Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Вазов праща Адриана Будевска да учи в Москва Адриана Будевска

Наричат я българската Сара Бернар, която първа дръзва да се съблече на сцената

Съпругът ѝ умира от тиф на фронта, след него губи новородената си дъщеря, а синът ѝ го убиват при престрелка в Торино

Един от най-големите ѝ почитатели - Георги Димитров, я моли да се върне в България, праща ѝ билет за каюта първа класа

Аудиозапис с гласа на голямата актриса Адриана Будевска, съхраняван в музея в Добрич, бе дешифриран, за да може публиката да чуе вълнуващия разказ за живота й.

"От детските, а особено от ученическите си години аз много обичах да представлявам, както казвахме тогава, да декламирам, пея или танцувам, като вземах участие във всички забави в гимназията и в пансиона", споделя Будевска.

Примата на Народния театър обяснява, че е искала да стане учителка, но нейни роднини я насочват към актьорството. Едва 17-годишна, тя се

опитва да спечели конкурс в Министерството на просветата

за обучение в Императорското театрално училище в Москва.

"Аз се явих на изпита, на който присъстваха знаменитият ни писател Иван Вазов и проф. Иван Шишманов - посочва актрисата. - Издържах го блестящо и през есента на 1895 година заминах за Москва заедно с Гено Киров, също стипендиант."

Главният уредник в музея д-р Кремена Митева коментира, че записите всъщност са два, но при първия малко след началото гласът се губи, което вероятно е наложило да се направи презапис. И двата са с продължителност около 10 минути, а разказът е идентичен. Причината е, че текстът е предварително подготвен, вероятно написан в дневника й. Неслучайно на записа се чува прехвърляне на листове.

"Будевска говори меко, с лек руски акцент - добавя Кремена Митева. - Някои от думите са произнесени специфично - с по-особено ударение. Забележими са направените паузи, когато предстои да разкаже поредния трагичен епизод в своя живот. Мисля, че автобиографичният аудиозапис е направен в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век - скоро след завръщането на актрисата в България след дългата й емиграция в Аржентина."

Адриана Будевска е сред основоположниците на професионалния театър в България. Смятана е за една от най-големите български актриси на трагични роли. Допринася нашето изкуство да се приобщи към реалистичните традиции на руския театър и да се насочи към класическия репертоар. Авторка е и на многобройни статии, портрети за артисти, спомени. С лекота тя пресъздава световноизвестни роли и заслужено я наричат българската Сара Бернар.

Артистката е родена на 13 декември 1878 г. в Добрич, наследява таланта от майка си, която до края на живота си я критикува и показва как да се държи на сцената. Забележките към дъщеря й били доста забавни - "да не прави ъгловати движения" и да не показва лактите си. Имала особен усет за грациозност. Баща й Кънчо Будевски бил търговец. Адриана била слабо и нежно момиченце, което по чудо оцелява от тежка заразна болест. Не такъв късмет имат обаче двете й по-големи сестри.

Още от дете си проличава, че Будевска носи необикновен талант. Обличала дрехите на близките си и ги имитирала.

Дебютира на сцената на театър, докато учи в гимназията във Варна. Влиза в ролята на мъж - ерген със засукани мустачки, напорист и закачлив ухажор. Въпреки че се справя чудесно, по това време артистичният живот все още не я влече. Тогава тя иска да стане учителка и споделя вълненията си със своята съученичка и по-късно муза на Иван Вазов - Евгения Елмазова - бъдещата писателка Евгения Марс. Именно с нея Адриана споделила: "Знаеш ли какво искам? Искам да стана такава, каквато другите не са. Когато плача и другите да плачат, когато се смея, и те да се смеят".

Младежките фантазии на момичето започват да се сбъдват през 1895 г., когато заминава да учи театър в руската школа. Прекарва 4 години в Малий театър при известния педагог Александър Ленски. През този период тя има честта да се запознае и с великия Антон Павлович Чехов.

Будевска получава няколко покани да остане в Русия,

но решава да се върне в България през юли 1899 г., където започва работа в театър "Сълза и смях". Когато обаче я питат какво е подготвила за дебют, Адриана отговаря: "Нищо". Затова й дават главната роля от пиесата "Василиса Мелентиева". Младата актриса възразява, но никой не я изслушва. Затова пише в дневника си: "Изведнъж от облаците и мечтите слязох долу на земята в реалния мир, дето няма нищо друго освен сметките на суровата действителност. Задачата ми бе нелека и неизгодна за мен. Трябваше да се приспособявам, трябваше да разбера, че никаква перспектива за по-добро няма, че никой няма да разбере вашата душа, не че не би искал, но не би могъл; че условията са такива, дето не може да се иска друго по-добро и аз бях обхваната от тъга. Тъга за нещо безвъзвратно изгубено, за нещо недостижимо, тъга поради неудовлетвореността".

