Възможна ли е Марсилия у нас
Еволюцията на ултрасите
Пак се отвори темата за футболното насилие. Неговата политическа страна е видима, сложна и огромна. Икономическата и криминалната - още повече. Футболът е продължение на войната с други средства. И е нормално в болeдуваща Европа да боледува и европейското.
Темата ми обаче е друга. Възможна ли е Марсилия в България? Все повече. Ходя на мачове от години. Не с изследователска, а със запалянковска цел. Привърженик съм на “Берое”. По темата с футболните запалянковци не мога да звуча нито обидно, нито изчерпателно. Просто споделям впечатления от българските фенове набързо - за широката публика.
Социална идентификация ултрас?
Ултрасите еволюират от публика на спортни мероприятия към социална роля въобще. Най-важно, а дори и единствено отличимо, социално качество на много от тези хора е фенството. Говори се за ултракултура, за фен сцена.
Агитката дори е излишно обширно понятие - при по-големите отбори обикновено става дума за принадлежност към фракции, групи, фирми. Често фракцията е нещо почти равно на клуба в йерархията на ценностите - със свое знаме, митология. Няма спортно хулиганство, има хулиганство въобще, казва участник в изследване по темата от 2001 г., (доста съдържателно изследване на Мира Радева). Това вече едва ли е актуално. Спортното хулиганство е специфично, мотивирано, промислено. Нещо повече, самоидентификацията хулигани е престижна.
Престижът да си ултрас.
В годините фенството се свързваше с маргинализация. Това се променя. Сред подрастващите у нас агитките са мода. Предпочитат се скъпите марки дрехи. Част от марките имат статуса на хулиганска символика и се ползват дори в знаци на фракции. Една от основните обиди към противникова агитка е “бедняци”. Поддържането на стил става основен белег на ултрасите. Дотолкова, че се появява и контраопределението - “филмари”, т.е. във филма са, прекалено много се вживяват в дрехи, форумни битки, подражание. Друг белег, разбира се, е фитнесът. Тялото се мисли като дреха. Културата на тялото е статус и престиж.
“Семки” и ултраси.
Ако преди 20 г. например, публиката по естествен начин преминава на места в агитка, в зависимост от развоя на мача, днес такъв причинно-следствен механизъм е спорен. Често може да бъде чуто: “Пейте, не сме дошли да гледаме мача.” Мачът е просто повод. По-важната битка е битката по трибуните. Ултрасите правят т.нар. хореографии и т.нар. пиро. И подкрепят постоянно.
Останалите по стадиона са семкаджии, “семки”. Смесването с тях е непрестижно. За най-логично място за агитките трайно се приема секторът зад вратата.
На стадиона има два типа групови преживявания, два типа мотивации. Едната от тях съществува и живее и отвъд стадиона - буквално и преносно. Мачът на “Лудогорец” с “Лацио”, в който фенове на “Левски” пяха заедно с тези на “Лацио” беше епизод от същия спор - ултраси срещу спортна публика, отишли “да подкрепят” срещу отишли “на мач”. Клубна принадлежност срещу останалите. Или чест срещу комерс.
Привързаността към клуба остава и в мачове на националния отбор. На националния стадион се настоява на стройна система на сядане според приятелствата между агитките.
Все повече саморегулация и правила.
Ултрасите у нас наскоро приеха и по-ясни правила. Имат код за поведение. Наблюдава се самоуправление на ултрасите. Полицията влиза в секторите в изключителни случаи. Противоборството с “Ушeв” заличава клубните вражди.
Смята се, че битките между ултраси на различни отбори трябва да се водят по правила, с уговорка за бройка. Обикновено по-късно има обвинения от типа “вие не спазихте бройката”. Укоримо е ползването на пръти, палки, камъни и най-вече ножове. Заради подобни случки може да се срещне презрителното “ножари”.
Агитки се срастват и с т.нар. ММА клубове. На практика агитките стават нещо като бойни клубове за спорта (буквално). Биенето е спортуване в истинския смисъл на думата - дуел.
За знамената също се водят битки. Важи правилото “гърбеното си е гърбено”, т.е. няма значение как е отнет даден артикул, важен е трофеят.
