Гражданският евроскептицизъм надделява! Какво ни чака занапред?

Заглавието и подзаглавието на настоящия (вторичен) анализ са провокирани от констатациите и изводите от Емпирично социологическо изследване , проведено по инициатива на фондация „Фр.Еберт“ . Ето неговата кратка визитка:

изследването е представително за осем страни от ЕС (Германия, Франция, Италия, Холандия, Испания, Швеция, Чехия и Словакия);
проведено е през 2015 г., като анализът е оповестен през януари 2016 г.;
авторите са доказани професионалисти от „Институт за политически изследвания и консултации“, с ръководител на екипа Ричард Хилмър.
Следователно, няма основания да се съмняваме в достоверността на събраната информация и в интерпретацията на данните. С едно изключение: не става ясно защо са подбрани точно тези осем страни, а са пренебрегнати повечето държави- нови членове на ЕС; вън от вниманието на изследователите е и цяла група страни, изпаднали в тежка криза: Ирландия, Португалия и особено – Гърция. Това обстоятелство поражда съмнение, че извадката на първата степен –между държавите – е конструирана така, че да се подсилят доказателствата за позитивните нагласи на респондентите. Ако тази хипотеза е вярна, групата на 8-те всъщност би трябвало да се възприема като т.нар. център/ядро на ЕС; за елиминираната периферия може да съдим по други, по-мащабни изследвания (напр. Евробарометър), или такива от рода на най-надеждното сравнително изследване в ЕС: платформата ЕSS , чиито портал надгражда Евростат в областта на социалната статистика.

Независимо, че България е в групата на пренебрегнатите, в проучването на Фондация „Фр.Еберт“ има интересна информация за нейното актуално икономическо състояние. Тя също заслужава да бъде интерпретирана от специалистите, които се занимават със сравнителни социални изследвания и анализи ( линкът към пълния текст на публикацията е: http://www.fes.de/de/politik-fuer-europa-2017plus/ (link is external) )

Бумът на евроскептицизма: емпиричните доказателства

Евроскептицизмът вирее и се разпространява в две форми: политическа и гражданска. Първата е присъща на националните правителства и на част от стратегическите анализатори. Тяхна първостепенна грижа е да предпазят своите държави от външни сътресения, без да се съобразяват винаги с общото състояние на Съюза. Другата форма – на гражданския евроскептицизъм - е тематичният център, около който във въпросното изследване са конструирани емпиричните индикатори.

Пряко доказателство за изненадващия бум на евроскептицизма са отговорите на респондентите на въпроса как преценяват ефектите от членството в ЕС. Само в две страни: Испания и Германия, гражданите са на мнение, че предимствата са повече от несгодите; в останалите шест надделява негативизмът; рекордьор е Чехия, в която едва 13% от гражданите виждат някакви ползи от еврочленството.

Какъв драстичен обрат! Както подчертават авторите на изследването, в недалечното минало ЕС беше символ на политическа сигурност, икономически просперитет и демокрация. От началото на кризата нагласите на гражданите започнаха да се променят, за да достигнат небивало ниски равнища на удовлетвореност от принадлежнастта към уникалното обединение на 28-те държави. При това, както личи от индиректните въпроси, пикът на негативизма не е достигнат!

Косвените доказателства за растящия евроскептицизъм се съдържат в оценките и препоръките за разширяването на Евросъюза. Факт е, че гражданите от Стара Европа не бяха въодушевени от приемането на нови членове на ЕС в навечерието на кризата; това мнение се потвърждава и от изследването на „Фр. Еберт“. Делът на европейците, които не подкрепят по-нататъшното разширяване на общността е между 31 и 44% - в половината от изследваните страни; заедно с това в пет от осемте страни най-висок е процентът на респондентите, които настояват държавите, не спазващи общоприетите правила, да бъдат санкционирани. Как? Чрез изключване! Което е доста странно, като се има предвид, че в договорите на ЕС не е предвидена такава процедура.

Тези оценки са илюстрация на нова тенденция в масовите настроения на гражданите от по-богатите европейски страни. Тя се появи в хода на драматичните преговори на т.нар. Еврогрупа с Гърция през първата половина на 2015 г. Става дума за доминиращото искане за затягане на дисциплината, формулирано отчетливо от финансовия министър на Германия Волфганг Шойбле по повод на варианта „Грекзит“: „Правилата се приемат, за да се спазват; който не го прави – да напусне“. По-голямата част от респондентите от Франция, Германия и Холандия споделят мнението на г-н Шойбле. Срещу тази позиция се изправят гражданите на повече от половината от изследваните страни, като най-категорични противници са испанците и словаците.

Следващото косвено доказателство за разделение на мненията и консолидация на гражданския евроскептицизъм намираме в отговорите на въпроса с какво респондентите асоциират ЕС. 52% от тях определят Евросъюза като демократична общност; цели 38% обаче са на обратно мнение. Същевременно делът на онези, които смятат, че Европа е по-скоро агресивна общност, е 29 %! Най-негативни са асоциациите в Чехия и Холандия; най-позитивни - в Испания и Германия.

При съществуващото разминаване в публичните нагласи не е чудно, че гласоподавателите търсят алтернатива на управляващите извън класическите леви/социалдемократически и десни/христян-демократически формации. Една година след евроизборите ориентацията към различните модификации на националистическите и евроскептични партии се затвърждава. Между 15 и 20% са избирателите от групата на осемте, които биха предпочели да дадат гласи си на дясно-популистки формации – факт, който изглеждаше малко вероятен преди десетина години. Анализаторите от изследователския екип са категорични, че този избор не е конюнктурен, а плод на приемане на крайно-десни ценности! Следователно, националистическите идеи–дори екстремистките- вече проникват успешно сред масите.

