l Стоян Алексиев и двамата му сина Цветан и Александър споделят любовта към театралната сцена и камерата. Професията на актьора е тяхното призвание и донякъде семеен бизнес, в който и тримата плуват в свои води. Стоян Алексиев е изиграл безброй паметни роли в театъра и киното и продължава все така неуморно да впечатлява критиката. Синът му Цветан е определян като "майстор на детайла" и актьор с мощно излъчване на сцената. Александър Алексиев живее в Лондон и само на 24 г., вече е играл в Лондонския театър и се снима в холивудска продукция на Кенет Брана. Само преди няколко дни той стана баща на първородната си дъщеря Ая.

 Стоян Алексиев: Плашеха ме с Наум Шопов, но той обсебва, без да ти отнема силата

 - Г-н Алексиев, и у нас, и в Холивуд има много примери как без значение от възрастта истинските професионалисти сякаш не могат да се откажат от професията си. Вие сте изиграли безброй големи роли в театъра и в киното. Според вас големият артист остава ли такъв до края?
- Надявам се, че не намеквате нещо за възрастта ми, защото тя е още твърде невинна. Но съм сигурен, че на всеки артист му е трудно да слезе от театралната сцена, иска да е там, докато е жив - търсейки себе си или надпреварвайки се с времето. А големият артист остава голям до края, защото сам той го слага или Бог.
Актьорът е спасител на духовния живот на човека и трябва да е в крак с новото, както се изисква от всеки лекар или учител.
Професор Крикор Азарян, когото неслучайно цитираме, непрекъснато ни подтикваше нас, актьорите, да развиваме интуицията си, въображението си, но най-важното, което остави у неговите ученици и у хората, с които избираше да работи, бе посланието: "Да, интуицията е велико нещо, въображението - също, но творецът трябва да има позиция в живота, своя гледна точка."
За мен театърът е любов, радост, приятелство, игра, мястото, от което разказваш истории и така осъществяваш духовни връзки между хората. По време на комунистическия режим, когато лъжата беше официалната политика, дори цензурата оставаше безсилна пред истината, която можеше да излъчи един актьор.
- Кой е най-паметният момент от познанството ви с проф. Крикор Азарян?
- Един 15 март, защото тогава и двамата имахме рожден ден и заедно с Тодор Колев празнувахме у дома. Иначе за мен е паметна всяка среща с него. Всичките му спектакли. Проверявах много истини за себе си чрез него. Спомням си как още като млад режисьор Красимир Спасов все ми говореше на "майна": "Майна, ти няма ли да кандидатстваш във ВИТИЗ." След години се шегувах с него: "Краси, нали сме варненци. На "майна" нали си говорят в Пловдив?" Всъщност, без да искаме, бяхме усвоили това пловдивско обръщение от Азарян.
- Не ви ли се е искало някога да се откъснете от театъра и киното?
- Когато твърдо съм бил убеден, че мога да се откъсна от театъра дори за година-две, много бързо съм бил разколебаван. Например, с предложение, на което не можеш да устоиш - чудесна драматургия и много добър режисьор. Тогава летиш на крилете на творческата радост и намираш верния баланс в себе си.
В работата си видях, срещнах и си партнирах с някои от най-големите ни артисти и драматурзи. В онези времена те приемаха работещия, искрения и раздаващия се човек, защото им беше писнало да им спускат хора отгоре. В началото ме плашеха, че Наум Шопов бил труден партньор. Точно обратното. Той те обсебва, без да ти отнема силата. Колкото по-голяма е енергията му, толкова повече нараства и твоята. Той излъчваше и захранваше хората.
