Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Със “старите кучета” Наско и Занко - висшисти от Консерваторията в София, стригани след поредния арест, Дупница, 1978 г.
Със “старите кучета” Наско и Занко - висшисти от Консерваторията в София, стригани след поредния арест, Дупница, 1978 г.

"Сичкото новобранец на баламатума строй се! Кой изяде на старото Хасан контифлюра?”. В превод: “Всичките млади войници в спалното строй се! Кой изяде на старото “куче” домашното сладко?”... Стара трудовашка шега... От 2000 година, когато закриха Строителни войски, излязла от употреба. С гръм и трясък! За грубо погазване на човешките права и принуждаване към безплатен труд... Сетне разбрах, че в “Трудова повинност” на Царство България (1920-1944) се е служело само 8 месеца. Иди-дойди. А наша грамотна милост

търка въшкарниците

от кафяв вълнен шаяк и зелен док из казармите в Кюстендилско цели 25 месеца! Тоест, 3 пъти по-дълго или 2 години и 1 месец “задръжка”, като приет да следва във ВУЗ студент...

Още втората или третата вечер от новото ми каторжно амплоа в Строителни войски в Дупница обаче ме изненада с леко недодялан, но много мил човешки жест. След края на работното време на огромния строеж на завод “Тих труд” в южния край на града, в 22 часа вечерта, след обяд и вечеря из калищата на обекта, бяха ни превозили с автобуси обратно в поделението до река Джерман. Да поспим до 5,30 сутринта, след това тоалет, закуска и рано-рано в 8

отново да сме на трудовия пост

Просто се бях добрал до леглото в края на спалното помещение и лежах проснат по гръб. Както съм си дошъл от строежа – с униформата, с обувките, дори с кепето, немит, с прах от цимент по бузите и клепачите на очите, веждите.

Било е към 23 ч вечерта, спалното обаче още е светнато. Момчетата нещо си приказват, шумят, който има сили, се киска нещо – още ги държи адреналинът от якото блъскане през деня. Аз пък просто гледам в металната решетка и дюшека над мен от второто легло на комплекта. Размишлявам над кулинарната дилема, колко нещастна и тъжна е пържолата, след като я начукат с дървения чук. Защото в този момент се чувствам точно така... И ето ти отблизо

познат глас, с меко кадифено “рь”...

И любима фраза: “Ей, Попов, четири кюфтета излапа и нищо ти няма! Хе-хе-хе... Отвори очи де, отвори! Знаех си. Хе-хе-хе”... “Младши, махни се, моля ти се!... Толко съм смачкан, че и червата ме болят от умора. Не ми е до майтапи!”

Младши сержант Рупчев, отдельонният командир от единичното обучение, е застанал до зеленото ми двуетажно ложе нахилен, с килнато кепе и бутилка вино в ръка. Половината вече я е засмукал... Е на това се вика “устав”! Да го барне сега дежурният старшина, ще го спука от арести. Но май из бараките през нощта сме само войничета, а пагонът “на телефона в щаба” хърка яко.

“Като ви разпрьавях аз на единичното обучение, че сме на курьорьт там, вие не ми вярьвахте... Колко съм се мазнил на фуражките, да ме прьатят 45 дни да си почина и аз покрай вас, ей... Е, виж сега! И аз съм на обекта!”... “М-м-м-м. Махай се!”... “Ама верьно ли си толко уморен, Попов?! На, пийни си винце, да ти дойде сила... Надигни се, де! Негодник ньеден! Ще го гушкам аз като бебенце... Отвори уста! Гълтай!”

И младши сержант Любомирь Рьупчев напъха

дулото на бутилката в устата ми,

за да ме свестява с вино... За втори път след наказанието ми преди клетвата в “станцията за комсомолки” новобранки, край ТЕЦ “Бобов дол” в Ново село. Свястно момче, софиянче от Банишора, войник като мен на срочна служба, с нашивки на “отдельонка” от школата за “млад жанти” в Мало Бучино, “старо куче”... Жилав, пъргав, схватлив, грамотен, бял. По-дребен от мен, столично тарикатче. След време изчезна от поделението, та не можахме да се опознаем по-добре...

На зелената площ зад портала в казармата за “зайци” през почивните дни се провеждаха свиждания. Идват родители, роднини – с коли, с влакове, автобуси, да си нагледат “детето”. Влачат пълни торби с храна и готвено, мятат одеяло или черги на тревата, сядат, отварят софрите и-и-и... Започват състезания по дъвчене!

По бързо скоростно дъвчене. Като на американски фермерски панаир... Войникът винаги е гладен!

