- Дойдохте в България, за да представите последния си филм “Идеалът” в рамките на фестивала “Синелибри”. Лентата, на която сте режисьор, е по книгата ви “Помощ, простете”. Притеснява ли ви, че може да не сте представили на екран историята така, както са я изградили в представите си читателите ви?

- Разбира се, много ме е страх, защото всеки читател прави собствен филм в главата си за историята. Аз имам своята версия. Променил съм някои неща, не е точно както е в книгата. Действието в “Идеалът” се развива 10 г. по-късно. Все пак е плашещо, разбира се. Бих предложил да бъде видян първо филмът и после да бъде изчетена книгата.

- Защо? Съветът обикновено е първо да се изчете книгата, а след това екранната адаптация по нея.

- Не. Мисля, че човек остава разочарован, ако направи нещата в този ред. С “9,99” например, изчелите книгата, преди да видят филма, не го харесаха. Но тези, които видяха първо лентата, харесаха и двете.

Когато четеш

произведение,

ти си режисьорът

на филма,

който създава историята в главата ти. Когато обаче после отидеш в киното, за да видиш как е пресъздадена на големия екран, никога не е същото.

Направил съм два филма досега и винаги ги правя различни от това, което съм написал. Те не са действително адаптация за екрана. Да, героите са същите, но историята е друга.

- Бил сте копирайтър, сценарист, режисьор, редактор на печатни издания, тв водещ, активен писател сте, а в момента и изпълнителен директор на Lui (френско еротично списание – б.а.). Кое ви определя най-точно?

- Писането. Всичко, което изброихте, е свързано в основата си с писане. Да напишеш филм, да напишеш статия в списание, да напишеш книга – винаги започва с един мъж в стая, който се опитва да каже нещо. И понякога е трудно.

- Имате три брака и два развода. Изглежда, вярвате в любовта. Защо твърдите, че тя трае три години?

- Да, имам два развода. Все правя една и съща грешка. Сега съм женен за трети път от две години, но сме заедно от пет (негова съпруга е френският модел Лара Мишели – б.а.). Невероятно е! Ако трябва да ви отговоря, ще го направя след година, за да видим дали бракът трае три години.

- Но любовта очевидно не трае толкова?

- За да бъда откровен, това беше само заглавие. Не вярвам в това изречение. Заглавието е добро, защото кара хората да реагират. Именно това трябва да прави едно заглавие – да накара читателя да говори за книгата. “Как така любовта трае три години?”, биха казали те. Всеки знае, че според статистиките, а и химията го потвърждава, има нещо, което се променя след три години. Т.е. има доза истина в твърдението, но и надежда, че това не е така.

- Имате две дъщери. Като баща надявате ли се за тях любовта да продължи по-дълго? Да имат своя хепиенд и чаровен принц?

- Разбира се! Никога не съм им разказвал прекалено много приказки. Гледайки моя живот, те знаят, че приказките не съществуват, което е добре, защото са подготвени. Уна е на 1 г., така че е прекалено малка, но Клоуи е на 17 г. Тя знае, че приказките, чаровният принц и белият кон не съществуват. Това не значи, че не е романтичка. Всъщност съм убеден, че тя ще накара мъжете да страдат. (Смее се.)

- Клоуи е била близо 10-годишна, когато през 2008-а прекарахте два дена в затвора заради употреба на кокаин. Как ѝ обяснихте случилото се?

- Беше ужасно, защото го имаше във всички вестници във Франция. Истинското наказание не е това да бъдеш в затвора за два дена - това е нищо. Истинското наказание са медиите. Името ми беше навсякъде. Кокаин, Бегбеде, затвор.

Трябваше да ѝ

обясня, че татко

е глупав,

че е направил голяма глупост. Не бях горд от себе си, беше грешка.

- Именно тази грешка е причината за появата на една от най-успешните ви книги – “Един френски роман”.

- Да, случилото се ме накара да напиша книга, което е хубаво. Почувствах се много виновен и засрамен от постъпката си. Бях в толкова голяма килия (показва с ръце около 3 кв. м от помещението, в което се провежда интервюто – б.а.). Нямах часовник, нито списание, нищо, което да чета. Просто стоях, чаках и мислех. След 36 часа си казах: “Какво, по дяволите, правя тук?” Замислих се, че не помня детството си. Бях загубил всякакъв спомен за него преди 15-ата си годишнина. Реших, че може би, ако се опитам да намеря детството си, мога да разреша проблемите си и да напиша новела. Това не е автобиографичен роман, а измислица. Трябваше да създам отново онова, което бях забравил. Както в биологията. Когато намериш кост от динозавър, трябва да си представиш целия динозавър.

Започнах с въпроси към близките ми. Попитах брат ми, майка ми, баща ми, всички членове на семейството ми дали помнят какъв съм бил на 6 г., 7 г., 8 г. “Колко си глупав! Разбира се, че помниш, когато бяхме заедно на плажа!”. “Ааа, да, да!”, отвръщах аз.

- За немалка част от писателите вдъхновението е плод на крайни емоционални състояния. Какво ви вдъхновява?