След няколко години постъпва в трупата на Народния театър и бързо се утвърждава като примадона. Изиграва повече от 120 женски роли. Сред най-големите й постижения е Ибсеновата Нора от "Куклен дом". Всъщност тя е първата изпълнителка на това сложно превъплъщение.

Освен това Адриана е и първата българска актриса, която дръзва да се разсъблече на сцената. Влиза в ролята на Далила в едноименната драма на Владимир Мусаков през януари 1921 година. Залата е препълнена, а Будевска се появява на сцената във фино трико с телесен цвят, обсипано с бели и черни перли и аквамарин.

Нейното решение е оценено високо от публиката, но не и от критиците, на които тя отговаря: "Когато е въпрос да разрушим, да провалим някого, веднага се събираме, сдобряваме се, веднага устройваме партия. За добро дело - пръснати сме".

Българската Сара Бернар се откроявала от другите артисти,

защото обичала повече от всички театъра.

"За мен не беше достатъчно да се задоволя само с това да си науча ролята наизуст - посочва тя в дневниците си. - Аз обичах да разчепкам цялата пиеса и целия автор. Обичах да се ровя и за това, че всяка последующая вечер, въпреки че ролята беше готова, изработена, образът – ясен, всеки път, когато играех, наново изпъкваха други детайли, нови мисли, нови настроения, ново вглъбяване, което даваше нови открития, от които бивах смаяна и това ме приковаваше още повече към сцената и работата, за да видя кое още съм изпуснала, но уви, само на сцената идваха тия "откровения" и това нещо ме заробваше още повече към работата".

Педантичността към образите не позволява на публиката да разбере, че докато играе Далила, Адриана е изпаднала в дълбока депресия, провокирана от смъртта на съпруга й Христо Ганчев. Двамата били неразделни, а любовта им един към друг - неповторима. Учели и репетирали заедно ролите си, докато той не бил принуден да участва в Първата световна война. Още в началото умира от тиф на фронта. Щастието изчезва от живота й, когато малко след Христо умира и новородената им дъщеря. Галя била само на няколко месеца. Те имали и двама синове, заради които се налага Адриана да гладува, за да ги изхрани. По-големият Гани бил студент по химия, но е убит при престрелка в Торино. Имал леви убеждения и бил следен от италианската полиция. По-малкият син на актрисата - Вили, също имал проблеми с властите, защото бил социалист бунтар. В София срещу него се водело дело, но той

успява да избяга в Буенос Айрес, където става пилот

Въпреки трудностите освен на сцената Будевска се изразява и пишейки. С хъс правела анализи на много от ролите си, както и портрети на колеги и писатели. Така нейни записки започват да се появяват в периодичния печат от 1911 г. Тя обичала да пише от малка в дневниците си, които остават

единствените данни за нея и до днес

Благодарение на тях става ясно, че сценичният път на Адриана Будевска впечатлява с богатата и пъстра гама от сложни и противоречиви по съдържание превъплъщения.

Едно уволнение обаче съсипва напълно наранената й душа. През 1926 г. заради интриги е отстранена от Народния театър и повече от 10 години стои далеч от най-любимото си нещо - театъра.

"И двадесет деца да имах, нито едно от тях не бих посъветвала да стане актьор - ядосано пише тя в дневника си, след като е уволнена. - Пътят, който ние - моите колеги и аз, извървяхме при създаването и изграждането на българския Народен театър, беше път на постоянна тежка борба, която продължава и до днес. По-рано се борехме с неподходящи за работата материални условия, а сега се борим с

бездушното отношение към театралното изкуство,

с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависят нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените славолюбия и амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи. Такава ми е била съдбата – да бъда отделена от всичко мило и скъпо, да бъда далеч от театъра."

Това толкова много я огорчава, че през 1937 г. решава да замине за Буенос Айрес при сина си Вили. Отива в Германия и оттам с кораб до Аржентина. Билетът й се пази до днес. Докато е далеч от родината си и от сцената, Адриана се отдава на размисли за страданието на човека, които описва в дневника си.

"Аз сама си избрах трънливия мъчен път - посочва актрисата. - И когато бивах

изранена до кръв, уморена смъртно,

тогава душата ми се задоволяваше. Публиката нищо не знаеше. Тя виждаше само моя успех и всички ми завиждаха колко съм била щастлива! И все пак аз бях щастлива като никоя, въпреки че скъпо плащах това щастие."

Жертвоготовността й се възнаграждава в края на 40-те години, когато нейният голям почитател премиерът Георги Димитров я кани да се върне в България. Тя приема поканата и пристига на 22 юни 1948 г., като държавата плаща каютата й в първа класа на югославския пътнически кораб "Партизанка". Посрещната е в Народния театър, където получава Златен орден за наука и изкуство и Златен пръстен.

Година по-късно се организира тържествено честване на 70-годишнината й.

Днес само дневниците й открехват вратата към нежната и ранима душа на легендарната актриса. Гласът й и нейните размисли могат да бъдат видени и чути в къщата й музей в Добрич. Българската Сара Бернар отлита към небесната сцена на 9 декември 1955 г.