Те бяха на по 20-25 години и бяха красиви.

Едни такива загорели...

Ние също.

Не, садистично красиви!

Ние също.

Бяха уникални, мамичката им ендемична...

Ние също..., нашта майка също...еее, стига с тия майки де!

К'ви са тия глупости сега?!? Майната му на всичко, беше много тежко...мама'му'стара!

Мамка му!

Тоест, мамичката му!

Баси, к'во зациклих ся...

Та, поканиха ни подло и благородно на десетдневно диво палаткуване на остров Лимнос. Не мен, приятелката ми. Тя пък покани мен.

Разликата ни с моята тогавашна приятелка Рени (Renita Popova) беше 222 месеца, плюс/минус, няколко години.

В началото не предполагахме за какво става дума... Първия ден разпънахме палатките в една борова горичка и седнахме на импровизирани набързо маси, а алкохол нямаше никакъв (това беше първияj от знаците за нещо подозрително).

Бяха интелигентни хора, което докарваше допълнителни дози съмнително безпокойство в нашите смирени, праволинейни, целомъдрени, природосъобразни, полувегански души (Рени беше вегетарианка, за щастие в не много тежка форма).

Седяхме вечер, след вечер, след вечер и те се опитваха да ни приобщят, бяха едни такива вежливи, ефирно приветливи, елегантни в изказа си, в държането си, даже бих казал мили понякога, абеее, като цяло доста коварни...

Да, обаче аз бях невменяем!

И не мръднах и на сантиметър в цивилизационността си. Веганът, понеже ми беше верен, също.

Веднъж за малко разговорът да потръгне.

Бяхме донесли на трапезата няколко кокоши яйца, които намерихме в една тръстика на острова, където пък успешно се бяхме загубили, издирвайки едно сухо солено езеро. Когато се върнахме вечерта, сложихме яйцата да се варят на газово котлонче и гордо заявихме, че ще почерпим компанията (състояща се от 10-12 човека) с пресни яйца. За около 11 секунди бяхме център на внимание, след което компанията продължи обезпокоително да не пие алкохол. За щастие, яйцата се оказаха с минал срок на годност, минимум три месеца. Взривиха се оглушително най-неочаквано, като опръскаха с миризливи парченца половината компания. Този път бяхме център на внимание около половин час.

От тогава минаха няколко години. Сега като се замисля, си давам сметка, че постепенно заобичах тези хора, по някакъв такъв мой си начин... стокхолмски...невменяем...

Щях да забравя да обясня за насилието, ами да, беше ужасно.

Караха ни, убеждаваха ни, молеха ни всеки ден да ходим с тях на едно специално място. Да глисираме, да цепим, да яздим, да порим, да се носим, да се пързаляме по вълните на залива, в който бяхме.

Истината ли?

Еми истината е, че те просто бяха банда студенти, симпатично фанатизирани сърфисти, мъже и жени, които се носеха по повърхността на морето като богове и богини.

Т'ва е! Т'ва е истината!