Родителите на мама се венчали по любов и “бедност”. И двамата прадядовци били улегнали, уважавани мъже с професии, а всичките им отроци по старите фотографии са чисти, нахранени, добре облечени?... Буйният Деспот, на 23 години, предсрочно уволнен доброволец от Френския чуждестранен легион в Мароко, Красивата Надка – скоро окръглила 16, отличничка от Втора софийска девическа прогимназия. Прекъснала по любов.

Брак в мътни и кървави години. Млад, все още неуверен монарх, много партии, идеи, ламтежи за власт, политически убийства, ежби, вестникарски битки... На 14 юни 1923 г. в с. Славовица

зверски е заклан Александър Стамболийски, министър председателят, земеделският лидер. Последни думи пише със собствената си кръв. След Стамболов и Димитър Петков вече трети премиер на крехка нова България с дивашки прекъснат живот... Бурно време по света, привидно спокойствие в София, току-що потушен червен метеж в Монтанско и по течението на река Марица... Бунтовете на луднали работници и селяни са отразени в “Септември” на Гео Милев (1924) и “Хоро” на Антон Страшимиров (1926). България бучи и се лута накъде да поеме след Първата световна война и ужасния Ньойски договор.

В рядка иззета военна книга от 1928 г. срещам и чета описание на периода от полковник ПОПОВЪ ЦВ., очевидец и анализатор: “Около 20 години комунистите работиха у нас –

да тровят душата на наивните деца

в училищата, на лековерните работници във фабриките, работилниците, занаятчийниците и пр. След като пръснаха измежду тях маса отровни книжки за пропаганда и хвърлиха през последните години грамадно количество болшевишко злато, те успяха да подкупят много млади наивници, които чакаха да им дойде богатата плячка от “българската буржоазия” и извършиха революцията през месец септември 1923 г.

Комунистите очакваха, че ще намерят в казармата хора, които ще ги слушат като агнета, щом им заговорят за избиване на офицери, избиване на “думбази”, разпределение на богатствата и пр., и пр. Но вместо това те намериха в казармите хора, които не бяха забравили Бога, съвестта си, клетвата, родината...

Този опит на комунистите излезе горчив. Обаче те не се отчаяха. Напротив, руско-болшевишкото злато се изсипа по-щедро в България. Нова тайна пропаганда се започна. Наново започнаха да събират тайно оръжие, болшевиците им пращаха от Русия. Наново устроиха съзаклятнически тройки и петорки, усилиха терора и подкупа срещу слабите духом младежи; и ето, през април 1925 год. се надигнаха отново против държавата, против народа.

Първата им цел бе да убият Българския Цар Борис III!... На 14 април 1925 год. комунистите изпратиха продажници на един от стръмните завои на Араба-Конак (южно от Орхание); там гдето автомобил не може да се движи бързо... След обяд към 4 часа, Н.В. минал тъкмо оттам.

Обикновено Н.В. сяда на предното седалище редом с шофьора. Но Бог не забравил измъченото ни Отечество, този ден внушил на царя да не сяда, както обикновено, а на задното седалище. Щом се приближил автомобила, разбойниците открили огън по шофьора и другаря му, предполагайки , че там е Царя... Н.В. останал здрав, слиза от автомобила, слизат и останалите му придружници и почват престрелка с разбойниците. По молбата на другарите си,

Царя се прикрил

до близкия завой

контузен по лицето, а в това време още един от другарите му паднал мъртъв. Негово Величество се качил на друг автомобил с пътници, сам го подкарал и отишъл обратно в Орхание.” Из “Поучения за Войника-Гражданинъ, Подъ редакцията на Полковникъ СОЛАРОВ К.”, Шуменъ, 1928, с.263-4.

Годината е 1925-а, месецът - април. Съвсем младото семейство на Красивата Надка се е изнесло на квартира. Пак в Драз махала, близо до Сточна гара в София, но на 2-3 преки от дома на старите на ул. “Дунав” при Владайска река. Фината като порцелан снаха – още дете, се е притеснявала, магията на сътворението е бягала, пък и острият език на свекървата... Сега са сами с Дечо и правят нужното за продължаване на рода. Отделно и с мерак... Под покрива на земеделеца Евтим Стоицев, на пресечката на улиците “Екзарх Йосиф” и “Чумерна”. Имат и напредък - едно човече вече зрее под топлата кожа на красавицата.

В новопрестолния град пролетта е тиха и зелена. Но нощите са мътни, зли, навъсени... Хроникьорът полк. Цв. Попов продължава разказа си: “Но болшевишкото злато беше отишло още по-далеч Подкупници-комунисти в същия ден (14 април 1925г.) с един демонски план убиха насред софийските улици видния българин и отличен бивш войн - запасния генерал К. Георгиев, народен представител по онова време. С цел при погребението му да се съберат всички видни българи в черквата “Св. Неделя”, София – министри, депутати, запасни и действащи офицери, и там чрез един ужасен и нечуван атентат да ги избият и по този начин да си отворят всички пътища към властта.