Изводът е: повратът от Европа на задълбочаващата се интеграция, в която мнозинството от гражданите изповядват солидарността като фундаментална ценност, към Европа на дезинтеграцията, е в ход.

Тази негативна промяна ще подхранва и по-нататък натиска за постигане на нов баланс между националния суверенитет и общностните цели и действия. Разбира се, в полза на суверенитета, нерядко проявяващ се са като икономически и социален егоизъм. Великобритания вече реши този проблем, извоювайки за себе си „специален статут“! Преведена на недипломатически език, въпросното наименование означава, че островната държава – водещ опортюнист в „обединена“ Европа - ще наложи строго рестриктивен режим срещу икономическите имигранти! Разбира се, официален Лондон разчита и на други ползи от своето полу-отцепничество – като остави на ЕС да плаща сметките от губещите инициативи и споразумения. Бъдещето ще покаже, доколко двуличната стратегия „Камерън“ ще му отреди достойно място в европейския летопис.

Новата придобивка за британците беше спечелена чрез ултиматум, под заплахата от „Брекзит“. Коя ще е следващата държава със „специален статут“? Вероятно ще е от скандинавския регион!

Въпросът, който задавам, не е риторичен. Пукнатините в доскоро обединената общност се появиха след цяла поредица от неадекватни решения и безплодни усилия да се възстанови нейната икономическа стабилност и да се върнат надеждите за споделен приоритет.

Корените на евроскептицизма

Ключовият индикатор, чрез който са набрани данните за причинителя на гражданския евроскептицизъм , е „икономическа несигурност“.

Само в две от осемте държави , попаднали в извадката, над 50% от анкетираните граждани описват персоналната си ситуация чрез оценката „висока икономическа сигурност (виж фиг. по-долу). Това са Холандия и Швеция. Най-ниска е тази оценка в Италия и Чехия, споделена респективно от 26 и 20% от респондентите (в тях е най-висок и процентът на гражданите, смятащи, че са застрашени от икономическа несигурност) В останалите четири страни достатъчно сигурни се чувстват между 30 и 40% от анкетираните.

Когато по-малко от половината жители в дадена страна не се тревожат за своя жизнен стандарт и не са сигурни дали ще преодолеят икономическите предизвикателства, трудно е да се очаква, че те ще бъдат крепители на стабилността на национално и общоевропейско равнище. Това особено се отнася за средната класа, върху чиито плещи се стоварват най-големите тежести на кризата. При такава ситуация не е изненадващо, че сред страховете на европейците първите две места са окупирани от проблемите на пазара на труда (заплахите за работните места ) и имигрантската вълна /бежанската криза; тя също подхранва опасенията от конкуренция за работни места и стопяване на фондовете за социално подпомагаме. Следват изразените страхове за външната сигурност и кохезията.

Тук стигаме до следващата констатация на авторите на изследването, която разкрива един от парадоксите на „обединена“ Европа. Имам предвид спада в доверието на европейските граждани в техните собствени държави. Известно е, че концепцията за „общества на ниското доверие“ (low trust societies), лансирана от Франсис Фукуяма, доскоро се приемаше изключение в политическата география на ЕС, присъщо само на някои страни от неговата периферия. Днес европейската общност е разделена на две: висока степен на доверие съществува в Германия и скандинавските държави; останалите са заразени от болестта „ниско доверие“; което на свой ред е ясен сигнал, че базата/гражданските общества се отчуждава от върха/управляващите елити.

Парадоксът е, че въпреки високото публично недоверие, на въпроса кой предпочитат да решава приоритетните проблеми в ЕС, респондентите са посочили отново класическите леви и десни партии. Което показва, че избуялото социално недоволство не е изкристализирало в ясно виждане кой е способен и кой не да управлява успешно европейската общност в условията на безпрецедентна икономическа и финансова криза, задълбочавана и от кризата с бежанците и заплахите за външната сигурност.

Подчертавам този момент, защото въпреки срива в доверието на гражданите в партиите и институциите, позоваването на десижънмейкърите като спасители на общността може за пореден път да заблуди европейските лидери, че разполагат с кредит на доверие, достатъчен, за да управляват и занапред. Не изключвам тъкмо такава да е реакцията, при традиционното неглижиране от страна на политиците на резултатите от проучванията на общественото мнение.

Изследователите, поканени от Фондация „Фр. Еберт“, са свършили добросъвестно своята работа. Ако оставим встрани напудрените тук-там коментари, както и стремежът да се редуцира надигащия се анти-германизъм сред част от европейските общества, авторите на публикацията отправят към еврокрацията изключително тревожен предупредителен сигнал: гражданските общества в ЕС са разделени както никога през последните десетилетия: по хоризонтала, между държавите; по вертикала, между социалните групи.

Разделените граждани се управляват трудно; забавените управленски реакции отварят вакуум, който се запълва от агресивен популизъм и силови сблъсъци.

Заключителна реплика:

Класическа илюстрация на опасността от директни сблъсъци на граждани срещу граждани, на фона на безсилието на националните правителства и бездействието на Еврокомисията, е едномесечната блокада на българо- гръцката граница. За първи път тя е пълна и двустранна. За първи път управляващите в двете европейски държави оставиха гражданското неподчинение да достигне такива мащаби. За първи път съседите в югоизточния ъгъл на „обединена“ Европа се плюха, ругаеха и заплашваха да решат проблема чрез правото на Силата, а не чрез силата на Закона.

Явления, които са показателни за настоящия разпад и за мрачното бъдеще, което чака ЕС в този му вид…

*Коментарът е от личния блог на проф. Кръстьо Петков