Най-често политици прецакват операции на шпионите

Провали в разузнаването допускат дори и най-прочутите тайни служби в света. Често вината е по-скоро на политиците, които не винаги разбират правилно информацията подадена от тях, но последствията винаги са пагубни.

В своята книга "Най-големите гафове в света на военното дело и на разузнаването" Сол Дейвид и Джон Хюз-Уилсън посочват някои от най-емблематичните разминавания на тайните служби с фактите, довели до сериозни щети.

Служителите на израелското разузнаване Мосад имат славата на едни от най-добрите шпиони в света, но и те допускат грешки.

На еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на 6 октомври 1973 г., сирийската и египетската армия

нападат Израел, причинявайки

тежки загуби

на изненаданите отбранителни сили. В края на 1972 г., египетският президент Садат и сирийският - Асад, създават военна коалиция, която да предприеме изненадващо нападение срещу Израел едновременно на два фронта.

Египтяните дълго изучавали слабите страни на Израел, най-фаталната от които беше прекалената им самоувереност и арогантност след победите. Точно в този период военното разузнаване на Израел се превръща в национално и се влияе прекалено от политиците. А според специалистите подобен подход винаги води до провал.

С добре изградените си шпионски мрежи в арабския свят евреите рядко пропускат информация от сигурни източници, когато им е необходимо. Но в случая нещо се обърква и службите на Израел не отреагират адекватно. По думите на Хаим Херцог, през 1972-1973 г. израелското разузнаване “имаше очи, но не виждаше с тях”

Истинският проблем бил в политическите кръгове на Израел. По време на управлението си министър-председателката Голда Меир започва да не обръща внимание на хората извън нейния политически кръг. Израелската политика за национална сигурност започна все повече да се осланя на прекомерната секретност, личните взаимоотношения и партийната принадлежност.

С този манталитет Израел започва да претегля първите сигнали за надигаща се през 1973 г. заплаха от Египет. Според оценката на правителството те не са достатъчно силни, за да ги нападнат.

Най-големият проблем за египтяните е да скрият техническата и военната подготовка за войната. Те са сигурни, че израелското разузнаване скоро ще забележи военната подготовка. До края на лятото на 1973 г., Сирия внася от СССР два пъти повече оръжие, отколкото през цялата 1972 г. Египет внася още повече.

Заблудата за израелските разузнавачи е че повечето въоръжения и техника са със защитно предназначение. Независимо че са преброени над 1000 бройки от нападателните ракети САМ на секретната съветска система САМ-6, израелците не се притесняват. Египетската армия е успешно екипирана и обучена да работи с най-модерните съветски оръжия от автоматите АК-47 до ракетите “Скъд”. Изводът на израелското разузнаване обаче е, че цялото оръжие и техника на арабите са за отбрана.

Арабите решават, че ударът ще започне на 6 октомври - тогава се падал десетия ден от Рамазана и годишнина от победата на пророк Мохамед в битката при Бадр до Медина през 624 г.

Само 14 висши военни са уведомени за датата на нападението от самото начало. Дори тогава египтяните се притесняват, познавайки

умението на Мосад да измъква информация

от арабските офицери.

Израелските служби за сигурност са засипани от предупреждения за движение на египетските войници. Те забелязват настъпването на войските, събирането на запасняците, придвижването по мостовете, разтоварването на мунициите и необичайната поддръжка на самолетите.

Египетският президент Ануар Садат в словото си на 26 септември казва: “Нарочно не засягам темата за войната, защото достатъчно се изговори по нея. Само ще кажа, че

освобождаването

на земята ни е основна задача”

Но израелското разузнаване недооценява думите му.

По онова време сирийците са в по-тясно взаимодействие със съветската разузнавателна организация, отколкото другите страни в Близкия изток. КГБ и ГРУ имат сериозно присъствие в Дамаск. На 4 октомври съветските семейства са евакуирани от Сирия и Египет. Получават се все повече потвърждения за голямото струпване на войски по израелската граница. На 5 октомври обезпокоените генерали се събират при премиера Голда Меир, но след кратко съвещание изводът на генералния щаб и военното разузнаване отново е, че заплахата от война е минимална.

