Все по-често в политическото говорене се появяват темите за морала и за християнството – заедно или поотделно. Теоретиците говорят за „реидеологизация“ на политиката: „Завръщането на Бог“, обръщане към консерватизъм, национализъм/патриотизъм, ретро капитализъм и семейни ценности. Изследователите твърдят, че все повече хора ще се гнусят от захаросаните лозунги на постмодерния свят и ще търсят нормалността, реализма, даже и скептицизма в мисленето, говоренето и политическото действие. Облата политкоректност ще отстъпва пред може би малко грубоватото, но откровено и точно назоваване на проблемите. Спекулациите със силно преувеличени ценности ще престанат да бъдат инструмент за обществен рекет.

И ето, усетили всичко това, стратезите в предизборните щабове на партиите се залавят да го претворят от теория в практика. Някои слагат акцент върху семейния морал, други са антифедералисти (националисти, евроскептици), има и ксенофоби, защото мигрантският натиск е благодатна тема за политическо говорене. В целия този пакет от консервативни ценности не може внимание да не привлече и религията, не може тя да остане встрани неупотребена. За съжаление обаче, с изключение на Владимир Путин, който е всепризнат майстор в нейната идеологическа и пропагандна употреба, останалите са повече или по-малко аматьори и им личи как посягат към нещо, което им е чуждо, но бързат да си го припишат, защото са калкулирали, че прегръщайки религията, говорейки за Бог, християнски ценности и християнски морал, ще станат симпатични (и вотабилни) за N на брой избиратели с подобни нагласи.

Всъщност, драмата на съвременните партии е в тяхната неразпознаваемост. Всички те вършат едно и също с пренебрежими нюанси. Те са подходили професионално към очакванията на електората, изследвали са ги научно и, ако са били добросъвестни, са получили едни и същи резултати. По този начин партиите оформят посланията си: „Ние казваме това, което вие искате да чуете“. Партиите не проправят нови пътеки, а търсят най-пълноводния и бърз участък на течението, за да се спуснат по него. И всички са се захванали да сторят Рая на земята – тук, сега, веднага, в пълна мяра, защото после може и да няма нищо. Всички издигат своите Вавилонски кули от обещания за неотменими граждански права, охолство, повече кредити при по-ниски лихви, по-високи пенсии, заетост, социални придобивки, повече пари за по-малко работа. Говорят с професионални изречения за всичко това, но не и за най-главното, от което тези сладости произлизат: морала и ориентацията на мисленето. Придобивките не са цел, а следствие от постигането на целта, която е правилното подреждане на мирогледа. И това вече е работа на етиката.

Някои политически субекти го осъзнават и така започва да се говори за християнска етика и да се обещава нейното изучаване в училище.

Да се изучава религия в училище е много хубаво. Това изучаване не само ще внесе повече яснота по въпросите за връзката между материалната и духовната същност на човека („религия“ означава връзка), но ще изясни историческия произход на много съвременни убеждения, които сме свикнали да приемаме като даденост. И то в училище трябва да се изучава не просто религия, не история на религията, религиите по света и у нас, даже не и отделно етика, а именно Закон Божи и православен Катехизис. Защо рипате до тавана и виждате секуларната държава застрашена? Царство България, в което се учеше Закон Божи до пристигането на червената армия, мигар не беше секуларно?

Симптоматично е, че срещу вероучението обикновено се опълчват най-големите либерални радетели за „неотменими“ права и свободи. Но след като свободата е най-голямата ценност, защо искате да отнемете на хората свободата да направят информиран избор? С добро око се гледа и даже се поощрява запознаването с всякакви бесовски неща – източни философии и практики, окултизъм, космически енергии и извънземни, екстрасенси и контактьори, паневритмии, секти, нюейдж, – но когато стане дума за християнско вероучение: о, ужас!… Защо? Не посягате ли така на свободата и правото на информиран избор?

