Братята му настояват да им се заплатят авторските права и къщата на народния поет. Как създават музея?

Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. След тридневно поклонение пред тленните му останки народният поет е погребан на 28-и. Приживе той и на братята си не е споменавал, че ще остави завещание. След смъртта му се завихря скандал за неговото наследство между министъра на народното просвещение в кабинета на Ал. Стамболийски Стоян Омарчевски и посочения за изпълнител на завещанието брат на поета Борис Вазов.

Той открива завещанието на 25 септември, но известно време го пази в тайна. То е попаднало между корекции на драмата "Престолът", по която Вазов работи до последните си дни и е датирано "15 ноември 1909 г." Спорът за наследството става обект на всенародна полемика и се дебатира в Народното събрание в началото на февруари 1922 г. Причината?

Министър Омарчевски още на 3 октомври предната година предлага на Министерския съвет да приеме Постановление №3, с което "да се съхрани за вечни времена домът на поета, като се обърне в музей "Иван Вазов" и в него да са ръкописи и подаръци, а ръководството да се възложи на Народната библиотека. Така с указ №192 от 24 октомври къщата на Вазов трябва "безвъзмездно да се присвои". През декември указът е изменен "за съхранение на дома на народния поет". Тази формулировка пък става повод за вражда с наследниците, представлявани от политика Борис Вазов.

Той издава брошура, в която описва как не се спазва завещанието на брат му и се извършва гавра с паметта му. Ден след всенародното поклонение пред Иван Вазов министър Омарчевски е питал братята му Борис и Владимир дали е имал завещание. Борис му отговорил:

"Аз не вярвам моят брат да е имал завещание, той не даваше да се помисли, че ще умира някога". 

Но по-нататък той казва и къде да бъде погребан брат му, който в разговори му споделял, че иска това да стане до църквата "Света София" и да е обърнат към Витоша, защото приживе писателят обичал от там да я съзерцава. Именно това желание къде да бъде погребан народният поет поражда съмнения у министъра и той започва да оказва натиск. Пита наследниците един по един и скоро става известно, че има завещание. От него се разбира, че братът Борис е универсален изпълнител на волята на Иван Вазов, но това не устройва управляващите земеделци и те настояват, че документът не изразява последната воля на народния поет. Борис Вазов ги контрира, че завещанието е частно, няма обществен интерес към него и то изобщо не касае българската държава.

Той също няма нищо против да се създаде музей "Иван Вазов", но настоява, че къщата трябва да се плати на наследниците от държавния бюджет и те да си запазят авторските права върху творчеството на своя именит родственик. Целият проблем е дали спорът да се реши в полза на наследниците, или в полза на уж обществения интерес, както настоява Омарчевски.

Вазов е погребан на държавни разноски, които лично е издействал министърът на просвещението. Ден след погребението са запечатани Вазовите библиотека и архив. При дебатите в Народното събрание по приемане на Закона за наследството на Иван Вазов министърът казва пред депутатите, че когато вечерта на 22 септември отишъл да се поклони пред тленните останки на поета заедно с главния редактор на в."Утро" Ст. Танев, не намерил никого от неговите близки, а край ковчега стояли едно момиче от "Червения кръст" и стражарите. Целта на акцията му е ясна – наследниците не ги е било грижа за мъртвия им вече брат и не могат да претендират за наследството му.

Стоян Омарчевски обаче е инициатор на всенародното честване на 50-годишния творчески път и 70-годишнината на литературния патриарх. Може би затова той предлага решение, одобрено от Народното събрание,

Вазов да бъде обявен за народен поет, да се създаде фонд на негово име и чрез всенародна подписка да се събират средства в него. Въпреки многобройните си важни за българската литература творби, някои класика и до днес, Иван Вазов съвсем не е забогатял от своя труд. Седмица след двойния юбилей, чест дотогава неоказвана на никой български писател, в Народния театър на 24 октомври 1920 г. в присъствието и на цар Борис, Стоян Омарчевски е поканен на обяд в дома на Иван Вазов.

Там министърът излага идеите си какво трябва да се направи, за да може писателят да твори, необезпокояван от мисълта за ежедневието и материалното.

От сумите, събрани за юбилея, той смятал да се субсидира издаването на неговите пълни събрани съчинения. Това издание е осъществено в 28 тома през лятото на 1921 г.

На 30 юни със закон правописът е променен, но творбите на Вазов са издадени по стария по изричното му настояване. На обяда той казва на Омарчевски: "Знам само, че ти си единственият, който може да направи това час по-скоро." След това министърът му предлага да отдели една зала - било в Народния музей, било в Етнографския, за да бъде подредена неговата библиотека, ръкописите и подаръците от целия народ. Споменава му, че има и идея още приживе на народния поет къщата му да бъде отворена за посещения и да стане достояние на целия ни народ. 

Отговорът на Вазов е, че това може да стане "в едно друго време", но дава пълното си съгласие да предостави ръкописите, библиотеката и подаръците си за музей. Седмица след юбилея, на 30 октомври, той пише:

"Аз съм сто пъти, хиляда пъти възнаграден за моя труд, защото никога духовното единство на нашия народ не се е проявявало в такава пълнота и сила, както този път." Волята си за музей той изразява неколкократно и пред своите приятели Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Стефан Романски, Стилиян Чилингиров и директора на Народния театър Хрисан Цанков.