Рано сутринта на 6 октомври 1973 г. телефонът на израелския генерал Зейра иззвънява и анонимен глас му съобщава, че Израел ще бъде атакуван на два фронта същата вечер, вероятно в 18,00 ч. Ужасен, Зейра веднага се обажда по телефона на началника на израелската армия, генерал Елазар. Но два дена преди атаката Сирия и Египет се разбрали часът да бъде променен на 14,00.

От своя страна Елазар веднага се обажда на шефа си, министъра на отбраната Моше Даян, който също вече бил получил предупреждение от свой източник.

В същото време в кризисния щаб на премиера все още текат обсъждания как да се отговори на арабската мобилизация и решават... да не предприемат нищо.

В 14,00 ч. вратата на залата, където заседава кабинетът на Голда Меир, се отваря. Там още спорят дали арабите ще нападнато. Военният секретар на Меир слага край на разправиите с думите:

“Госпожо премиер, войната започна!”

По този начин израелското военно разузнаване проваля държавата си в най-важния момент през 1973 г. Въпреки че имат цялата информация пред себе си, те я похабяват заради предразсъдъци и лош анализ. Все пак след жестока 18-дневна битка нападателите са изтласкани и израелските територии възвърнати, но пораженията остават. А митът за безпогрешността на Мосад е разбит завинаги.

Според специалисти по тайни операции, въпреки военните си успехи, американците губят във Виетнам също заради лоша работа на разузнаването.

Главната причина е в така наречената "офанзива Тет" - мащабна операция на комунистическите войски на Северен Виетнам. Командването на САЩ е осведомено за подготвящата се настъпателна операция, но не дооценява мащаба. Определена роля изиграва и факторът изненада – настъплението започва в разгара на Тет (виетнамската Нова година), по време на който и двете воюващи страни в продължение на няколко години обявяват едностранно прекратяване на огъня. На 30—31 януари 1968 г., силите на Северен Виетнам и Виет Конг провеждат серия атаки в цял Южен Виетнам, в това число непосредствено в столицата на страната,ю Сайгон. Единственият значителен успех е завладяването от два полка на северновиетнамската армия на град Хюе, древната столица на страната. На други места атаките са отблъснати поради значителното превъзходство на отбраняващите се в огнева мощ. През първите две седмици на комунистическата офанзива, която после започнала да изчезва, северновиетнамската армия и виетнамските комунисти загубили

33 000 убити, 60 000 били ранени, а 6000 взети в плен

Идеята на северновиетнамския генерал Зиап "за всеобщо вдигане на народните маси за сваляне от власт на марионетното правителство на Южен Виетнам" изобщо не успяла да се реализира. Според Хо Ши Мин и северновиетнамското политбюро офанзивата Тет от военна гледна точка била пълен провал.

Но лоша шега изиграли телевизионните репортажи на журналистите. Разрушените виетнамски сгради били представени така,

все едно били развалините на Хирошима

По думите на Чарлз Макдоналдс: “Телевизионните камери се фокусираха само на един-единствен разрушен блок във Виетнам, който даваше представата сякаш целият град беше потънал в развалини." Щетите и пораженията след Тет не били толкова големи, но картините на горящата сграда, от която се показвали няколко кървави тела, картините на няколкото стенещите бежанци и нервни войници направили ситуацията да изглежда ужасяваща.

Американската и международната преса във Виетнам откликнали на историята с голяма пъргавина. Така станало ясно, че Сайгон бил целият "в развалини", което не било вярно. Комунистите били "нанесли горчиво поражение срещу американците и войските на Южен Виетнам". Всъщност точно обратното се било случило. Американските войски и войските на Южен Виетнам отблъснали комунистите с цената на 2800 виетнамци и 1000 американски войници, които били убити. Пресата пренебрегнала хилядите южновиетнамски бежанци и жертви на комунистическата офанзива. Но за свой срам западните журналисти дори пропуснали да отразят фактите за 5000 души от Южен Виетнам, измъчвани и убити от виетнамските комунисти при кратката им окупация на Ху. За пресата това нямало значение.

Дори Уолтър Кронкайт, водещ редактор в телевизията, заявил с учудване: "Но аз мислех, че ние печелим?"

