Ърнест Хемингуей преживява малария, хепатит, вирусна пневмония, оцелява след три автомобилни и две самолетни катастрофи, възстановява се след тежък инцидент на фронта. В крайна сметка великият писател не съумява да преодолее единствено себе си и се самоубива. Тази година се навършват точно 55 от фаталния ден, в който авторът се застрелва с ловната си пушка Vincenzo Bernardelli. Колкото и ужасно да звучи, но днес този модел двуцевка е най-известен под името “Хемингуей”.

Признат е за един от най-значимите американски писатели, носител на Нобелова награда за литература и на “Пулицър”. Обожаван е, дори обожествяван от почитателите си, издигнат в култ приживе, идеализиран като въплъщение на перфектния мъж, на идеалния писател - отстрани животът му винаги е възприеман като “безкраен празник” – приключения, слава, пътешествия, авантюри. И въпреки това Хемингуей сам избира смъртта.

Емблематична е неговата фраза: “Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него. Изключително много мразя факта, че трябва да го напусна.” В тези думи някои биографи виждат желанието на писателя да живее, а други – точно обратното – намек, че той вече е решил да си отиде.

Съдбата му много пъти го среща очи в очи със смъртта, но той се бори да оцелее. Хемингуей преодолява малария, пневмония, хепатит, бъбречни кризи. Според някои негови биографи той дори успява да се справи с антракс, рак на кожата, диабет. И това не е всичко – още като съвсем млад на италианския фронт Ърнест е тежко ранен – 227 миниатюрни парчета от шрапнел правят на решето долната част на тялото му, но въпреки това той се възстановява.

А през 1954 г., докато е в Африка, Хемингуей почти загива в две последователни самолетни катастрофи. Наема самолет за разходка, но полетът завършва фатално с удар в телеграфен стълб. На следващия ден, в опит да бъде закаран до болница, той е натоварен на нов самолет, който обаче се възпламенява при излитането. Авторът превъзмогва и сътресението, и тежките изгаряния. И това не е всичко – три пъти през живота си катастрофира с автомобил, неведнъж попада в опасни ситуации при лов, както и често сам поема рискове.

Според някои специалисти това е доказателство, че Ърнест обича да излага живота си на опасност. Всъщност първоначално краят му официално e обявен за инцидент. Жена му е категорична, че той, без да иска, натиска спусъка, докато почиства ловната си пушка. Дали съпругата му иска да убеди другите, че Хемингуей всъщност не е бил нещастен, или историята е измислена от литературни агенти, но в крайна сметка истината излиза наяве.

Писателят, известен с изказването: “Да си интелигентен и щастлив, е изключително рядко срещано”, се самоубива. Това негово решение поражда множество въпроси и теории и всъщност така и не е напълно обяснено и до днес. Според някои зад фаталния край стои не друг, а ФБР – не пряко, а косвено. А. Е. Хочнър, автор на книгата "Папа Хемингуей", е застъпник на теорията, че през последните десетина години от живота си Хемингуей става все по-параноичен, защото разбира, че е наблюдаван от ФБР. Причината – животът в Куба и искрената му обич към тази страна.

Хочнър е близък приятел на Хемингуей и разкрива, че самият той неведнъж му е признавал, че е подслушван, че редовно се проверява банковата му сметка, както и че вечно го следят агенти. Близките му обаче приемат това като поредната параноя и странност, някои дори смятат, че е роля за привличане на повече внимание и читатели. Но през 2009 г. официално е засекретено досието на нобеловия лауреат, водено от ФБР, и е доказано, че той е наблюдаван, тъй като е смятан за агент на КГБ. Твърди се, че Хемингуей е вербуван през 1941 г. преди едно свое пътуване до Китай и дори е известен под името агент Арго. Според други обаче причината за краха на писателя не са тайните служби, а фактът, че страда от биполярно разстройство.

Теорията е оповестена години след смъртта му, след като лекари изследват родословието му и доказват, че множеството самоубийства в семейството – бащата на писателя, брат му Лестър, племенницата му Марго – се дължат не на проклятие, както се твърди, а на наследствено психично заболяване. Това разкрива и внукът на писателя Джон Хемингуей в книгата си “Странно племе. Семеен мемоар”. В нея той описва някои от най-големите тайни на рода.

Джон пише най-вече за баща си – родения като Грегъри син на Хемингуей и починал вече като Глория. В “Странно племе” Джон признава, че подложилият се на операция за смяна на пола син винаги е наричан от Ърнест “черната овца на семейството”. Разбира се, до реалната операция се стига години след като писателят се е самоубил, но още от малък Грегъри проявява същите нервни кризи, същия уклон към търсенето на женствеността у себе си.

Според Джон това е побърквало Ърнест – той вижда в сина си своето отражение и открива смело проявени страните, които всъщност се стреми да потиска у себе си. Тоест той не може да приеме сексуалната двойственост на сина си, защото това ще накърни имиджа му на перфектен мъжкар или още по-лошо – ще го накара да се замисли за своята собствена объркана сексуалност.

Джон разкрива, че баща му винаги казва за Ърнест: “Героят от войната, великият писател, неповторимият любовник, най-големият мъжкар… Да, бе! Прекален мачо, за да е истина!”. Според сина на Хемингуей писателят е просто безкрайно умел манипулатор, играещ роля пред медиите и обществото, за да създаде собствената си легенда на абсолютния мъж, писател, ловец, любовник. Образ, в който сам се опитва отчаяно да вярва, но му струва неимоверни психични усилия да поддържа всеки ден.

В “Странно племе” Джон пише за баща си: “Той страдаше от маниакална депресия, увличаше се от травестизма и по-късно даже смени пола си. Пиеше и участваше в сбивания, прекара известно време в затвора, но преди всичко страдаше от загубата на баща си. Страдаше по него и в същото време го мразеше. Мразеше го и се обвиняваше за самоубийството на Ърнест през 1961 г. Със сигурност обаче не беше виновен за това.”

Според други психоаналитици Хемингуей, който цял живот се опитва да избяга от образа на самоубилия се родител, накрая минава по неговите стъпки. Баща му слага край на живота си през 1928 г. – периода на най-големия триумф на писателя – той тъкмо завършва “Сбогом на оръжията” и се готви да пожъне плодовете на световната слава. Психоаналитиците обясняват, че ударът от загубата белязва Ърнест за цял живот и той се лута между гнева срещу постъпката на баща си и заложеното у всяко дете подсъзнателно желание да се олицетвориш с родителите си и да следваш техния пример. В неговия случай обаче примерът е много лош.

В задълбочения си труд “Писателят и самоубийството” изследователят Григорий Чхартишвили, станал популярен под псевдонима Борис Акунин, излага теорията, че Хемингуей много трудно приема старостта. Към шейсетте Ърнест трябва да се откаже от пиенето заради проблеми с черния дроб, болното му сърце не му позволява големи постижения в секса, отслабналото зрение и треперещите ръце го лишават от любимия му лов. Според негови биографи най-лошото е, че той вече не е в състояние да пише.

Борис Акунин стига до заключението: “Старостта, великият кастратор, довършила започнатото от майката на писателя. Хемингуей престанал да бъде голям любовник, голям пътешественик, голям спортсмен, голям писател. Единственото "мъжко" деяние, което останало достъпно за него, било да погледне в двойната черна дупка на ловната си пушка.”

Кои са жените в живота на Хемингуей, четете в хартиеното издание на "168 часа".