Най-тъжното писмо в нашата история? Негов автор не е някой велик писател, но думите му говорят повече от всеки роман. Негов автор не е и някой бляскав стихоплетец, но словата му пронизват повече и от най-романтичните или трагични стихове. Негов автор е младши подофицер Цочо Пенков Чавдаров от село Добродан и 34-ти пехотен Троянски полк. Ранен изключително тежко в сраженията при Дойран през 1917 г., той пише прощално писмо до сестрите си Цона и Тотка. Ето частици от него:

„Ах, мили ми сестрици, како Цоне и ти Тотке сестричке и вие по малки братчета Иванчо и Петко, без мене оставяте и други братец нямате! Татя и мама хубаво слушайте. Како какичке и ти Тотке, как ще кандисате на мама и на татя да кажете, че аз умирам и загивам млад и зелен в тази пуста Европейска война. Тежко съм ранен и помощ ни ще да имам да мога да оздравея. Ах вие, мили сестрици, с думи раздумвайте татя и мама, че войнишки гроб се не знай де ще е. Войникът като умира на бойното поле, той мре за вяра и слава. Аз виждам, че мойта младост се губи, но нека млад и зелен да умра за вяра и слава, само роб да се не предам...

Ах, како какичке и ти сестро Тотке, да кажете на мама и татя хубаво да гледат моите братчета, Иванчо и Петко, че те са малки и глупави, на училище да ги пращат на книга да се научат. Че те ще растат, порастат и от тях за помощ ще са надяват. И кога войници отидат, за мене да си спомнят. Че който войник книга знай, неговата служба е лека, а който войник книга не знай, неговата служба е тежка. Затова моите братчета Иван и Петко на книга да ги научат, както са и мене учили.

Ах, мари мамо майчице и ти татьо бащице, защо сте толкова за мене грижили, когато от мене помощ няма да видите...

От топове гранати падат като гръм от небето. Отде се взе пуста бомба та падна при нас, в галерията, силно се трясна и тежко ме нарани, от краката до пояса. Месото ми насече и кръвта ми изтече, сърце за водица затече...

Доктори рани превързаха и за малко сън заспах и лош си сън сънувах...

Аз реших на тефтерче писмо да напиша, доде е душа у мене, до мойте мили роднини, че съм люто ранен. Аз вече на Бога си душица предавам и гроб си тука оставям. Мама и татьо на моя гроб не ще могат свещица запали, че съм далеко останал...

Ах, мари мамо майчице и ти татко бащице и вие сестрички и братчета, за мене не мислете, за мен не жалете, че аз вече умирам и отивам, за вяра и слава на Бога си душа придавам, само на врага роб не ставам. Тука безброй мои другари загинаха, млади булки с дребни люлки клети вдовици оставиха като сами кукувици и дечица клети сираци като нас горки юнаци. Затова на войника винаги пушката на куршума лежи, пред Бога в мъка да не лежи. Затова на войника винаги на пушката ножът стои, пред Бога в мъката да не стои, затова войникът студ и глад тегли, пред Бога мъка да не дели, затова на войника де ще е гробът се не знай, и да се знай – затова неговата душа при Бога ще отиде. Ах, вие, мили сестрици, майка и бащица, за мене малко плачете, за мене малко жалете, защото войнишкият гроб не майка, не баща, не братя, не сестри с вода ги преливат, те са сами преливат, когато юнаците знамето развиват, из очи си сълзи изливат и на другарите си гробовете преливат, и почнат войнишка песен да си запяват. Хайде, братя, хайде, напред да излезем, срещу врага с пушки и ножове да влезем – за вяра и слава кръвта да си пролеем, нашите братски гробове ги не гори врагът с тежки отрови. Хайде, братя, хайде напред да излезем, кръвта да си пролеем, със сълзи братски гробове ще си прелеем... Знамето се развява срещу врага. Голям се огън открива срещу този пусти голям враг. Нали от Бога клетва е заставена. Юнаци едни към други гледат и на братска помощ се надяват, из очи сълзи си изливат, братски гробове преливат.

Сбогом вече, мои мили верни другари. Вечно ми е свиждане с мойте мили роднини, пред очите ми тъмно тъмнее, сърцето ми ясно за вази копнее.

Следното се е намерило под възглавето на покойния младши подофицер Цочо Пенков Чавдаров, ранен на 8 май. Бог да го прости и мир на праха му."

Край на цитата. Честно казано, това наистина са едни от най-трогателните и докосващи думи, които някога съм чел. Написани някак си простодушно и наивно от момче на 23 години, което, разкъсано от снаряд, си отива и си спомня за своите близки и родния край. Може би подобни чувства са бушували и в душите на онези над 100 000 наши предци, които загиват през тази „пуста европейска война". Нека ги помним. Така жертвата им придобива поне малко смисъл.

От фейсбук