Сведения за прочутия Сарафов род 

През 1888 г. многолюдното Сарафово семейство се преселва от Либяхово в София. Любопитен е следният факт - когато пристигат в столицата в един празничен ден, те минават по една оживена, многолюдна улица, по която се разхождат младите, пременени софиянци. С пристигащите е и 12-годишният Кръстьо П. Сарафов - бъдещият ни голям артист.

"Пристигнах в столицата на България тържествено, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност"- пише по-късно в спомените си той.

В една дописка по-късно в столичен вестник пък се споменава, че съвсем изненадващо магарето, яздено от Кръстьо, изревало тогава на многолюдната улица, привлякло вниманието на разхождащите се, сякаш искало да възвести, че пристига бъдещият народен артист на България.

Но да се върнем назад във времето съвсем към корените на прочутия Сарафов род.

Историческата наука по безспорен начин доказа насилственото налагане на исляма над значителна част от българското население още през първите векове на османското робство. Смели българи и българки оказват яростна съпротива за запазване на вярата си, на род и отечество. Мнозина от тях са принудени да напуснат бащиния си дом и да се заселят на по-безопасни места, където поробителят липсва.

Подобна е съдбата на 2-3-ма братя от с. Осеново, Горноджумайско (сега Благоевградско), разположено между Пирин и Рила. Около 1690 г. те побягват на юг и се заселват в южнопиринското село Гайтаниново, Неврокопско. Това научаваме от едно непубликувано "Извлечение от спомените на баща ни Петър Вълчев Сарафов за нашето родословие", написано от сина му инж. Никола Петров Сарафов през януари 1961 г.

Бащата на дядо Вълчо - Коста Шопов, е роден около 1760- 1770 г. Бил красив и начетен мъж.

Получил добро за времето си образование. От местни духовници се научава да чете и пее църковни молитви на гръцки език - така както било навсякъде по това време из тези земи. Прочува се като голям търговец - купувал изработените в Гайтаниново и други села в Мървашко гвоздеи, подкови, клинци и други произведения на примитивната железоиндустрия и ги продавал на пазарите в Серес и Солун. Буден и находчив, той бил избиран за кмет на Гайтаниново, а след това доста години - и за вилаетски коджабашия (кмет) със седалище в Неврокоп.

Контролирал дейността на селските кметове. Отличавал се с големи способности и амбиция. Ходил в Цариград, където се запознал с влиятелни личности. Обикалял околията си на арабски кон, придружен от свита. Доколкото позволявали възможностите му, защитавал интересите на българското население в Неврокопско. Заради това си спечелил ненавистта на гърците и османлиите, след чиято намеса е бил отровен. Погребан е в манастира "Св. Йоан Предтеча" близо до Сяр.

Този дядо Коста получава в края на XVIII век прозвището Сараф и неговата фамилия Шопови се променя на Сарафови. Сараф е турско-арабска дума и означава лице, което разменя пари, търговец с ценни книжа и чужда валута.

В споменатото "Извлечение от..." има и друго подробно обяснение как дядо Коста се е сдобил с прозвището Сараф. По негово време се разбунтувал хасковският деребей Емин ага - кърджалията. Срещу него бил изпратен и неврокопският бюлюкбашия, един арнаутин. Той, заедно с верни нему албанци и множество неврокопски помаци, нападнал и пленил споменатия деребей. За награда султанът му дал титлата бей и му подарил селата Гайтаниново и Тешово.

При една обиколка на района си беят се спрял в Тешово и дядо Коста като гайтаниновски коджабашия (кмет) отишъл да го поздрави с "добре дошъл".

Докато стояли на кьошка у прочутия местен чорбаджия дядо Сава, минало покрай тях стадо овце. На бея направило впечатление, че цялото стадо спокойно се движело, но една овца като луда тичала из стадото и тъжно блеела... Той попитал дядо Коста защо е така и получил следния отговор: "Тази овца, бей ефенди, трябва да е от друго стадо, та блее за своите близки."

