На Христо се дължи създаването на Българската екзархия в Цариград и строежът на жп линията Ямбол - Бургас

Наред с Евлоги Георгиев братя Тъпчилещови са най-богатите българи в средата на ХIХ в. Началото в родния им Калофер е далеч по-прозаично и започва с бодовете на една игла върху твърдия вълнен шаяк. Баща им дядо Петко пък държал в градчето кръчма с дюкян, наред с това изработвал и продавал шаячен плат и дрехи в Турция.

При едно пътуване до Измит през 1822 г. починал внезапно и оставил на синовете си 18 430 гроша. По това време Христо бил 14-годишен, а брат му Никола – едва на 5. В годините между тях е роден Стоян, чиято рождена дата не е известна. От бащиното наследство майка им дала на тримата 4600 гроша, а останалите заделила за “черни дни”. Със своя дял Христо купил шаяци и започнал да шие дрехи, които продавал. Помагал му Стоян, а малкият

Никола предял на хурка, помагал на майка си в дюкяна и сегиз-тогиз ходел до попската килия, та да учи четмо и писмо

Христо продавал потури, елечета и антерии из Калофер и околността, припечелвал нещо, но начинанието потръгнало, когато дрехите му “стъпили” на цариградския пазар, а оттам пък получил оферта да продава за турския аскер. Тогава отворил работилница и дюкян в Цариград. Скоро не можел да се справя с търговията и за да се занимава само с нея, за турската столица да му помага заминал Стоян.

Христо, който поел само правенето на платове и шиенето на дрехи, се завърнал в Калофер и след година вече имал наемни работници в родния си град, което пък му позволило по-често да пътува и да се задържа около Босфора - да наглежда не само брат си Стоян, но и тефтерите със сметки. Скоро го последвал и възмъжалият му брат му Никола. Стоян починал внезапно през 1837 г. по време на сделка за продажба на дрехи.

Двамата му братя работили дружно едновременно и абаджийството, и търговията до 1847 г., когато си поделили натрупания вече солиден капитал. След две години пак събрали парите, но верни на максимата “брат брата не храни, но тежко му който го няма” през 1851 г. финансово се разделили окончателно, което обаче не им попречило да правят съвместни сделки, защото научили, че така се печели по-добре.

Христо основава търговската къща “Христо Тъпчилещов”.

След смъртта му през 1875 г. Никола заедно със синовете на Христо – Никола, Петко и Стоян, я наследява, като тя съществува до 1892 г.

След като са направили добри пари от текстилно производство, шивачество и търговия, братята започнали да ги увеличават чрез посреднически и банкови операции. Христо сключва договори с командването на османската армия за доставка на жито и храни. За съдружник привлича братя Георгиевич от Варна. Те изкупуват жито от цяла Добруджа и Тракия, товарят го на кораби във Варна и Балчик и го доставят в Цариград. Христо го продава според сключените договори, но наред с това започва да изкупува кожи от българските земи, които по това време много се търсели, пласирал ги с голяма печалба, припечеленото влагал в бакър - мед, от който се правят съдове. Тях пък продавал в България. Навярно на някого ще се стори любопитно, но първите казани за варене на розово масло и ракия в България се появяват благодарение на търговския нюх на Христо Тъпчилещов. Пак за вече клатещата се икономически, политически, социално и етнически Османска империя братята изнасят българско слънчогледово масло в дървени каци, царевица, пастърма, платове и дори живи овце.

От Цариград пък за България изпращат маслини, портокали и лимони, леблебии

и кимион, кафе, че дори и английски чай, който всъщност се добива в Индия. Друго перо на техния бизнес е изкупуването на коприна от Търновския край, в който бубарството е много развито по това време, и кашкавал от Северна България. За да си доставят по-евтино тези стоки, си направили склад в Оряхово, третото по големина по това време пристанище в българските земи след русенското и ломското. После разширяват търговията си с лой, памук, бадеми, както и с жив едър и дребен рогат добитък. За да не купуват зърното и животните от производители, правят собствени чифлици и ферми, за които отговаря Д. Бракалов, който наема и работници.