- Вие сте били за няколко години директор на Драматичния театър във Варна? Трудно ли се управлява такава институция?
- Никога не съм искал да ставам директор, но през есента на 1997 година бях помолен да помогна на Варненския театър в труден момент и аз се съгласих.
В цял свят да управляваш държавен културен институт е чест. У нас е тегоба. Правилата непрекъснато се менят. Все още в нашата страна отношението към собствеността е изкривено: държавното е на всички, а частното си е мое. Нямаме културата и рефлекса да стопанисваме държавната или общинската собственост така, както се грижим за частната собственост. Заварих Варненския театър през 1997 година като разрушено гнездо. Трябваше да се стопли.
Стъпих на трите принципа на дядо ми Стоян Алексиев в неговия сладкарски бизнес, когато е създал фирма "Пчела" през 1903 година, а те са: Хигиена, Качество, Оборот - в реда, в който Ви ги казвам. Работят идеално във всички сфери. На мен не ми беше трудно, може би и защото бях в родния си град, в театъра, в който съм работил преди това.
Имах доверието на колегите си и на варненската общественост, които познават фамилията ни и семейството ни, баща ми Цвятко Алексиев - човекът, който цял живот се е борил за истината - открито, без страх и винаги е бил подкрепян от нас, неговото семейство, независимо че сме търпели изключителни лишения с майка ни и сестрите ми. В продължение на тези три години Театърът беше варненският ми дом. Той ставаше все по-привлекателен за публиката.
Към края на третата година вече трябваше да се върна в София при семейството си и в Народния театър. Изпратих предложение до министър Ема Москова моят мандат да бъде продължен от Дафинка Данаилова. Прие се.
- Изглежда, моментите на сцената са ви много по-скъпи от тези зад бюрото в театъра. Все така става обаче, че ви поверяват най-сложните роли.
- Не съм мечтал да играя определен персонаж, но съдбата ми ги изпраща. Като Макбет и Меркуцио на Шекспир, Лорензачо на Мюсе, Платонов на Чехов, Галилей на Брехт. От една година съм в бурята на Крал Лир. За първи път съвсем случайно ме оприличиха на него по време на земетресението във Вранча много отдавна. Носех две чаши с вода и изведнъж се залюля силно всичко, сякаш бяхме на палуба на кораб. Моят син Цветан, тогава само на 4 години, беше при съседите. Хвърлих всичко и тръгнах натам.
Пред вратата беше стълкновение от хора и едва излязох, а после тичах ли, тичах, за да си взема по-бързо детето. Косата ми тогава беше дълга и се развяваше зад мен. На другия ден ми казаха, че съм изглеждал като същински крал Лир в бурята.
- В едно ваше интервю от преди време пожелавате децата ви да ви задминат по успех стократно. Радвате ли се, че и трите ви деца са хора на изкуството, а двамата ви сина - артисти като вас?
- Малко е да кажа, че се радвам на таланта им. Щастлив съм като техен баща и приятел от факта, че са прекрасни хора. Цветан, Алек и дъщеря ми Елица са силни, независими и пълни
с настроение и доброта.
- Трудно ли се съхраняват семейните ценности днес?
- Младите започнаха да работят за духовното и нравственото възраждане на нацията ни, протестът им е за морал и прозрачност. Значи има надежда и за българското семейство.
- Съвсем наскоро станахте дядо за трети път. Вече имате двама внуци, но как се чувствате след първата си внучка?
- Щастлив съм! Алек и Яна ще бъдат чудесни родители и приятели на детето си.

