Гневната полемика е между първите ни академици Марин Дринов и Гаврил Кръстевич

Хуни или славяни са българите?

Този въпрос, който не ни дава мира и днес, предизвиква гневна полемика между Марин Дринов и Гаврил Кръстевич още през 1869 г. и се ожесточава две години по-късно.

Скоро след това председателят на наскоро основаното Книжовно дружество приема опонента си за негов член и той става вторият български академик. Мотивът му е: заради литературни заслуги. Историята около получаването на най-високата степен е доста поучителна и за днешните т.нар. научни среди.

Днес за Гаврил Кръстевич битува твърде нелицеприятната истина, че той като генерал-губернатор на Източна Румелия бил противник на Съединението през 1885 г. Когато Продан Тишков, с доста по-паметния прякор Чардафон, го арестува, той бил по долни гащи и не спирал да трепери от страх, та заради това пък колоритно-образният Захари Стоянов му лепнал прякора Треперко паша. Някак встрани остава репликата му: “Момчета, и аз съм българин”.

Полузабравен сега е и Марин Дринов. Той пък е руски възпитаник и със съгражданина си Нешо Бончев отиват да учат там на издръжка на панагюрищенската община. После Дринов става доктор на науките и преподавател в Харковския университет.

Кръстевич е роден в Котел през 1817 г. с името Гандьо Кътев Баюв

и принадлежи към рода Богориди, чийто най-известен представител е Стефан, губернатор на Молдова, назначен от султана и висш османски сановник. Истинското му име е Стойко. Тъй като е потомък по бащина линия на Стойко Владиславов - Софроний Врачански, той наследява и неговото име. После го променя. Същото прави и Гандьо. Стефан Богориди издържа училище в Цариград, в което пък учи и Кръстевич.

Всъщност Гандьо от малък се посвещава на учението. Негов учител е Райно Попович, на когото видни ученици са Георги Сава Раковски, Петър Берон, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Ботю Петков и други. После Кръстевич завършва гръцко училище в Цариград и право в Сорбоната. По това време Стефан Богориди се изкачва по стълбата на политическата кариера в Османската империя и през 1833 г. е назначен от султан Махмуд II за управител на остров Самос. След 13 години назначава за свой частен секретар дипломиралия се юрист в Париж Гаврил Кръстевич. След напускането на Богориди управител на острова става именно Кръстевич. После е преместен на работа в турската съдебна администрация, става съдия, член на Върховния съд и преподавател по право в школата в Цариград.

Той е един от радетелите за създаване на самостоятелна Българска църква

Султанският двор го праща да разреши имотен спор между монашеската република Атон и общината в Солун. Справя се според султанските изисквания, а като награда успява да освободи заточения в манастирите на Атон Иларион Макариополски и го отвежда в турската столица. Иларион се отдава на църковноосвободителните борби, а наред с адвокатската си практика Кръстевич пише и просветителски статии в няколко български вестника.

Най-активен е в излизалия от 1866 до 1872 г. “Македония” на дядо Славейков. Там намират поле за изява и Марин Дринов, Тодор Икономов, който пък ще стане председател на съществувалия само година Държавен съвет през 1882 г., фолклористът Кузман Шапкарев и др. През 1884 г. Гаврил Кръстевич е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия на мястото на Александър Богориди (Алеко паша).

Това в голяма степен става и по заслуги, защото още от 1879 г. той е главен секретар и директор на вътрешните дела в провинцията.

През това време той има и научни интереси, които задълбочава. Заради тях влиза в лют спор с първия председател на Книжовното дружество Марин Дринов. Още през 1858 г. Кръстевич е публикувал като притурка на сп. “Български книжици” своята статия “Кратко изследване на българската древност”. В нея той

защитава тезата, че българите произхождат от хуните

Спорът започва в чужбина и се пренася на българска почва. Още в началото на ХIХ век чешки и руски учени спорят татари или славяни са съвременните им българи.