Не може да не приветстваме всяка политика към духовно образование и възпитание, ако сме убедени, че слабите и объркани нравствени ценности в модерното общество са проблем, както и че т. нар. „общочовешки ценности“ са в основата си християнски и е важно да се познават като такива. Няма общочовешки ценности изобщо. Какви са ценностите в далечния изток и в степите, където човешката личност не означава нищо и е напълно разтворена в колектива? Какви са ценностите в Африка, където и до днес политическите спорове се решават с геноцид? Ами ценностите на индианските шамани в Америка, заети в наркотично опиянение да служат на всякакви духове и демони? Ами аборигените? Да, в човешката долница всички тези култури може да споделят еднакви ценности – да се наядеш и да се размножиш, – но когато стане въпрос за дори малко по-висока духовност, веднага си проличава колко огромни са разликите. „Общочовешките“ ценности, които проповядва и за които се бори либералната демокрация от западен тип, не са някакво космическо лъчение, общо за всички. Това са християнските ценности. Защо при демокрацията индивидът, личността е център на цялото внимание и нейните права са обект на обществено уважение? Защото християнството учи, че човекът е образ и подобие Божие и пред него трябва да се благоговее. Защо е тази любов и загриженост към природата, че чак я олицетворяват (Майката Природа)? Защото християнството учи, че материалният свят (природата) е Творение на висша разумна личност, има цел, има и смисъл.

Да, приветстваме политиките към духовно образование, но за да бъдат те наистина политики, а не само екзотично предизборно бръщолевене, добре е да се замислим коя е тази „християнска етика“, за която говорим, и какво представлява, за да можем грамотно да я инкорпорираме в политическите си програми.

За да има етика, преди всичко трябва да има ясно и прието от всички определение за добро и зло. Върху парадигмата за доброто и злото се гради всяка етика, защото като оценъчна дисциплина тя трябва да каже кое е морално и кое неморално. Оттам морално е доброто, а неморално – злото. Така е за всяка етика. Как е при християнската, която с основание претендира да бъде единствената вярна и адекватна?

За християнина доброто, истината и красотата не са субективни (защото не може две различни неща да бъдат еднакви), не са въпрос на обществена договорка (защото договорките се менят според конюнктурата), а са обективни, извън мнението на човека. Абсолютното Добро, Абсолютната Истина и Абсолютната Красота са едни от имената на Бог.

Християните вярват, че Бог, творящ само добро, не е сътворил злото в света, а го е допуснал, за да остави избор пред свободната воля на човека. Човекът не може да се уподоби на Бог (което е единствена цел и смисъл на съществуването му), без да извърши свободен, а оттам и отговорен избор между доброто и злото. Без свободен избор делата не заслужават нито похвала, нито осъждане.

В практически план за християнската етика добро – това е сътрудничеството, съдействието (синергѝя) между волята на човека и волята на Бог. Съответно, зло е противенето на Божията воля. А волята на Бог е тази: човек с борба да победи несъвършенствата си и да се върне в райското си достойнство. Да стане безсмъртен наследник на Царството Божие, което ще дойде след пресътворяването на света в осмия ден. Тази гледна точка много променя отношението към земните блага, гражданските права, пенсиите, социалните помощи, заетостта, кредитите, визите, Майката Природа, Капитан Планета и т.н. Превръща ги от цел във второстепенно следствие.

В материалния свят, в който живеем и в който водим този разговор, проявите на доброто се наричат „добродетели“, а проявите на злото – „грехове“. От гледна точка на етиката, да вършиш добродетели е морално, а да съгрешаваш е неморално. Кои са основните добродетели и грехове (да внимават политиците, защото с това могат да се откроят пред конкуренцията)?

Основният грях, грехът на всички грехове е самолюбието. То ражда гордостта, заради която сатаната и бесовете отпадат от Бог и се превръщат от ангели в демони. Гордостта превръща свободната воля на човека в своеволие и го кара да премести центъра на живота си от Богочовека в човекобога. Гордостта ражда властолюбието и празнословието (ехо, политиците?), гордостта е отпадане от Бога, откъдето идва безсмислието, леността и унинието, а те раждат всички останали страсти като сребролюбието и лакомията (ехо?).

От друга страна главната добродетел е смирението. То помага на човешката воля да осъществи най-висшата си свобода – тази, да постави Божията воля на свое място и да се слее с нея. Смирението върви с вярата, надеждата и любовта. То ражда кротостта и търпението, които са най-мощното оръжие срещу греховете. Смирението помага на християнина да изпълни най-важната заповед, заповедта на любовта: да обича ближния като себе си, а Бог повече от себе си. Когато успееш да достигнеш такава нравствена висота, че да обичаш нещо извън себе си повече от себе си, тогава си готов за народен водач от всякакъв вид, включително и политик.

Ето това е християнската етика. Който говори публично за нея, трябва да я вижда точно така. Така ли я виждат политиците, бързащи да се запишат в консервативните редове, или просто оформят красиви изречения, които съдържат думите „ценности“, „Бог“ и „морал“?…

Утре е Неделя на всеопрощението. В понеделник започва Великият пост. Да бъде лек и спасителен за всички!

*Коментарът е от личния блог на автора