 Цветан Алексиев: Играл съм и при срещите си с полицията

 - Цветане, също като баща си сте изиграли много и наистина трудни роли на сцената. Според вас големият артист може ли да се запази такъв?
- Няма гаранция, след като си проявил някакъв талант, той да остане така перманентно.
- Кога разбрахте, че споделяте призванието на баща си?
- Като малък ме водеха на представления на баща ми, но повече предпочитах да играя по улиците. В последните си ученически години някак си знаех, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, но не съм го споделял с никого. Когато казах на баща ми, той се изненада, но решихме да пробваме и той ме подготви за изпитите.
- Наричат ви майстор на детайла? Каква е вашата тайна?
- Завърших 11-и клас в механо-техникума във Варна УПК - специалност шлосер-инструменталчик.
- Кой от персонажите, които сте оживили, сте почувствали най-много като част от себе си?
- Може би Сольоний от "Три сестри" на Чехов.
- Понякога налагало ли ви се е да играете и в живота?
- При срещите ми с органите на реда.
- Има примери за това как актьорската професия може да бъде в редки случаи дори опасна. Като например човек така да преживее ролята, че да остане завинаги в нея или тя да го разстрои психически. Страхувате ли се от подобно нещо?
- В един свой филм Питър Брук говори за времето - колко е важно то за актьора. Да не пропуска нищо и да живее в момента. Ако по този начин се движиш в работата си, резултатът ти отвръща с енергия, която ти дава възможност да продължиш нататък.
- Бихте ли си избрали друго поприще?
- Преди време синът ми на въпроса: "Какъв ще станеш като пораснеш?" ми отговори в следния ред: "Актьор, певец, шофьор, майстор."
- Разкажете ми повече за номинацията за "Аскеер", която споделихте с баща си преди време и спечелихте отличието?
- Интересното беше, че тогава и двамата бяхме номинирани за Чехови представления. Преди церемонията една журналистка взе интервю от мен и баща ми и ме попита как ще преживея, ако дадат Аскеера не на мен. Аз й казах, че ще се хвърля от балкона и го връчиха на мен. (Смее се.)
- Наградите нужни ли са за самочувствието на артиста?
- По принцип е добре да има някакъв отклик на професионалните ти занимания, но може и той да е стопиращ.

Александър Алексиев: В Холивуд няма болни амбиции

- Александър, съвсем скоро станахте баща за първи път. Честито, да е жива, здрава и щастлива дъщеричката ви! Как се чувствате?
- Сякаш в момента вземам микс от природни наркотици.
- Освен успехите в личен план през януари българските зрители ще могат да ви гледат в нов холивудски екшън. Разкажете ми повече за него.
- Казва се "Джак Райън: Теория на хаоса" и е трилър за агент на ЦРУ, който разкрива руски заговор за терористична атака. Много мащабна продукция с жесток екип - сър Кенет Брана (и режисьор), Кийра Найтли, Крис Пайн, Кевин Костнър и др. В продукцията имах 17 снимачни дни от общо 42, което е много експедитивно за филм от такъв ранг и огромен бюджет. Играя главния бодигард на персонажа на Кенет Брана. Беше едновременно работно и забавно. Най-вълнуващи бяха разговорите извън снимачната площадка с толкова известни актьори и в същото време така красиво-семпли хора.
- Какво ви донесоха срещите с тях?
- Носят сила и вяра. Имах сцени с голяма част от актьорите, с изключение на Кевин Костнър. С Кенет Брана си говорехме всеки ден преди снимки за това, което предстои, за състоянията на героите и какво точно трябва да се случи. Учиш се на един мощен професионализъм от много по-опитни колеги. В разговорите ми с Кийра Найтли и Крис Пайн осъзнавах, че въпреки известността, парите и целия медиен живот, който имат, те са изключителни хора. Искат да си свършат работата, забавлявайки се. Както трябва да се живее.
- По-сладка ли е работата в голям кинопроект в сравнение с европейските и наши продукции?
- Сладко е да се работи с готини хора, които имат единомислие и са готови да се забавляват без болни амбиции. Важно е екипът да е на едно ниво и да иска да създаде нещо, без значение дали е блокбъстър или арт-хаус филм.
- Приемате ли любовта към актьорската професия като наследствена за мъжете във вашето семейство?
- Не вярвам в наследствената любов. Прекарал съм много време по сцените на театрите и на снимачните площадки. Предполагам това е повлияло да избера пътя на свободата. Всички в моето семейство, и двамата ми братя и сестра ми, както и родителите ми, сме били свободни да избираме пътя си. Всеки е направил сам своите решения.
- Кога осъзнахте, че ще се занимавате сериозно с това?
- Бях на 11 месеца и проходих в Пловдивския театър по време на репетиции на баща ми. Тогава си казах: "Това ще е!" «Смее се.»
- Кой е най-ценният урок, който сте научили от баща си?
- Да бъда честен и винаги да правя всичко с настроение.
- Конкурирали ли сте се някога с брат си Цветан?
- Само на плажна борба и леки спаринги, в които винаги се озовавам или с лице в пясъка, или със скъсана тениска, или на асфалта.
- Кой е най-трудният момент от ежедневието ви?
- Да си лягам, считам съня за измяна на мозъка.