В годините на най-голямото си могъщество Държавна сигурност се е оставила да бъде надхитрена не от тайните служби на някоя империалистическа държава, а от едно ямболско селянче.
Уникалната съдба на земеделеца Димитър Пенчев от село Чарда, Ямболско, е описана в книги и в спомените на негови приятели.
Както приляга на всяка автобиография, още като дете роденият през 1937 г. Митко се увличал по земеделските идеали. Веднъж баща му го намерил разплакан над книга, описваща убийството на Александър Стамболийски. Той се постарал хем да обясни на сина си кое е добро и кое е зло, хем
да го предпази да не си навлече неприятности
В онези следвоенни времена това не е никак лесно. В България, с цената на хиляди убийства, БКП е превзела тотално властта. Съвсем наскоро най-безмилостно се е разправила и със съюзниците си в отечественофронтовското правителство - БЗНС и Социалдемократическата партия. Властват терор и потисничество и е достатъчна само една изпусната дума, за да изчезнеш в някои от многобройните лагери.
Като ученик Митко сам търси истината за разказаното от баща му. Заедно със свои съмишленици в ямболския механотехникум той създава земеделска конспиративна група.
"Продължавахме да четем и стигнахме до извода, че истинските приемници на идеите на Стамболийски са от БЗНС-Никола Петков, а обединената опозиция начело с Никола Петков е гръбнакът на съпротивата срещу комунистическия режим", пише Пенчев в автобиографията си "Идеалната жертва".
В разгара на този конспиративен ентусиазъм една ученичка от кръжока отива разплакана при него за съвет, разказва Пенчев. Признала, че в МВР са я притиснали да подпише декларация за сътрудничество и веднага била натоварена да донася сведения за него.
Реакцията на подрастващия Пенчев е изненадваща. Той успокоява момичето и казва: "След като си подписала, аз ще ти помогна и заедно ще направим първия донос." Много скоро нещата се усложняват и вербуваната му доверява, че искат да пише и за друг от класа.
Митко отново помага, като се старае сведенията да изглеждат правдоподобни, но и внимателно разводнени, така че да не навредят на никого. Нещо повече - забелязва, че колкото повече нараства броят на изфабрикуваните писания, с толкова се увеличават и членовете на кръжока, които са спечелени за каузата като посветени в тайните на ДС.
"ДС служеше на мен. По-късно си дадох сметка, че това са били най-хубавите дни в моя живот. Баламосвахме ДС с доноси, събирахме се да обсъждаме същината на режима. Да си призная, тази игра на котка и мишка с ДС гъделичкаше моето самочувствие и започна да ми харесва", пише Пенчев десетилетия по-късно.
"Да се борим с комунизма? Добре, но как, като не познаваме лично противника", разсъждава младият конспиратор. "Тогава ме докосна идеята да задълбоча играта и да бъда вербуван самият аз. Поех риска да надхитря хитреците, да водя ДС за носа. Може да звучи самонадеяно, но такава е младостта - аз бях на 18 години", описва в спомените си настъпилия обрат Димитър Пенчев.
Окуражен от успехите си, през 1958 г. той продължава надлъгването с всемогъщата ДС и като войник. Тук вместо разплакано момиче се явява друг войник, който му доверява, че "спецът" на поделението го е вербувал. За Пенчев това е сигнал да започне да действа по собствената си схема.
Всички - наблюдатели и наблюдавани, са посветени в тайните на ДС и по този начин лесно се разбира кои са малцината верни доносници. Така въпреки тежките условия в казармата, Пенчев успява да намери съмишленици и продължава дейността си. Събират се и обсъждат актуални събития от комунистическа действителност и четат земеделска литература. Накрая в софийското поделение, в което служи, му се удава случай да предизвика сам да бъде вербуван. Дават му псевдоним "Благоев", но заради скучните и безобидни доноси, които пише, много скоро вербувалата го служба престава да го търси.
"Благодарение на двуликата си служба - и на ДС, и на своите идеи, след казармата образува нова, още по-сериозна група за изучаване на идеологията на БЗНС. Събира помощи за осъдени съидейници, разпространява книги и позиви. На места
групата почти успява да възстанови забранения със закон БЗНС- Никола Петков", разказва писателят Петко Огойски, който е посветил на Пенчев глава във втората част от трилогията си "Записки за българските страдания 1944 г.- 1989 г."
Овладели техните коварни методи, в продължение на години Пенчев и съмишлениците му се надсмиват над офицерите от Държавна сигурност, над съдии, прокурори, обикновени доносници, партийни шефове и стопански дейци, твърди Огойски.
Все пак играта свършва. На 28 юни 1961 г. младежите са разкрити и откарани за следствие на най-високо ниво - в Централното управление на Държавна сигурност в София. По време на следствието Пенчев отговаря така, както е свикнал да живее - простичко, кратко и ясно - Да. Не. Само на въпроса дали признава казионния БЗНС отговаря по-обширно: "Не го признавам. Това не са земеделци, а хора на комунистите. Последователи на Стамболийски са Г. М. Димитров и Никола Петков."
