Понякога си мисля как съдбата много хитричко ме примами и хлъзна по пързалката. Да, вярно е, от 6 годишна майка ми ме водеше по театри, оперети и балет. Купуваше билети за всичко възможно и после цял месец гладувахме до следващата ѝ учителска заплата. Но на около 14, когато се развилня мутро-барока и 2 милиона можещи и знаещи логично се изнесоха от България, а останалите тук, с висше образование караха таксита или сервираха по ресторантите - тогава и аз загрях, че да, майка ми и баща ми са много учени, ама аз все съм гладна. Та, приютих се при заможните роднини и си втълпих, че да изкарвам парите си с работа в ресторант е единственият възможен вариант за реализация. Пък и те, богатите роднини, нали знаете, че често така действат - убеждават те, че други шансове нямаш.

Но да се върна, защо ме подхлъзна съдбата. Когато от един кастинг за масовка ме избраха за първата ми роля в сериал, това, което си мислех беше - искам един ден, като мина по улиците и бабите по пейките да кажат "Ето я народната артистка". И като ми хареса, и като взе да трябва да правя в ролите си всичко, което от дете ми се е случвало, и малко по малко започнах да проумявам какво съм щяла да изхвърля на боклука. Взех се в ръце и започнах да наваксвам с всички изпуснати класически изкуства през тези 7 години в ресторантьорския бранш.

Но изведнъж започна да не е толкова забавно. Постепенно стената от бетон, която бях изградила около себе си, за да оцелявам, започна да се разпада. Спрях да понасям насилието, безчеститието и измяната, с които иначе бях свикнала. Преди бях все ядосана без дори да знам, че е така, защото се биех по улиците и си го изкарвах. Редовно ходех с разбит нос или разкъсана дрехи. Биех се с мъже и понякога побеждавах, но понякога и ме пердашеха. Не съм посягала на момиче или жена. Добре де, ама вече ме разпознаваха, не ставаше да се "лекувам" с шамари. Да, "изливах" през ролите, но там пък често затъвах още повече в собствените си демони...

И сега си давам сметка - в началото, с онази първа роля, онзи отгоре добре ме подмами, че ще е само веселото и забавното. Иначе с тогавашния си акъл никога нямаше да се вържа да прогледна и да ме боли душичката така от случващото се в света в момента. Особено като знам, че тази болка ще е до края на живота ми. Но пък... Нали от дете съм калена да нося на болка.😉

*От фейсбук