Мама Дора идва няколко пъти и се отчете по-скромно, както си я карахме, а и баба ми беше на легло, с пенсия само 39 лв. Но веднъж дойде и по-малката й сестра. Като служител в хранително-вкусовата промишленост, и дори нещо шеф, пухкавата леля Вили

влачеше цяло кашонче с колбаси,

деликатеси, топла питка, сирена, кашкавал, пакетирани сладкиши, чудесии... Седнахме да се видим на тревата до портала, а аз небрежно отпратих кашончето по колега новобранец в спалното помещение “за после”. От този миг съдбовен цялото поделение ме припозна като загубеняк (какъвто съм впрочем) с прозвището “Софиянеца с колета салами”... Докато ме няма час, час и нещо на свиждането с леля, на сладки приказки без преглъщане и давене с хапки като пуйки, скучаещите без роднини днес се събрали между креватите и изплюскали всичко. Вси-и-чко! Изгризано до картон!

Хартийка с бонбонче, вафличка дори не ми оставили... Мани го тоя бе! Книги на Елин Пелин и Йовков ми повлякъл да чете в казармата... Смотаняк! След обяд така се разнесла печалната ми слава, че на вечеря майстор готвачът ми смигна съчувствено на гишето в столовата и ми сипа допълнително.

Младши сержант Рупчев - “отдельонката”, след тази срамна за взвода случка пък решил да ме накаже. С упрек, че не мога да се набера на лоста, постанови, че не съм достатъчно физически активен. И трябва да се стегна! Нали така, редник?... Тъй вярно!... Ден-два след приятелски унищожените салами идиотът с идиот ми даде 30 обиколки на стадиончето!

Докато другите новобранки чакат за обяд пред столовата, моя милост да търчи здравословно... Тичах четири-пет обиколки, другите се кискат... Пак тичам... Топла есен, слънчице, аз в дебел шаяк, военна дреха, жулеща кожата, като на прадядо ми Алекс от Първата световна война... Тичам пак. Става страшно горещо. Абе, я-я-я-я!...

И точно на дузпата пред футболната врата се измятах с див рев на тревата. Заех се да умирам с такива крясъци и гърчове, че оня тарикат Рьупчев хукна през глава да ме спасява... Хрипове неистови, късане на копчета, гърчове... Последни минути от младия войнишки живот! Бледен, треперещ, “млад-жантът” надвесен над мен, крещи да се стегна. Плиска вода от манерка, маха с кепето да поема въздух... Цирк!

Дотича фелшерът от офицерска столова, клекна и той на тревата до мен. Взе да да разкопчава чантата с инжекции – отворих едното око... Фрасна ми една игла в ръката – ох! И серия от 3 до 5 шамара - просветна ми съвсем! Изправих се мокър, зеленясал от тревата, свиреп... Въздишка на облекчение и откъм групата зяпачи. Родният младши сержант ме крепи под мишница, да не рухна пак, внимателно ме влачи към столовата. Изпреварва опашката за обяд и ме туря на първата дълга маса да обядвам веднага. Първо, второ и десерт... Е, започнах неохотна консумация... Оня хубавец Рупчев седи срещу мен, гледа ме внимателно дали съм жив... Бута войнишкото се кепе към темето: “Прьипадъци, а? Инжекции?!... Поне да беше изпъшкал нещо... Сумтиш и плюскаш като змей... Четири кюфтета излапа, Попов! И нищо ти няма! А?!”... Получих и втори десерт – крем карамел, бонус от главния готвач... Така се роди бойната парола “Четири кюфтета”.

След обедната почивка на добре похлупен от мъглата ноемврийски ден на 1976-а, на строежа на Дупнишката пирамида “Тих труд” в долината на река Струма най-неочаквано пристигна... куклен театър. Долу, на калния “паркинг” край шосето за Солун, където жизнерадостно и дръзновено разтоварвахме камиони, спря тъмносин автомобил “Лада” с червен номер на Строителни войски. Младите фуражки и някои старшини се разтичаха да посрещат, а от седалките между сините ламарини се измъкна голото теме на подполковник Робев.

Началник-щаба на полка!

Оня същият храбрец от стрелбите неотдавна, който любезно ни бе обяснил с ръка на пистолета да внимаваме накъде гърмим с карабините “Щаер” – напред по мишените или назад към офицериата...

Делегацията взе да катери склона на Рила по ръба на огромния изкоп към бараката на офицерите. Отвътре изскочи майор Дандев – Дундьо, белокосия командир на поделението в Дупница. Примляскваше лениво, нахлупвайки фуражката по устав. Но началник-щабът се размаха и разкрещя още по средата на трасето. Офицерите се втурнаха в изкопа при нас. Старшините се разтичаха из калта: “Роти-и-и! Строй се!” Настана олелия като на селска сватба, когато гостите узнават, че булката е яхана сладко и редовно много преди младоженеца...

