Сигурно не сте срещнали в книжарниците книгата "Зад завесата на соца" на Калин Тодоров. Той е син на Станко Тодоров, един от най-дълго задържалите се на власт комунистически лидери, но и журналист, който пише за западни медии. Тодоров повдигна завесата пред най-старателно пазените тайни на онази епоха:

Какво не знаем за сталиниста Вълко Червенков? Каква е истинската причина за разправата с Борис Велчев? Предлагал ли е Збигнев Бжежински работа на Александър Лилов? КГБ ли стоеше зад катастрофата на лидера на италианските комунисти Енрико Берлингуер в София? Чела ли е Людмила Живкова книгите на Карлос Кастанеда? Какво търсеше експрезидентът Ричард Никсън на нашето Черноморие? От какво си почиваше на плажа в курорта Дружба супершпионинът Ким Филби? Кой и защо екзекутира премиера на Полша Пьотър Ярошевич? Участваха ли масоните и мафията в създаването на "българската следа" в атентата срещу папата. Помагаха ли си КГБ и ЦРУ за свалянето на Тодор Живков и Николае Чаушеску? Чий агент е Горби? Мосад ли свързва смъртта на Андрей Луканов и на Роберт Максуел. Търсил ли е път обратно Георги Марков?

Авторът не претендира да казва истината от последна инстанция. Той може да е прав, но може и да не е. Във всеки случай книгата му дава да се разбере колко проницателен е бил режисьорът Дейвид Линч в сериала "Туин Пийкс", че "Совите не са това, което са".

"168 часа" ви предлага откъс от книгата.

По онова време от семейството на Живков в апартамента им беше останал да живее само синът Владимир. Вовата беше кротко, тихо, добро и мило момче, но лишено от всякакви амбиции.

Затова и се срути под тежестта на огромния товар на очакванията, които фамилията имаше към него. Когато се завърна от суровото Суворовско училище в Съветския съюз като 16-годишен младеж, той беше в отлична физическа форма, но доста разклатен психически. Беше неуверен и самотен.

Около него веднага се завъртяха всякакви безскрупулни използвачи, които безсрамно го ласкаеха и използваха. Майка му беше починала отдавна, а след смъртта й бащата се беше отделил от света на простосмъртните в резиденцията си в Банкя. Людмила заедно с Иван и двете деца Тодор и Евгения живееше на друго място. Останал сам в апартамента под нашия, Вовата се отдаваше на шумни забави, които често прекрачваха границите на допустимото.

Късно една нощ четях по облигационно право, защото сутринта бях на изпит. Отдолу се чуха женски викове "Помощ, помощ!". Погледнах през прозореца. На балкона под нас трепереше едно много

красиво чисто

голо момиче.

Веселбата явно беше излязла от контрол. А отсреща, на "Оборище" 19, в бившата къща на Чапрашикови, тогава дипломатическа резиденция (купи я рекламният олигарх Краси Гергов), беше настанена правителствена делегация на Федерална република Германия, водена от министъра на външните работи Ханс-Дитрих Геншер.

Гостите се блещеха срещу нас, като смаяно търкаха сънените си очи. (Странно съвпадение е, че през Втората световна война в тази къща са били настанени секретните служби на Хитлер.)

Понякога играехме на покер с дребни залози. Вовата си беше внушил, че е голям комарджия, и ме покани да гледам как щял да обере трима професионалисти. Те обаче наистина се оказаха печени играчи, редиха картите, блъфираха и накрая той "олекна" с доста солена сума. Покерджиите побързаха да се измъкнат, но Вовата веднага звънна на шефа на УБО "чичо Кашев" с крясъци: "Грабят ни". Момчетата бяха хванати някъде около катедралата "Св. Александър Невски". Но слава богу, нищо не им направиха, само върнаха парите.

Имаше и други подобни истории. Те нямаше да бъдат важни, ако се отнасяха до обикновен човек. Първия обаче беше решил, че братът може и трябва да застане на мястото на сестрата, докато тя наследява бащата на държавното кормило. Затова кооптира Вовата за депутат, направи го заместник-председател на

Комитета

за култура,

даде му да ръководи фондацията "Людмила Живкова". И не търпеше ни най-малък намек, че децата му са незаслужено толерирани.

"На тази тема той беше извънредно чувствителен. Най-много са били преследвани хора, които "са засегнали семейството му. Можеше да прости или да забрави политическа грешка, но обида от такъв род не прощаваше никому, преследваше го за това с мъст и ярост. Той искаше в очите на всички те да изглеждат непогрешими и недостижими", пише в книгата си "Вторият етаж" Костадин Чакъров. А в книгата си "Четвърт век в УБО" Анчо Бекяров цитира бащата на Живков - бай Христо: "Тоя моят не прощава. Пази се да не те намрази, че отиваш по дяволите".

Амбициите на Живков не трогваха особено Вовата. Той вършеше през куп за грош отговорните си държавни, партийни и обществени задължения, а през по-голямата част от времето се забавляваше. Спомням си едно интервю пред "Всяка неделя" на Кеворк Кеворкян. На него

младият партиен и държавен деец

се яви съвсем неподготвен, може да беше и махмурлия и не успя да обели една свястна дума. УБО беше натоварено от бащата да следи и контролира сина, но въпреки усилията на няколкото прикрепени към него бодигардове не се справяше успешно с тази задача.

Един бивш борец, май се казваше Вальо, дори беше прикрепен към тайфата на Вовата, за да плаща сметките им от кочан с фактури, които след това отчиташе. Неотлъчно да следи Вовата беше натоварен и неговият кум, председателят на Комитета за култура Георги Йорданов. Той дотолкова се беше вживял в тази роля, че скришом го наричаха Гувернантката. Но не успя да я изиграе достатъчно добре и Живков го разлюби. И така, въпреки опитите за контрол провалите на Вовата продължаваха. Яростта на разочарования баща вероятно беше и една от причините за самоубийството на генерал Кашев. (Първия не отиде на погребението на генерала.)