Контрааргументът пък обикновено е “взели сте знаме от хора, които не са ултраси”. Примерите се търсят най-вече в Италия, но във все по-голяма степен - и в Полша. Полша става символ на ултрасите (може би заедно с Русия). Гърция и Сърбия са местните вдъхновения.
От публика към публичност.
Фен сцената става и публична сцена въобще - феновете все повече мислят за себе си като за гилдия с визия, дори с мисия (Раднево, Катуница, делата на мюфтийството, обвинените фенове от Сандански и какво ли още не).
Все по-чести са формите на социализиращо действие - благотворителни, взаимодействия с клубовете (а дори и с полицията), свои заведения, фитнес зали, турнири, концерти, клипове, магазини за артикули и т.н. В пътя си от стадиона към обществения живот ултрасите споделят колегиалност, макар и със сарказъм приемат другия, изглеждат и действат еднакво с него, почитат жертвите му (често съвсем реални жертви, чиито имена с тават част от фолклора на агитките).
Преминаването от спортна публика към (почти) движение закономерно води и до опити за организиране и оглавяване.
От стихийност се върви към култура. Политизацията.
Ако преди четвърт век по стадионите можеше да се чуе за анархия, през 90-те дойдоха на мода скиновете, а после постепенно се преминава към т.нар. кежуъли - запалянковци без натрапчиви артикули на съответния отбор.
Национализмът е масов. Има и криптонацизъм. Т.нар. антифа са почти отсъстващи у нас. Вероятно това се дължи и на факта, че левият етикет все още не е престижен сред младите у нас. Това обаче може да се промени с изчезването на спомена за онова време. А и левите агитки по света и наблизо са факт.
Политизацията на агитките у нас не е (или в малка степен е) продиктувана от произход, т.е. бедни - богати квартали, различни етноси, различни периоди на създаване и т.н. Става дума по-скоро за момент на мода, за младежка субкултурна общност, дори за фарсова политизация. Срещу модерния футбол.
Особена част от идеологията на агитките е противопоставянето на комерсиализацията на футбола. Идеализирана е представата за чиста надпревара.
Част от това са и протестите срещу собственици на клубове у нас (ЦСКА е пресен пример), опити за разпространение на акции на отбора, бойкоти и т.н. Върнете футбола на феновете - така пишеше на няколко "тапета" в последните години.
Това обаче е част от по-общо противопоставяяне на модернизационните процеси - гей парадът е типичен пример. Ултрасите у нас към този момент са радикално консервативна сила - антимодернизационно движение. Разбира се, това не означава по никакъв начин (или почти не означава) стил на живот, в който отсъстват алкохол, наркотици и т.н.
Едно е сигурно: ако преди години спортното хулиганство се приемаше като патология, подлежаща на "саниране", сега остава усещането, че то е обстоятелство, с което ще се налага да съжителстваме, ще съществува успоредно.
Най-четени
-
Секретно Инсценирали са разстрела на Романови. Преоблекли фалшивите, за да не ги разпознаят
Има доказателства, че членовете на царското семейство са живели дълги години след 17 юли 1918 г. Сталин ходил да се среща с императора в град Серпухов Разстрел на руското императорско семейство
-
Галерия Дори преди КГБ ДС използва микрокамера за следене. Въпреки това агент "Муха" се измъква от капана
Мухата разбира, че това са паяци, които искат да я подмамят да влезе в мрежата. Изписва на лицето си вежливост и отзивчивост, заявява, че всичко, което интересува дипломатите, ще им бъде съобщено
-
Заслужено ли победи д-р Неделя Щонова в “Денсинг старс”
Пръв темата повдигна певецът Богдан Томов във фейсбук профила си Интересно ми е има ли между моите приятели някои, които смятат, че Неделя Щонова справедливо е победила Натали и особено блестящата
-
Галерия Венелин Венков сравни напускането на "Ку-ку бенд" с живот след затвор
Невена Цонева и Венелин Венков, които бяха част от "Ку-ку бенд", разказаха за своето напускане на групата и причините за това решение. "Тези, които са гледали „Изкуплението Шоушенк" – там накрая
-
В сравнение с нашия Азис всякакви Кончити и Немо-та са просто брадат виц
В сравнение с нашия Азис всякакви Кончити и Немо-та са просто брадат виц. Така че не става дума за Евровизия, а за една визия за Европа, в която либералната мисъл деградира до търсене на подходящи