Какво е направило за Вазов правителството на Александър

Стамболийски?

В дните преди юбилея Народното събрание му отпуска еднократна помощ от 100 000 лв. От фонда за подпомагане са му дарени други 200 000. За изплащане на авторските права на издателството на Даскалов, които през 1912 г. то откупило за издаване до 1930 г., са изплатени други 200 000 от държавния бюджет. Правителството финансира издаване на съчиненията му в Северна Америка, нашите емигранти ги изкупуват и Вазов получава още 100 000 лева. Общо във фонда са събрани 1 160 000 лв., с които се финансират и други издания на Вазов.

Къщата му е отчуждена на основание на чл. 19 от Закона за старините. Чл. 67 от конституцията казва: "Правата на собствеността са неприкосновени", но следващият допълва: "Принудителното отстъпление на имот може да стане само заради държавна или обществена полза, и то със справедлива и предварителна заплата." Чл. 19 обаче не предвижда заплащане.

По този начин спорът между наследниците на Иван Вазов и правителството се превръща в спор за пари. А това е най-силният коз на земеделците.

"Защо да принизяваме Вазов?", пита А. Янев в парламента на 9 февруари 1922 г. и сам си отговаря: "Защото снощи излязоха тук да монополизират неговите права, да го присвояват като свой партизанин, да светотатстват с неговото име, да го направят дребен човек." Радикалът С. Костурков пък заявява, че е "оскърбление за народния поет да му подхвърлят 100 000 лева. Въпросът, който ни занимава, не е въпрос за милион или два." Никой обаче не оспорва факта, че да се запази "къщицата", както се изразяват депутатите, на патриарха на българската литература и неговите ръкописи под формата на музей, е хубаво начинание.

На 10 февруари 1922 г. се приема Законът за съхранение покъщнината, ръкописите и подаръците на покойния поет Иван Вазов с член единствен: "Къщата на покойния народен поет Иван Вазов, намираща се на ъгъла на ул. "Раковски" и ул. "Вълкович" 13 в София, се превръща в музей "Иван Вазов". Всичката принадлежаща на поета покъщнина, всички останали от покойния поет ръкописи, подаръци, поднасяни му по разни случаи от когото и да било, както и самата къща с двора се присвояват без всякакво заплащане комуто и да е и се предават на музея "Иван Вазов", който се поставя под върховния надзор на Министерството на народното просвещение. Авторското право на покойния поет за всичките му творения, както и правото за превеждане на други езици преминават всецяло във фонда "Иван Вазов", учреден при Министерството на народното просвещение." 

След преврата на 9 юни 1923 г. Борис Вазов вече е заместник-председател на Народното събрание. В това си качество той не оспорва този закон. Генералите Георги Вазов, министър на войната през 1913 г., и Владимир Вазов също не повдигат отново въпроса за наследството на брат си.

Поетът не може да бъде оплячкосан!

Петър Янев, министър на правосъдието и държавен обвинител на виновниците за националните катастрофи: Един закон, който прави един велик покойник да живее винаги между нас, един закон, който казва, че Вазов не почина, че той живее в този момент между нас заедно със своите книги, със своите ръкописи, със своите подаръци, със своите благодарствени и други писма, заедно с всичко онова, което е било около него, такъв един закон, който прави тоя велик покойник да живее между нас за вечни времена, намери опозиция в Народното събрание – едни от интерес да защитят неговите наследници, други от интерес да правят политика, и трети, за да кажат и те нещо. Г-да, скръбно е, когато така може да се мисли и да се приказва при създаването на един такъв закон. Какво чудовищно – тъй както го нарича братът на великия покойник – имаше в тоя закон, какво оскверняване паметта на един велик народен поет имаше в тоя закон, какво ограбване на неговите наследници има, какво опозоряване, най-сетне, върху паметта на тоя покойник има в тоя закон?

Ако ние не се ловим за празни приказки, ако ние не искаме да правим политика от всичко, ако ние не искаме да изопачаваме, най-сетне, конституцията и законите у нас, ще признаем всички, че тоя закон е една необходимост, защото онова, което се прави с тоя закон, можеше да се направи и без закон. Но намериха се тук хора, които да искат по друг начин да парализират едно свято дело, и тогаз този закон се яви необходим. Когато ние създаваме тоя закон за съхранение дома, покъщнината, ръкописите и подаръците на покойния поет Иван Вазов, това е един закон, преди всичко, от публичен интерес, от обществен интерес, защото Вазов не може и не трябва да остане само между няколкото свои наследници. Вазов не може да бъде оплячкосан, ща кажа аз, не от държавата, но оплячкосан от неговите наследници, защото те бяха тия, преди всичко длъжни да създадат именно тоя закон, те бяха длъжни сами да уредят това. Но когато те не направиха това, когато тук пред вас се депозират даже ред данни, от които се вижда, че в случая около тази смърт, около това, което става около него, има нещо, което не се знае от всички, тогаз позволете на официалната, на публичната власт да поиска със закон да уреди това положение, да поиска със закон да запази тоя велик покойник за българския народ.