Юрий Венелин в своята книга “Древные и нынешние болгаре…” от 1829 г. цитира немския учен Енгел и французина Нестор, а и сам не е далеч от мисълта, че те са татари, но с течение на времето са се смесили със славяните, които като мнозинство са ги претопили. После за произхода на българите пишат и Драган Цанков - “Поглед върху българската история” (1857), Добри Войников - “Кратка история на българския народ” (1866) и Петко Славейков в труд за възстановяването на българската и сръбската патриаршия в миналото (1859).

Повлиян от тях, през 1869 г. Гаврил Кръстевич доразвива с нови аргументи и факти статията си от сп. “Български книжици”. Издава я като отделна книга през 1871 г. Заглавието ѝ е “История блъгарска, част I. История блъгарска под имя Унов”. Той обещава, че ще напише втори и трети том, но това остава само намерение. Първият том е от 616 страници. Написан е като разказ, свързващ различни събития от историята ни. В него Кръстевич не отрича славянския корен на българите, но го свързва с хуните, които според него също били… славяни. В историята му основен герой е хунският вожд Атила, както и неговите предходници и наследници, от които се появили и военачалници със славянски имена като Радо, Мъндьо, Руйо, Беломир, Владо др. Сред своите източници той посочва Юрий Венелин.

Докато Кръстевич преработва статията и се готви да я издаде в книга, през 1869 г. в Пловдив вече е отпечатано изследването на Марин Дринов “Поглед върху произхождението на блъгарский народ и началото на блъгарската история”. Там не се споменава и дума за статията на Кръстевич от 1858 г., макар Дринов добросъвестно да цитира всички останали теории за произхода на българите от руски, чешки, немски и френски учени, като не пропуска, разбира се, и Венелин.

Когато излиза книгата на Кръстевич, Дринов нарушава мълчанието си и публикува статия в общия 5-и и 6-и брой на Периодичното списание на Българското книжовно дружество от 1872 г.

с полемичното заглавие “Хуни ли сме?”

В нея прави на пух и прах теориите на Кръстевич. Трябва да се отбележи, че Дринов пише статията си от Москва. В същия брой и Васил Стоянов, основател на Книжовното дружество и негов секретар, но скрит зад анонимното “От редакцията”, отрича написаното от Кръстевич през 1871 г.

След 2 г. е ред на Кръстевич да унизи опонентите си. В сп. “Читалище” публикува статията “Отговор на г. Дриновата критика върху българската история на Г. Кръстевича”. Логично е да отрича теорията на опонента си, че българите били славяни, и да държи на своето, че са хуни. В негова подкрепа сега се изявява Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф), който също е френски възпитаник в литературния факултет на Сорбоната, но е завършил в нея и право. По това време той е протосингел на Екзархията в Цариград.

Докато спорът се вихри, председателят на Книжовното дружество и неговият секретар най-неочаквано решават да приемат Кръстевич за първия почетен член на дружеството. И освен литературните му заслуги изтъкват, че е и “най-добрият български историк, живеещ в Османската империя”.

Тук трябва да припомним още един факт от биографията на Дринов. Той е частен учител в семейството на княгиня Е. М. Голицина. През 1865 г. княжеската фамилия тръгнала на обиколка из европейските градове - Варшава, Краков, Прага, Виена, Женева, Рим и Париж. С нея пътува и Марин Дринов, като прекарва свободното си време в библиотеките. Дълго време е проучвал и архивите на Ватикана. Темите, които го интересуват, са всичко написано за славяните и прабългарите. Зад решението му да приеме Гаврил Кръстевич за академик обаче се крие и известна доза премерена предпазливост. Председателят на Книжовното дружество се боял, че авторитетът, който имал противникът му като учен в България, може да накара мнозина да приемат теорията за хунския произход на българите. А както в подобни случаи на нелишена от логика научна благоразумност, точно това и става.

В началото на ХХ век “хунската” теория на Гаврил Кръстевич се налага благодарение на големия ни историк проф. Васил Златарски.

Тя намира добър прием сред неговите ученици. А колкото до спора между двамата опоненти, ще цитираме думите на Любен Каравелов, които казва по друг повод, този път защитавайки Юрий Венелин: “Боже мой, и за тия неща се пишат цели томове, множество учени дисертации и украсени с различни цитати изследвания!” И днес се появяват всякакви, уж необорими теории как древните българи всъщност били араби, перси, не само славяни, а и най-първите жители на европейския континент с на-старите градове на него.