Беят повикал и овчаря, който потвърдил казаното от дядо Коста. Тогава беят, който ще да е общувал с дядо Коста и е познавал неговите способности, се провикнал; "Аферим, Коста чорбаджи, сарафа имишсън" ("Браво, Коста чорбаджи, познавач си бил".) И започнали да го наричат Коста Сарафа.

Дядо Коста се е женил два пъти и от двата брака има 4 деца: Петър, поп Стоян, Вълчо и Иванка. Името Сарафови е запазил само дядо Вълчо и той го е предал на потомството си.

Вълчо К. Сарафов е роден на 23 април 1800 г. Първоначално се учи при неизвестни духовници, а след това - в манастира "Св. Йоан Предтеча" край Сяр.

Тук изучава черковната служба и усвоява източноправославното черковно пеене, на което научава по-късно и сина си Петър.

Последният пише в спомените си, че още 5-годишен, преди да е усвоил алфавитата, папагалски е изучил на гръцки църковните песни; "Святий боже", "Молитва ми", "Богородице", "Спася ни", "сине Боже", "Елици во Христе" и др. Баща и син са пеели в празнични дни в черквата.

Вълчо К. Сарафов продължава да се занимава като баща си с търговия, поради което сравнително забогатял и къщата му е била посещавана от по-знатни българи от съседните села и градове, от калугери от Света гора и останалите манастири. Даже и от турци, когато идвали по служба в селото (тук не е живял нито един турчин). Това дава възможност на децата му малко повече да опознаят външния свят.

Мечтата на дядо Вълчо е да даде на децата си колкото се може по-солидно образование. Затова още около 1852 г., когато синът му Петър е само на 10 години, заедно с по-големия му брат Коста ги отвежда в Сяр, настанява ги в гръцко семейство, за да изучат гръцки език, и малко по-късно ги записва в гръцката гимназия.

Като влиятелна личност дядо Вълчо привлича в Гайтаниново през 1857 г. най-способния по това време учител в Неврокопско Георги Иванов Зимбилев от с. Либяхово. Приспособява половината от къщата си за учебни занятия, а в другата половина живеят семейството му и даскал Георги, който се храни на дядо - Вълчовата трапеза. По съветите на даскал Георги и с голямата организаторска дейност на дядо Вълчо през 1858 г., когато никъде в Неврокопско, дори и в самия град, няма училище, в с.Гайтаниново се построява прекрасно за времето си школо. Свещената сграда е издигната за кратко време с доброволен труд на местното население и с голяма дарителска дейност на хората.

За изграждане на училището дядо Вълчо и неговият ученик в търговията Атанас Имандиев даряват по 6 хил. гроша за надници на майсторите, а прехраната на последните и превозът на материалите са поети от цялото село.

Съществен е приносът на дядо Вълчо и като организатор и дарител при построяването през 1839 г. на величествения храм "Св. Никола" в селото.

Инициатори за издигането му са и фамилиите Жиркови, Мавродиеви, Жостови, Дюлгерови, Стойкови, Падареви и др. Дотогава селяните се черкуват вън от селото в малката черквица "Св. Георги", построена през 18-ото столетие, и то нощно време, за да не забележат турците. Жизненият път на Вълчо К. Сарафов завършва през април 1863 г.

По-големият му син Коста (роден през 1840 г.) е сред най-активните местни дейци за българска независима църква. Като един от първенците на Гайтаниново през 1869 г. на празника на славянската писменост той заменя гръцкия език с български при песнопението в местната черква. От 1870 до 1874 г. е представител на Неврокопската епархия в Цариград. Участва в Цариградския събор през 1871 г. за изработване на екзархийския устав.