След години един от военните кореспонденти в Сайгон, представител на "Вашингтон Пост", печално признал как американската преса подвела обществеността. В едно предаване по телевизията той признал: "Много рядко съвременната журналистика при подобна криза може да си промени посоката, отдалечавайки се толкова далече от действителността." На Тет през януари 1968 г. американските военни сили били напълно изненадани от атаката и хванати неподготвени. Това било истина, а причината да се случи се кореняла в погрешното разузнаване и най-вече в грешната разузнавателна стратегия. Логично можело да се заяви, че проблемите в разузнаването, още преди събитията на Тет, до голяма степен допринесли САЩ да загубят войната във Виетнам.

Истината била, че преди събитията Америка печелела войната, а когато Тет станал реалност, единствената цел на САЩ вече била да се измъкнат от Виетнам. Шокът за американското обществено мнение и за американския президент бил огромен. Независимо какъв бил мащабът на загубите, които претърпял генерал Зиап на Тет, той спечелил войната там, където било най-важно - не в Южен Виетнам, а

в сърцата и умовете на американците

На 29 март 1973 г. последният американски войник напуснал Южен Виетнам, а две години по-късно, на 30 април 1975 г., северновиетнамската армия нахлула в Сайгон като победител. Както отбелязал тъжно един офицер от американското разузнаване: "Всичко започна от Тет."

Прочутите с точните си действия британски служби също допускат гафове. Поражението в Малая и падането на Сингапур през 1941–1942 г. са резултат от подценяване на противника.

Според Уинстън Чърчил това е

"най-голямото поражение на Британската армия"

На 15 февруари 1942 г., разположеният на най-южната точка на Малая и смятан за непревземаем Кралски гарнизон отстъпва пред по-малобройните японски ударни отряди. 130 000 добре въоръжени британски, австралийски и индийски офицери и войници капитулираха само пред 35 000 гладни, изморени и останали без муниции японски войници. Самите японци са изненадани от лесната си победа. Няма по-унизителен провал в цялата история на Британската империя.

9000 от 60 000 японски войници падат като жертви в малайската кампания, а британците губят 146 000 души, от които 130 000 се предават в плен.

Главната причина за британското поражение е лошото разузнаване и подценяването на Япония като сериозен противник, както и самочувствието на британското правителство на непобедима сила.

Класически пример за разминаване между разузнаване и политическо ръководство обаче е планът "Барбароса". На 22 юни 1941 г. в 01,45 ч. сутринта съветски влак с 1500 тона зърно преминава през граничния пост Брест-Литовск на руско-германската граница. Влаковата композиция е част от 200 000 тона зърно и 100 000 тона петролни продукти, доставяни всеки месец от Сталин в помощ на немската военна промишленост като част от договора с Адолф Хитлер по силата на споразумението за ненападение между нацистка Германия и Съветския съюз.

След час и половина Вермахтът с повече от три милиона войници и 3350 танка навлиза в Съветския съюз. „Ще трябва само да ритнем вратата — хвали се Хитлер пред приближените си — и изгнилата постройка на болшевишкия режим ще рухне." Куриозното е, че през 1941 г. Съветският съюз притежава най-голямата и осведомена разузнавателна служба в света.

Защо е допуснат такъв провал в разузнаването, който довежда до най-разрушителната война в човешката история?

Съветският диктатор просто не се доверявал на информацията от разузнаването и често обичал да казва:

"Аз сам съм си разузнавач!"

Сталин дори не обръща внимание на подробен доклад за "Барбароса" от най-титулувания агент в Япония — Рихард Зорге. Оставил този най-доверен шпионин на комунистите да проплаче в ръцете на любовницата си: "Москва не ми вярва. Сталин не вярва на информацията от Зорге, че девет немски армии, разделени на 150 дивизии, се групират за нападение срещу СССР. Сталин се отрича от Зорге, наричайки го "малко лайно, установило се добре в Япония".

Той не обръща внимание и на такива подробности като разположението на дивизиите на Луфтвафе и танковите поделения в Полша, както и на изказването на Хитлер пред съюзника му, югославския принц-регент Павел, че ще нападне СССР в средата на юни.

По съвременни оценки заради факта, че Сталин пренебрегва повече от 90 предупреждения за атака срещу Съветския съюз между юли, 1940 и 22 юни 1941 г. са загубени 4 милиона войници, 2 милиона от които военнопленници, 14 000 самолета, 20 000 оръдия и 17 000 танка в боевете между юни и декември 1941 г., позволили на немската армия да стигне до предградията на Москва.