А арестуваният генерал-губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич умира от старост на 80 г. в Цариград, а не в България.

Откъде тая твърда вяра, че сме унуци на хуните?

От статията на Марин Дринов в Периодичното списание на Българското книжовно дружество: "В издадената сега първа част почетний историк говори за толкова древни времена, когато името Българин, Българе не се чуваше още никъде – той е уверен, че през тези далечни времена Българете са се наричали Хуни, че Хуните сиреч са били нашите праотци и поради това в всичката първа част на трудът си, който заема до 600 страници, той излага историята на Хуните от самото им начало и до разтурянето на великата хунска държава след смъртта на Атила. Ето защо той и нарича тази част "История блъгарска под имя Унов". Граматически щеше да е по-право, ако беше я нарекъл, както и в предисловието си я нарича "Българска история под имя Унска".

Че хуните били наши праотци, това е доказано от няколко писатели. С особено старание са се мъчили да докажат това Ю. Венелин и Савелиев Ростиславич - но трудът им е отишъл напусто, защото доказателствата, с които те са искали да потвърдят тази теория, не са здрави: Венелиновите, макар наглед и силни, извътре нямат здрава основа, а пък Савелиевите от никоя страна не ги бива.

Г. Кръстевич се е взел и той за първообразните източници, за да потвърждава с тях тази отхвърлена от здравата историческа наука теория, и дотолкова се уверил, че хуните наистина са били наши праотци, гдето вече не се съмнява, че хунската история е нашата древна история. Ние не намираме у него никакви нови откривания, които колко-годе биха подпрели лъжовната теория за хунското произхождение на наший народ, не намираме в доказателствата му и тази пълнота и тази вънкашна сила, която забележваме в Венелиновите издирвания. И не можем да разберем отгде се е съвзела неговата твърда вяра, че ние сме унуци на Хуните, че те са наши праотци. Голям труд е положил Г. Кръстевич за това свое произведение, но уви? Този почтен труд е напусто."

Не сме потомци на урало-чудските българи

Васил Стоянов през 1871 г.: "Тук главният въпрос за нас е тойзи: нашите прадеди кои са. Словене ли са, които ги сглоби в едно държавно тяло една малка орда, принадлежаща на едно несловенско, а на урало-чудско племе, наречено Българе, или същите тези урало-чудски българе са нашите, тъй да речем, непосредствени предци.

Всички най-вещи историци на светът напълно доказаха вече, че ний, днешните Българе, не сме потомци на урало-чудските Българе, името на които само носиме, че те не са никак наши прадеди, а сме потомци на ония стари Словене, които се заселиха на Балканский полуостров в V-ий и VI-ий век после Р. Хр., доказаха още, че тези Българе, от които се тегли нашето име, не са били никак словенско племе.

Ний, днешните Българе, сме прочее чисти Словене (или Славяне, както - криво - се пише и досега от повечето ни списатели – според свойството на руский език), сиреч ние принадлежим на онзи многоброен народ в Европа, който се нарича Славянски народ, и който, откак помни историята, се състои от следните племена: Руси (Великоруси, Малоруси и Беларуси), Поляци, Чеси (Чехи, Моровци и Словаци), Българе, Сърби, Хървати, Словаци и Лужичански сърби по река Лабя и пр. Словене сме не само затова, че езикът ни е словенски, както и нашите обичаи, нрав и пр. Но и затова особено, че нашите същи – непосредствени – прадеди са и те не по-малко чисти Словене, заселени в днешното ни собствено отечество Македония, Тракия, България и пр. в V-ий, VI-ий век после Р. Хр от VI-ий и особено от VII-ий те не зауземаха само поменатите страни на Балканския полуостров, но още и цяла днешна Тесалия, Епир, голяма част от днешното гръцко кралство, цяла днешна Източна Сърбия чак до Белград, после отвъд Дунав и Сава.

Бяхме се разпрострели по цяла днешна Румъния (Влашко и Богданско), Седмиградско (Трансилвания), Банат, Маджарско (средна днешна Унгария), Славония, Щирия, Крайна, Корутанско и пр.".