Наредиха ни гащниците, строители на социализЪма, на кален военен парад. Кой с гумени цървули под униформата, кой в сини работни дрехи над куртка и панталони, някой тарикат - с гумени ботуши, газили в пресен бетон, кой с продрани от цимента ватенки, кой със смачкани трандафори (откраднати парадни чепици) и парцали вместо чорапи, с навити с бинтове китки, мръсни, опулени, някои небръснати... Но-о, строени и всички с кепета!... Защитници на НРБ! А горе на склона, като на театрална сцена, се нацвъкаха в строй офицерите - зелени куклета от италиански театър на площада. Изтъпани се отпред подполковник Робев... Взе дълбоко планински въздух и така се разграка и размаха, че гаргите от покрива на “Тих труд” емигрираха в съседна Гърция...

“Идиоти! Говеда! Мързеливи свине!

– това беше към нас, долу... – Да не сме ви докарали на курорт тука?! На минерални бани или що ли?! Докога ще ми се влачите като сополи из строежа? Изпуснахме всякакви срокове!”

Наистина, на десетина километра нагоре от нас в Рила е прочутият минерален курорт Сапарева баня... С минерална баня, басейн и горещ гейзер... Кметът държи ключа за катинара и като дойдат скъпи гости, пуска гейзера... Това се казва гръм! Това се казва горещ взрив в небето... Да загубиш ума и дума! Ама ние сме долу при шосето... Е, подполковник Робев успешно го замести в този паметен ден. Сапаревски гейзер, но долу до Струма! Гръм библейски, с лава от псувни, кални приказки и чутовна ярост... Величествен взрив на Стихиите от Подземния свят...

“А ти бе, майор Дандев?! – това вече към офицера до него.- Дундьо! С мръвки ли са ти пълни устенцата, че не ги действаш гадовете. А, свиньо, неедна?!”... Командирът на поделението, мъж вече за пенсия, мига свенливо като кокетното слугинче Коломбина от Венеция. Горе, на сцената в ноемврийската кал, пред очите на всички нас – 200 души подчинени...

Мълчи с наведена глава...

“Кажи бе, идиот! Кажи бе, Дундьо, защо изоставате със сроковете?!... Мълчиш, а?!”

И като във всяка отлична комедия дел арте, джандаринът Робев извъртя такъв бърз и импровизиран шамар на майор Дундьо, че фуражката на белия се търколи надолу по изкопа... Кошмар!... Кресна към другите офицери:

“А вие, бе?! Глезени курвички! Какво сте се изтупали в шинелите като за парад?! Тука се работи, кретени недоклатени!... Така че и войската да гледа от вас. А не да ми скатавате на пафкане, кафенце, лафчета кой опънал булката снощи, кой – не!” Зелената парадна чета на хълма около него взе да се почесва, поглежда, дори се чу някакъв опит за отговор: “Съвсем не, другарю подполковник!”...

“Маникюр направихте ли си, а?! Мамини синчета! Я какви са ви бели ръчичките... Червило турихте ли си, а?... Не?! Е сега ще ви туря аз!”

И като ги подкара началник-щабът строените офицери - с юмруци, ритници, шамари, ле-ле-е!

Дори един съвсем млад-зелен търти да бяга нагоре из гората... Старият офицер го погна, но след 2-3 крачки се отказа - оня офейка като дим... Робев спря, забоде копита, наведе рога, изпръхтя така, че го чухме чак долу... Изпусна пламък от ноздрите и се засили обратно. С бойни подскоци и шутове в задника продължи възпитанието на куклите със звездни пагони...Това Арлекино, Бригела, Панталоне, Фуражконе.... Няма! Всички паднаха в плен... Щурмовакът - боец Робев се поуспокои, заглади разпилени кичури около голото теме, намери и своята фуражка в калта на сцената горе... Застана в поза “Мирно” и ревна към нас:

“От днес до Нова година – без почивен ден събота и неделя! Всеки ден на обекта, мръсни гадове неедни! Докато приключите строежа!”... И закрачи гордо надолу към служебния си автомобил.

След Нова година майор Дундьо наистина го нямаше в поделението. Дойде друг командир – млад и свиреп. Агресивната простащина е генетично увреждане. В някои региони обаче е и заразна болест.

Бръснарница за старшини и офицери до щаба. Ефрейтор Попов, вече художник на Кюстендилския полк, се възползва от услугите на младия берберин Мехмед, Дупница, 1977 г.
Бръснарница за старшини и офицери до щаба. Ефрейтор Попов, вече художник на Кюстендилския полк, се възползва от услугите на младия берберин Мехмед, Дупница, 1977 г.
“Повече пот в учението, по-висока скорост на строежа”, Дупница, 1976 г.
“Повече пот в учението, по-висока скорост на строежа”, Дупница, 1976 г.