- Обожавам да чета. Винаги е било така. Комикси, художествена литература, трилъри – всичко. Това е нещото, за което съм отделял най-много време в живота си. Повече, отколкото съм отделял за пиене, излизане и секс. Затова моят отговор е, че се опитвам да напиша книгата, която бих искал да прочета. Понякога гледам в множеството от книги и не мога да намеря историята, която искам да прочета. Затова аз я пиша. Например няма книга за рекламата днес, за това, което аз съм видял в този бизнес. За детството ми също. Пиша за неща, които ме ядосват, а и които ме карат да се смея.

- Успявате ли да намерите нови автори, чиито книги си заслужава да прочетете?

- Разбира се! Има много, много прекрасни нови писатели. Което е малко плашещо. Прекалено добри даже. Иска ми се да ги убия! Страх ме е, че ще заемат мястото ми.

- Защо? Съмнявам се.

- Истина е. Но ми харесва да намирам нови таланти. Например Симон Либерати, който аз публикувах във Франция, е наистина добър. Той написа една новела “Момичетата от Калифорния”, която бе отпечатана през септември. Има много добри писатели. Това е проблем. Трябва да ги спрем! Трябва да им дадем много водка, за да си загубят таланта. Ако вие сте следващият добър нов писател, ще ви разруша, повярвайте ми! (Смее се.)

- В “Прозорци към света” пишете за 11 септември.

- Ето! Още един пример. И аз като всички останали видях тази трагедия, която е ужасно страшна, но и красива в същото време. Отидох след време в книжарницата и видях, че няма книги за това. Затова написах една. Помислих си, че искам да вляза в този ресторант (действието се развива в ресторанта, намиращ се на върха на северната кула на Световния търговски център – б.а.).

Да почувствам какво

е боинг да мине

под краката ми

- Подобна трагедия се случи и миналата година в Париж на 13 ноември. Бях там по това време и помня, че в началото не беше ясно какво се случва. Какво помните от този ден и мислили ли сте да пишете за това?

- Бях вкъщи със съпругата ми и малката ни дъщеря. Гледахме филм. Изведнъж започнах да получавам ужасно много съобщения, затова спряхме филма и пуснахме новините. Познавах двама души, които починаха в “Батаклан”. Главната ни редакторка в Lui бе пристигнала около 5 секунди след стрелбата в кафенето, където починаха близо 20 човека. Беше се опитала да помогне на жена, която почина в ръцете ѝ. Два месеца след случката тя не беше в състояние да идва на работа.

Написах два текста за това в Le Monde. Що се отнася до нещо по-голямо, чувствам, че вече съм писал за това в “Прозорци към света”. Всичко, което съм казал там, важи и за този случай, а аз не искам да пиша пак за същото. Размерът е различен, но актът е същият. Първо сме шокирани, после искаме да се държим нормално, но не можем. Следва желанието за война – искаме да убием всички, което е логична човешка реакция, но трябва да ѝ устоим.

Ако бях на мястото на Оланд в нощта на “Батаклан”, щях да натисна червеното копче и да изпратя атомна бомба в “Даеш”. Радвам се, че не съм президент, защото бих бил твърде емоционален.

- Работите ли по следващ проект?

- Да, от лятото работя по новата си книга. Пиша всеки ден, с изключение на днес (сряда – б.а.). Не искам да говоря за това, защото, когато говоря за писане, не го правя. Мисълта ми трябва да стои в главата и на страниците. Когато я отпечатам, ще се върна и с радост ще говоря с вас за нея.

- Все още ли сте против електронните книги?

- Да, но не бях прав да мисля, че те ще затрият хартиените книги. Хората винаги ще имат нужда от хартията.

Фредерик Бегбеде е един от най-известните съвременни френски писатели. Роден е през 1965 г. в Париж, в буржоазно семейство - майка му Кристин дьо Шастенер е преводач на романи в стил Барбара Картланд, а баща му Жан-Мишел Бегбеде работи в трудова агенция за набиране на висши кадри. Има брат Шарл, който е бизнесмен. Учил е в престижните парижки лицеи “Монтен” и “Луи льо Гран”.

Дипломира се в престижния парижки Институт за политически науки и приключва своето образование с диплома по маркетинг в специализирано училище за журналистика и комуникации. Сред известните му романи са “Мемоари на един откачен младеж”, “Почивка в кома”, “Любовта трае три години”, “Прозорци към света”, “Разкази под екстази”, “9,99”. През годините работи в рекламни агенции, в големи френски списания и телевизии като литературен критик, издател, сценарист, режисьор, главен редактор, а до днес е изпълнителен директор на френското еротично списание Lui.

От 2 г. Бегбеде е женен за трети път. Има две дъщери.

Писателят бе у нас за трети път, за да представи последния си филм “Идеалът”. Той е по книгата му “Помощ, простете”. С “Идеалът” започна и второто издание на книжно-филмовия фестивал “Синелибри”. От организаторите Бегбеде получи и почетна статуетка.

През януари 2008 г. той е арестуван за притежание и консумация на кокаин в Париж, но бързо излиза на свобода.