Ето какъв е неговият отчет, запазен в архивите на БИА за чифлика край Сливен за 1864 г: “За кръчма на аргатите – 21 гроша, за същите лахна (б. а. - зеле) и праз за чифлика – 279, цървули – 99,20. Коване на впрегатите и хергелетата – 534, гребен за добитъците – 19, сапун – 18, тютюн за аргатите – 127,20, оцет 99,10. Покупка на овце – 32 за 1120 гроша, 193 и 87 агнета – 5692 гроша”.

Общо за този чифлик през тази година са похарчени 29 896 гроша. Каква е печалбата, остава неизвестно, тъй като търговските им тефтери не казват, но свидетелстват, че за да си доставят стоките в Цариград, те са похарчили и “1000 гроша за парахода”.

По това време в Турция е разрешено плащането с всякакъв вид валути – както европейски, така и ориенталски, а промените в курса създават условия за добри печалби чрез валутна спекула.

В нея се включват и братя Тъпчилещови. След известно време се усетили, че тази работа не е особено достойна, вреди на доброто им име, което са си създали, и се ориентират към банкови операции.

Те стават и поръчители, а и гаранти на много българи,

захванали търговия край Босфора пред Отоманската банка и твърде често получават от нея писма: “Кредитите са удовлетворени и поръчителят Христо (б. а. – или Никола) Тъпчилещов няма никому да плаща”.

Не всичко обаче ще да е било точно тъй, защото гъркът Емануил Йоану “забравя” плащанията си на два пъти и главният секретар на турското Министерство на външните работи Павлаки ефенди нарежда той да бъде затворен заради дългове към Христо Тъпчилещов. Това показва, че братята освен много добре да преценяват на кого да дават заеми са имали и съответните протекции, за да си ги получат от недобросъвестните платци. Пак така секретарят Павлаки се разпорежда от името на своето министерство Христо да получи сумата, която има да му дава фалиралата фирма “Ст. Арнаудов и син” през 1867 г.

Оборотът на братя Тъпчилещови през октомври, ноември и декември 1863 г. е съответно 5 219 524,39, после 5 285 927 и накрая 7 594 777,05 гроша. По това време те вече търгуват и с Тунис, Египет и малоазийския бряг на Турция, като дори вкарват от тези места опиум, който тогава се е давал на аскера, за да е по-решителен в битките. Пак в средата на 60-те години на по-миналия век започват търговия с розово масло и здравец с Лондон и Марсилия. Техен търговски представител в английската столица е Н. Бейзоглу, а негови постоянни клиенти са гърците от “Братя Зерифе”. На Томас Кук в Ливърпул пък освен розово масло изпращат и козя козина и вълна. В Марсилия търговията дотолкова се разраства, че съдружниците им от фирмата “Куртоа льонегон” по тяхна поръчка купуват място за магазин в центъра на града. Пак по това време започват и търговия с даване под наем и продажба на недвижими имоти. В цариградските квартали “Балкапан хан” и “Хамбаря” имат 8 къщи – по 4 каменни и дървени.

Покрай търговията, доставките за армията и да си го кажем направо “досетливостта” безобидно да дават пари под масата за свършена услуга, братята и особено Христо се сприятеляват с великите везири Къбръзлъ и Мехмед Емин Али паша. Христо, Никола и Стоян са единствените българи на баловете по повод възшествието през 1861 г. и после на годишнините от него на султан Абдул Азис. Мнозина от българските историци твърдят, че създаването на Българската екзархия в Цариград се дължи на Христо Тъпчилещов най-вече заради приятелството му с везирите на империята.

Бератът (султански указ - б.а.) за създаване на Екзархията е подписан, но преди да го получат българите в Цариград, минават месеци, в които документът така и не идва при тях. Тогава Христо Тъпчилещов изпраща няколко души, които отново не са получили документа и когато се връщат, ги пита:

“Ама вие пари на чиновниците дадохте ли?”

“Не”, бил простодушният отговор. “Че турчин, без да вземе пари, работа върши ли?”, скастрил ги Христо и дал 300 гроша за подкуп. На 28 февруари 1870 г. е създадена Българската Екзархия, която увенчава борбите на българите за самостоятелна българска църква. Началото е поставено на 3 април 1860 г., Великден, когато Иларион Макариополски при тържествата на великденската служба не произнася името на гръцкия вселенски патриарх. Зад успеха на тази 10-годишна одисея стоят влиянието и парите на Христо и Никола Тъпчилещови. Братята дават пари и за изграждането на българската църква в Цариград - желязната “Свети Стефан”, застъпват се за заточениците след Априлското въстание в Диарбекир, финансират вестниците на дядо Славейков “Македония” и “Цариградски вестник” на Иван Богоров. Чрез застъпничеството на Христо пред великия везир Мехмед Емин Али паша е сменен гръцкият владика Сионий и така е премахната пречката пред изграждане на български църкви в Неврокоп, днес Гоце Делчев, и град Ресен в Македония.

