Едно от най-загадъчните явления в нашия бит и душевност е българският акъл.

Думата “акъл” е от турски произход. Това означава, че акълът е нещо, което сме придобили по време на робството. Преди това не сме го имали, а сега не знаем какво да правим с него.

Въпросът е дали изобщо ни трябва. Една популярна поговорка гласи “Българинът може да живее без храна един месец, без вода един ден, без въздух една минута, а без акъл – цял живот”. И историята показва, че без акъл наистина се живее далеч по-добре.

Повечето българи изповядват философията “Акъл не ща, пари ми дай”. Те смятат парите за по-важни от акъла и вероятно са прави. Щото с пари можеш да си купиш разни неща от мола, а с акъл нищо не можеш да си купиш.

В България, ако накараш мързеливия на работа, той почва да те учи на акъл. Щото “от работа се гърбавее”, а акълът е безплатен и всеки го раздава щедро.

В другите държави по дрехите посрещат, а по акъла изпращат. В България те посрещат с прегръдка, а те изпращат с псувни.

Някои народни мъдреци обичат да казват “Акъл и мензис не дойдат ли навреме, хич не ги чакай”. Идеята на това послание е, че акълът е нещо като месечен цикъл – идва за три-четири дни и изтича между краката ти.

В България акълът е море, а главата – шамандура. Нашето море е пълно с глави-шамандури, които щастливо и безгрижно се люлеят на повърхността му.

(от книгата „Български работи“)