Ченгетата са бесни. Те са правоприемници на велики конспиратори и не могат да си простят, че някой ги е разигравал толкова дълго време. За това свидетелстват и документи издадени от висшите началници, запазени в архивите на Държавна сигурност. В тях никъде не се споменавало било за подписаната декларация за сътрудничество, било за агент "Благоев" като някакви смекчаващи вината обстоятелство.
Напротив, опитът на злощастната "къртица" да надхитри службите на режима, докарва на него и на приятеля му Жеко Стоянов смъртни присъди. В духа на тогавашната епоха,
без всякакви факти
и доказателства,
с голословни обвинения, изречени с пяна на уста, набързо осъждат на разстрел 24-годишните младежи. Формалният повод е създаване на конспиративна група с цел сваляне на властта. В последната си дума Пенчев не иска милост. Той се обръща към Върховния съд и казва: "Ако намерите сили в себе си, отменете ни смъртните присъди!" Адвокатите не са доволни, дори разплаканият му баща ще промълви "Защо не поиска милост?"
Повече от сто денонощия Пенчев тръпне в килията на Сливенския затвор в мъчително очакване на куршума, докато Върховният съд замени присъдата с 20 години затвор. През 1964 г. по щастлива случайност той е освободен при обща амнистия по случай 20-годишнината на 9 септември 1944 г.
Но за Пенчев нормален живот в България е невъзможен. В досието му е наречен с псевдоним "Непоправимия", а после и с кодовото име "Диверсант". Затова през 1967 г. с двама съидейници бяга в Турция. За зла участ там не приемат бежанците и тримата са върнати и немилостиво оставени на граничната бразда, право под картечните дула на българските граничари. При стрелбата единият от тримата - Стефан Тутеков, е убит, другият - Васил Енчев, е тежко ранен в бедрената кост. А Пенчев, останал като по чудо невредим, е пратен за 7 години в Старозагорския затвор. Излиза оттам и едва успял да създаде семейство, е изпратен във възстановения лагер в Белене.
Този път причината
е отказ да служи
на органите на ДС
В края на 1974 г., след като е излежал присъдата си, на Димитър е лепнато от ДС дело за оперативно наблюдение "Диверсант" и веднага полк. Генков от ямболското управление произнася нова присъда:
"Ако не се откажеш, този път няма да се върнеш от границата!"
Бившият политически затворник прави опити да заживее спокойно, но по петите му е всесилната ДС. Гонят го от Ямбол, от Сливен, не му се разрешава да се сдобие с жилище и накрая заживява в лозята край Сливен като отшелник. Цяло чудо е, че намира сродна душа да се задоми. През 1978 г. му се ражда и дъщерята Недка.
На 14 юни 1985 г. в хода на възродителния процес опасният Димитър Пенчев е задържан отново. ДС пак му предлага избор: "Или ни сътрудничиш, или - Белене." Отговорът е категоричен: "Час по-скоро в Белене."
Така Пенчев пак попада на Острова на смъртта заедно с 450 турци и 11 българи, въдворени по това време там.
Следва изселване заедно със семейството му в Бобов дол. Тогава Димитър Пенчев пак взема решение окончателно да се раздели с родината си. Свързва се с Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, стари приятели от тюрмите, които са намерили пътя към Франция.
"Когато го изселиха, Пенчев се обади на Петър Бояджиев и му каза, че животът му е станал невъзможен и иска да се махне от страната.
Във Франция веднага направихме акция за спасяване на българина. Организирахме комитет за негова подкрепа с участието на световноизвестния математик проф. Анри Картан и секретаря на синдиката "Форс Уврие" Андре Бержерон. През април 1987 г. изпратихме на посещение двама френски журналисти в Бобов дол. Те влязоха в страната като туристи и предварително им бяхме казали как да го намерят в Бобов дол", разказва Алфред Фосколо, единият от двамата организатори на емигрирането на Пенчев.
"Димитър изчаква 48 часа след отпътуването на журналистите и отива да каже на местните ченгета, които го следят, за интервюто, което е дал.
Онези щели да припаднат от ярост
Нашата роля беше да огласим случващото се и благодарение на спечеленото доверие апелът, който подехме, се увенча с успех", допълва Фоскало.
Копоите от ДС за пореден път са изиграни от обикновения човек, който има фанатичната цел да ги унижи, да ги победи със свои средства.
На тяхното недвусмислено "Имаме много възможности да те ликвидираме" бившият затворник отговаря: "Дотук съм, повече с вас няма да живеем заедно. Направихте живота ми непоносим."
Благодарение на акцията във френските медии се вдига шум. Валят писма, телеграми, изпълнени с чисто човешко съчувствие. В крайна сметка Димитър Пенчев успява. С помощта на приятелите, с подкрепата на демократично мислещите българи и европейци отлита през 1987 г. за свободния свят.
След 10 ноември 1989 г. той се връща в България, за да се включи в предизборните битки и става депутат във Великото народно събрание от БЗНС-Никола Петков. Категорично избира групата на 39-те, които напуснаха пленарната зала, и се включва в гладната стачка срещу конституцията. Накрая, разочарован от фалша на прехода, се завръща при семейството си в Марсилия, където живее и до днес. В момента във Франция снимат филм за необикновената му съдба.