Усетили, че чрез парите може да се влияе на властимащите, Христо и Никола Тъпчилещови учат в този дух и децата си. Дъщерята на Христо Христина се омъжва за Константин Стоилов, министър-председател след Стефан Стамболов от 1894 до 1899 г. Той е и участник в Учредителното събрание в Търново и един от “бащите” на Търновската конституция поради факта, че е завършил право в Сорбоната. Чувствата на младите пламват в прословутия “Робърт колеж”, където Константин учи заедно с братовчеда на Христина, Петко, син на Никола. Сватбата обаче е чак през 1888 г., когато кандидат-женихът е дал достатъчно доказателства, че ще стане известен държавен мъж. Да не забравяме, че година преди това той е бил в делегацията, изпратена от Народното събрание, начело на което е Захари Стоянов, който в пламенна реч е произнесъл фразата, че Европа я няма, тя е отвърнала очи от нас, и е изпратил Стоилов заедно с Кочо Хаджикалчев и Димитър Греков да правят, да струват, но да намерят княз на България. Тъй те водят преговорите с Фердинанд Сакскобургготски, който пък още в началото се оказва твърде благосклонен да заеме българския престол.

Христо омъжва дъщеря си за Константин Стоилов - премиер след Стамболов

Христина и Константин са венчани от Екзарх Йосиф, също роден в Калофер и познат със светското име Лазар Йовчев. Преди да се впусне към върховете на българската политика, Константин Стоилов е бил първият частен секретар на княз Александър Батенберг.

Той го съветва как да се държи при различните български обреди, при богослужения в църква и най-вече как да организира балове и кого да кани на тях. Заедно с младия княз е в Уиндзорския дворец на сватбата на братовчед му Йозеф Батенберг, по-късно лорд Маунтбатън. Разбира се, когато става министър-председател, Константин Стоилов ще назначи за свой съветник... Петко Тъпчилещов.

Той обаче е бил в редовете на българския политически елит още преди това, защото през 80-те години на по-миналия век пише на брат си Христо в Цариград: “На частна сбирка взехме решение за строителството на линията Ямбол - Бургас”.

Това пък е особено важно за Христо, защото чрез тая железопътна линия стоките от България ще достигат не само по-бързо, но и по-евтино до него.

Тук от архивите излиза една любопитна история. Когато след години руската тайна полиция разсекретява архивите си от императорско време, един от тях сочи, че Петко Тъпчилещов е вербуван като ... отговорник за политическите течения в България и му е плащано от Руския азиатски департамент.

Христо Павлов пък, председател на Върховния касационен съд в продължение на десет години в края на XIX и началото на XX в., се жени за Райна, внучка на Никола Тъпчилещов.

Братът на Петко, Славчо, който също е приближен до княз Батенберг, но вече по традиция става секретар и на княз Фердинанд. Той пък се жени за дъщерята на Александър Боев, сам нарекъл се Екзарх, също борец за църковна българска независимост, но и съветник при посолството на Османската империя в Париж. След 1878 г. името му се спряга за български княз преди избора на Александър Батенберг и след абдикирането му през 1886 г. Покрай брака на дъщеря си вече поостарелият Александър Екзарх и съпругата му София са непрекъснато около княз Фердинанд и неизменни гости на приемите в двореца, дори и без да са канени. Това станало толкова досадно на самовлюбения Фердинанд, че той издал заповед да не ги допускат. Обиден, и Славчо Тъпчилещов, за да прояви солидарност с тъста и тъщата, напуска двореца, а за да покаже, че не е кой да е, започва да живее нашироко, докато ...прахосва наследствения дял от богатството на фамилията. Като висш държавен служител му е отпусната 150 лева пенсия и с нея той отива да живее в семейния имот в Калофер, като с част от тези пари подпомага и дъщеря си, която следва в чужбина.