И действително всичко провървя тъй, както искаха комунистите. Точно в момента, когато се четяло Евангелието от Софийския митрополит пред покойника, в черквата се разнесъл силен, адски трясък, и последвало сгромолясване на стени, стълбове, камъни, тухли и гъст дим покрил цялата черква. Няколко минути след това, когато димът се разнесъл, картината била потресающа. Черквата, българската стара черква “Св. Неделя” била превърната в развалини!... Изпод тези развалини, заровени от ударите и тяжестта на грамадни купища камъни и тухли, лежали труповете на 140 убити жени, деца, мъже, млади и стари, повечето от които видни, предани на Родината българи.

Други около 300 души

тежко ранени, заровени в камънаци и тухли, чакали помощ, за да бъдат изкарани и отведени в разни болници. Кръв и смърт искаха комунистите, и ето че имаха, каквото желаеха... И тук по чудо бяха спасени министрите, а с това и реда в страната.”

Стряскащо категорична е присъдата на летописеца: “Това бе нечовешко от тяхна страна и нечовешки трябваше да им се отвърне; и те заслужено получиха пълното презрение на народа и строгото наказание на властта”... Което ще рече – светкавична акция в София за залавяне на терористите атентатори от разрушената бивша катедрала “Св. Крал” и последната в историята на Европа

публична екзекуция чрез обесване

Стара традиция в градовете на Стария континент е прането да се простира или в задния двор, или на тавана под керемидите. По-прибрано е, интимно и естетично... Та простира си на тавана на ул. “Екзарх Йосиф” Надка, дядо Дечо е на работа. В къщата е тихо. В миг нещо се тряска, някой крещи по стълбите надолу. Бумва се и вратата на тавана. Влиза войник с пушка. Пита Надка къде е скрила врага на Царство България.

Младата булка тръска мокри дрехи и мълчи. Оня в униформата идва и опира щика (ножа на дулото) в престилката над топлата кожа: “Къде?!... Къде е?!...” Баба ми пак мълчи. Оня я боде с щика. Пак нищо... Псувня и войникът си тръгва.

Иззад комина между гредите тихо изплува гражданин с пистолет. Мушнал се е там малко преди да дойде униформата... Дал е знак на домакинята да мълчи, иначе ще стреля... Благодари на Надка и на неговия си бог. И той не знае кой точно е той. Дни след най-големия в Европа за ХХ век бомбен атентат неголяма Стара София е пламнала в срам, потънала е в мъка... Жертвите на терористичния акт от 16 април 1925 г. в "Св. Неделя" са толкова много, че освен всички налични катафалки в траурното шествие са включени и граждански файтони, натоварени с ковчези. Процесията се влачи през целия град, останките на унищожения елит са ескортирани пеша до Орландовци от целия гарнизон на престолнината. Сто и петдесет погребения в един ден!... Кошмар!...

И Надка чете вестници, знае за акциите по издирването, наясно е колко такива като него - в прани, гладени набързо костюмчета, са арестувани от властта... Но е видяла колко е млад, може и да е невинен? Красивата 18-годишна Надка пак мълчи. Кимва му да си ходи.

“Духът на революцията” изчезва тих като котка. Бъдещата майка леко-леко се смъква по стълбите до квартирата и... абортира. Животът на човека с пистолета е заплатен с живота на мечтаното бебе.

Щикът в корема коства на фамилията шест години бездетство на първия син Дечо и младата му булка. Шушукания, недомлъвки, сълзи, подигравки... Чак на 25 февруари 1931 г. се случва чудото, появява се желаното дете - Теодора, дар от Бога, мама Дора. Толкова русо, че прилича на човече от слама.

Дълги години, във времената на комунистическия режим, улица “Чумерна”

бе наречена “Коста Янков” – атентатора от 1925-а, който буквално пали фитила на взрива. Успоредна на “Дунав” и сега там, близо до пресечката с ул. “Искър”, се намирала неговата квартира. Съвсем близо и до нашия дом след бомбардировките през 1944 г., и до този на Красивата Надка на ул.“Екзарх Йосиф”. Където пък на входа имаше паметна плоча за борбите и затворите на хазяина й Евтим Стоицев, земеделец функционер от партията на баба. Историята описва Коста Янков като бивш офицер, обзет от съветски илюзии, член на ЦК на БКП и шеф на военната й организация, основен инициатор на кощунството. Убит в престрелка с полицията 5 дни след атентата с руска песен на уста. Дали пък не е бил той скритият на тавана от семейната драма?

