Добре, че си имаме 24 май, иначе просто не ми се мисли. Добре че го има този ден, за да изхвърлим всичките си комплекси, да изтъним всичките си мрачни мисли, да неглижираме депресиите си, да преглътнем сълзите си. Трябва да сме много щастливи, че тази дата я има. Дори думата не е щастие, а по-скоро възторг, трепет, нирвана. И имам чувството, че сянката на този ден ни пази в годините, спасява ни, зарежда ни, отстоява ни в гадните времена. Имам чувството, че с всяка година плътта на този ден става все по-обемна, все по-ярка, категорична, сияеща. Имам чувството, че само на този ден очите ни са истински отворени, светещи, а не залепнали. Че душите са разтворени до синева, а не закопчани с цип. Че ядките на сърцата ни са разцъфтели, а не са прогнили. Мислех си за всичко това, докато гледах хората по улиците на тази дата. Има огромна разлика с всякакви други дни. От усмивката по лицата, от копнежа, от мечтанието до облеклото и походките. Всичко беше различно. Може би наистина този празник ни спасява, облагородява, компенсира всичките ни дефицити, изкарва на повърхността закърнялата ни гордост. Или всичките ни празнични шемети, които сме затрили дълбоко в себе си. И се срамуваме да покажем пред света. И когато дойде този ден, разбираме, че всъщност животът е пълен с глупости. Че делникът те е кастрирал напълно, че дните, които са ти дадени, не ги живееш, а ги буташ. Че си затрупан от бита, напълнил тялото ти, запушил всичките ти органи, артерии, напукал костите ти... Че усмивката ти през цялото останало време е зашита, че си глух и сляп, че си някакъв на два крака, който се шляе между сметки и работа и подобни неща. И когато дойде 24 май, усещаш това. То те боде. Не ти дава мира. Човърка съзнанието ти. Глозга го. Денят, в който можеш да си направиш тотална, лична дисекция. Да се опиташ да разпределиш мечтите си по-дълбоко във времето, да направиш от поривите си бразди, от копнежите си ята, които напукват облаците… Ето това е величието на този ден. Това е неговата уникалност и различност. Това безспорно го прави единствен за нас. Всъщност този ден е нашата красота. Дали открадната, дали извоювана - без значение. Но красота. А за красотата няма формули и молекули. Тя е просто сияние, което не можеш и не трябва да обобщаваш. А само да се разтваряш и разцепваш в него. Да изпълва всичките ти състояния, движения, мисли. Този ден ни дава тази доза. Този ден е цялата красота, която тайно сме събирали през останалите дни от годината. Която сме се притеснявали да изкажем, покажем, изпеем, изпишем, изиграем, изрисуваме, изтанцуваме. Защото през останалите дни сме си такива - тъжни, объркани, наведени, плахи, тихи. Завлечени в малките, дребните, нищожните неща, потънали в мисълта за физическото си оцеляване. За закуските, обедите, вечерите… за мусака, буркани, луканки и зимнина. А всъщност 24 май ни казва точно обратното. Че сме дошли на този свят да летим, да бъдем птици, да се реем из просторите, световете, вселените. Че сърцето и душата няма как да бъдат вкарани в бита, че те са едни специални клавиши, които, ако знаеш как, могат да те изкарат в други бъднини и простори. И там наистина да бъдеш щастлив, далеч от бирници и инкасатори, канони, закони, приватизатори, атентатори… Че просто ти и този свят сте измислени и създадени единствено и само за красота. И всичко останало са някакви притурки към него. Всичко останало е грешка. Давам си сметка, че не всеки ден може да бъде 24 май, а много ми се иска. Но поне великото парче на Стоян Михайловски и Панайот Пипков може да се пуска по-често. Нека поне то всекидневно да звучи по радиото, телевизиите, бензиностанциите, офис сградите, моловете, навсякъде. Нека да оглави всички музикални класации за поп, рок и всякаква друга музика. То няма и никога не е имало никаква конкуренция. Това велико парче ни дава път. През него можем всяка сутрин да се събуждаме гълъби, а не прилепи, както сега. И да си запазим гордостта и бъднините. А това пак е красота.