Забележителна личност, виден възрожденски учител и общественик е Петър Вълчов Сарафов (1842-1915). През есента на 1864 г. той се главява за учител в близкото до Гайтаниново село Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско. С голямо старание и с присъщата си всеотдайност той в значителна степен променя килийния метод на обучение и почти открива ново, светско училище. Тук се оженва за 16-годишната Сирма Карпузова - единствено дете на местния свещеник Харитон. Свива семейното си гнездо в просторната и добре подредена Карпузова къща, в която в продължение на около 20 години се сдобиват с 10 деца: 6 момчета - Ангел, Петко, Борис, Кръстьо, Вълчо и Никола, и 4 момичета - Катерина, Кипра, Злата и Елена.

Идва време многолюдното Сарафово семейство да се пресели от Либяхово в София, където Петър В. Сарафов (тъй като отлично владее турски и гръцки език, донякъде персийски и арабски) е привлечен на работа като преводач на документи и книжа в Министерството на външните работи.

През 1906 г. е назначен за преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София.

Дългогодишен активен борец за църковна независимост, основно запознат с църковните песнопения и канони, Петър Сарафов проучва източната музика и съставя през 1912 г. обемистия труд (834 страници) "Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика". Това ръководство за дълги години остава настолна книга по песнопение на всички черкви в България и Македония.

В спомените на синове, дъщери и внуци, пише Стефан Грудев в книгата си "Кръстьо Сарафов", Петър Сарафов се рисува като строг домовладика, крайно ученолюбив, обичащ реда и дисциплината, религиозен, тачещ строго народните верски и битови обичаи.

Ето съвсем кратки сведения за децата на Петър В. Сарафов и съпругата му Сирма по реда на раждането:

- Катерина П. Сарафова - починала на шестнадесет години като ученичка в Солунската гимназия.

- Ангел П. Сарафов - завършва и специализира медицина във Виена и става лекар по очни болести.

- Петко П. Сарафов - през 1885-1887 г. заедно с по-малкия му брат Борис учи в Солунската гимназия. След това през 1900 г. завършва строително инженерство в Санкт Петербург със специалност "Пътно инженерство". В България ръководи изграждането на десетки мостове и пътища като инженер от Главно управление на пътищата. Умира в София през 1942 г.

- Борис П. Сарафов - виден македонски деец и революционер, завършил Военното училище в София. През 1893 г. е произведен в офицерски чин (подпоручик), служи в различни поделения и се включва активно в борбата за освобождаване на Македония от османско иго.

Начело е на чета от 40 души, която през лятото на 1895 г. превзема от османлиите гр. Мелник.

На конгрес на Македонските дружества през май 1899 г. е избран за председател на Върховния комитет. В него влизат и двамата задгранични представители на ВМОРО Гоце Делчев и Гьорче Петров.

Участва най-активно в подготовката и провеждането на Илинденското въстание през 1903 г. Избран е в Главния щаб на въстанието заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев и със своята чета се сражава срещу турците в над 20 сражения. Той е един от малкото революционни дейци, за чиято глава султанът обещава крупна награда.

- Кипра П. Сарафова - по мъж Хаджигеоргиева, гимназиална учителка, завършила Института за приложни изкуства във Виена.

- Кръстьо П. Сарафов - народен артист, завършил драматическата школа в Петербург със звание "свободен артист". Дебютира на сцената през януари 1891 г., а последният му поклон пред публиката е през юни 1949 г. В тази близо 60-годишна театрална дейност извайва на сцената над 250 образа. Като отплата за беззаветната му любов към сцената, за великото изкуство, с което дари народа си, артистът получи и най-голямата награда, която може да му се даде - народната обич. Жизненият път на Кръстьо П. Сарафов завършва през август 1952 г.

- Злата П. Сарафова - по мъж Фетваджиева, лекар гинеколог, завършила в Женева и специализирала във Виена.

- Вълчо П. Сарафов - служещ.

- Елена П. Сарафова - починала две седмици след раждането си.

- Никола П. Сарафов - строителен инженер, завършил в Петербург.

Многобройно е Сарафовото поколение; художници, инженери, архитекти, лекари, проектанти, журналисти, учители и други културни дейци, повечето от тях запазили характерни семейни черти като чувството за хумор, бохемството, гледането на живота откъм веселата му страна и т.н.