Ако сте забелязали, хроникьорът полк. Цв. Попов за атентата в “Св. Неделя” казва следното: “И тук по чудо бяха спасени министрите...” Защото при покушението на Арабаконак на 14 април 1925 г. по неговите спомени пак се случило чудо: “На другия ден целия български народ отслужи благодарствен молебен по всички села и градове за чудотворното спасение на своя мил, дълбоко обичан и с нищо незаменим Цар, а заедно с това и за

чудотворното спасение на България”

В тези злокобни пролетни дни има още мистерии и чудеса, които спасяват главата и ума на държавата.

В криптата на Руската църква “Св. Николай” лежи мраморен саркофаг с мощите на нов софийски светец – свети Серафим Чудотворец. Архиепископ Серафим Соболев е роден в Русия. В началото на миналия век бил ректор на Воронежката духовна академия, но след революцията на болшевиките, през 1920 г. поема към “малка, красива страна”, без никога да я е виждал – България. Като един от над 30 -те хил. бежанци, намерили убежище у нас в тези години. На тържественото богослужение през 1925 г. за националния празник на България 3 март на пл. “Св. Ал. Невски” архиепископ Серафим Соболев, явно воден от Божията промисъл, прави нещо много странно. Отделя се рязко от останалите духовници, нарушава реда на церемонията и лично благославя цар Борис ІІІ и министрите около него.

Месец и половина по-късно благословените от него държавници като по чудо оцеляват от масирания бомбен атентат на 16 април в “Св. Неделя”. Заради покушението на Арабаконак младият цар закъснява за опелото. Оцелява и Третото българско царство. Св. Серафим Софийски Чудотворец предал Богу дух през 1950 г., но продължава да помага на вярващите.

В центъра на българската столица лежат останките и на български владетел от Средновековието. Малцина осъзнават това, тъй като по нечия хрумка го наричат само

сръбски, но не и български цар...

В негова чест катедралата преди атентата се е наричала “Свети Крал”, защото е пряк потомък и на българския цар Иван Владислав. С всичките титли името му гласи Стефан Урош II Милутин Неманич, крал на Дукля, Албания (наследена от Карл I Анжуйски), България и на цялото Приморие. Роден е през 1253 г. в днешна Сърбия, починал на 12 ноември 1321 г. Неродимле, Косово. Бил е крал на Сърбия (1282 – 1321г.), защитник на Западните покрайнини на България. Изключително набожен, построил много църкви и мастири в Сърбия, след смъртта си е канонизиран за светец. През 1460 г. мощите му са пренесени и пазени в Горнобанския манастир “Св. Крал” край София, а през 1469 г. тялото му е поставено за поклонение в Ротондата “Св. Георги”, редом с това на небесния покровител на България Св. Иван Рилски. След Руско-турската война 1877/78г. тържествено е положен в центъра на новата столица, в църквата “Св. Крал”.

Второто чудо на зловещата дата 16.04.1925 г. в храма “Св. Неделя” се случва именно с мощите на св. Стефан Милутин и хората около тях. Поради огромното мнозинство, дошло на опелото на застреляния генерал, се наложило да преместят по-напред, към олтара на храма, литургията, водена от Софийския митрополит Стефан. По този начин българското правителство, неволно или по Божията промисъл, било изместено встрани от епицентъра на взрива, планиран под обичайното мято за литургии – централния купол. Така сред “адски трясък,

като гръм от

хиляди оръдия”,

срутващи се камъни, колони, сводове нито един от действащото през 1925 г. правителство не бил размазан, а повечето министри се отървали само с леки охлузвания. За цар Борис ІІІ вече казах, че закъснява за церемонията и влиза в списъка на “мистериозно оцелелите”.

Още едно голямо чудо при трагедията от датата на атентата е, че в огнения ад, предизвикан от 25 кг динамит, крехките мощи и ложето на св. Стефан ІІ Милутин, остават непокътнати! В катедралата “Св.Крал” след тържествено посрещане от княз Ал. Батенберг от Букурещ в новата ни столица през 1885 г. се съхранявали и костите на българския революционер Георги С. Раковски. И ковчежето на Раковски оцелява по чудо след адския атентат.

Всичко се случва пред очите на Софийския митрополит Стефан, сетне екзарх на БПЦ. Един месец след трагедията духовникът пише обръщение към софиянци, заклеймявайки злото: “Какво страшно нравствено падение, какво ужасно престъпление!”... Екзарх Стефан е един от именитите българи, спасили през 1943 г. свои 50 хил. евреи от Холокоста. Чудото с оцеляването на българските евреи вече е известно по цял свят.