчани. На следващия ден са арестувани 20 души начело с кмета. Ужасяващият сблъсък е осъден като морална катастрофа за държавата. Министри са принудени да дават обяснения. Но всичко тече, всичко се променя.

През същата 1903 г. в северозападната част на градината, на мястото на бившите гробища, е разрешено изграждането на игрище на гимнастическото дружество “Юнак”, на ловджийското “Сокол” и на колоездачното и туристическо дружество - общо 77 декара.

През 1906 г. нов талант е назначен да продължи делото на Неф. Главен общински градинар става елзасецът и страстен любител на цветята Йосиф Фрай.

Той преустройва градината по собствен план и доразвива идеите на предшественика си. По негова идея е създаден Розариумът. Пак той засажда двете главни алеи в долната част на градината - липовата и кестеновата, а в горната част открива широката централна и двете странични алеи - от Детското игрище до Рибното езеро (1910-1912).

Така характерните бюст-паметници на видни българи в парка започват да се поставят през 1920 г.

Първият е на Иван Вазов по повод на седемдесетгодишния юбилей на писателя. След него в сенките започват да се появяват и редица от най-видните герои и родолюбци - Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски, Марин Дринов и много други.

Направена е скулптурната украса на Рибното езеро, която се мени през годините. Изграждат се някои от известните чешми.

Паркът става дом и за редица спортни съоръжения - Скаутско игрище (на мястото на днешната лятна естрада), Арменско игрище (на мястото на езерото с патиците), тенис кортове.

Един от най-сериозните за времето си проекти, реализирани в Борисовата градина, е колодрумът на Българския народен спортен съюз и на Първо българско колоездачно дружество. За неговото изграждане през 1922 г. e отпуснато място от около 60 декара, а амбицията е съоръжението да се реализира за балканиадата през 1931 г. И воала! Столицата се сдобива с такъв, колодрум, какъвто няма не само на Балканския полуостров, но и в доста от по-напредналите държави в Европа.

Малко след това в близост още 59 декара са определени за спортно игрище на футболния клуб АС-23, а през 1924 г. общината предоставя място в западната част на парка и на спортен клуб “Левски”. Едноименният национален стадион там е построен с доброволен труд и е завършен през 1926 г., като после минава през различни реконструкции.

И в заключение 35 години след бунта на шопите Слатина заедно с още седем близки селища (Драгалевци, Дървеница, Бояна, Княжево, Красно село, Горна баня и Надежда) е присъединена към София (1938). Оттогава слатинчани наред с всички други оценяват и споделят възможностите за разходка, отдих и т.н. в Борисовата градина.

Още факти: 

l На 2 юни 1956 г. е открита "Братската могила" - паметник на загинали антифашисти, оформен като голяма архитектурна скулптурна композиция, над която се издига 41-метров обелиск.

l През 1959 г. в лесопарковата част е изградена първата телевизионна кула в София и България, висока 120м. Къпалнята е преименувана на "Република".

l От 1963 до 1973г. след реконструкцията на бул. "Ленин" ("Цариградско шосе") и двукратното разширение на стадион "Васил Левски" от парка са отнети 30 декара.

l През 1972 г. езерото "Ариана" е преустроено, емблематичната бирария на островчето, събирала години наред бохемата на столицата, е разрушена.

l От 1984 г. цялата територия на парка възлиза на 4120 декара, а представителната част е 326 декара. Последната му голяма реконструкция е през 1986 г., проектирана от колектив с ръководител инж. Георги Радославов.

l В началото на 1992 г. на парка се връща старото име - Княз Борисова градина, или накратко Борисова градина, както я наричаме днес.