Играта на националния отбор по футбол е едно от малкото хубави неща, които се случват в тази държава през последните години. Учудващо е, че тук-там все още се появяват скептици, хейтъри, предимно анонимни футболни анализатори, които оспорват това.
Трябва да си много жалък, необразован и ужасно много да мразиш света и себе си, за да отречеш всичко, което се случва в тези квалификации. А то е толкова видимо, прозрачно и ясно, без да е задължително да си фен или маниак на кръглата топка.
Трябва да нямаш памет, сетива,
елементарна чувствителеност, футболна и човешка култура, за да оспорваш този факт. През последните години Любо Пенев и компания изнесоха една брилянтна футболна лекция. Направиха го без много шум и тромпети, без никаква претенция и суета. И от един абсолютно посредствен отбор, изпълнен с летаргия и безверие, наведен и превит на две, създадоха нещо, което само и единствено може да се аплодира и да радва. Изградиха отбор, в който има творчество, мечта, блясък, аристократизъм, хармония. Трябва да си
абсолютна амеба,
за да не усетиш темпоритъма на играта, движението на всеки пас, мисълта и интелекта във всяко отиграване, разбира се, и хоризонта към победата. Но най-вече стремежа към съвършенство и хармония във всички линии.
Използвам подобен тип терминология, защото винаги съм вярвал и знаел, че футболът е изкуство. И съм напълно убеден, че Любо Пенев го прави и винаги е искал точно това.
И много нелепо би било някакви си трийсет минути с Малта да дават повод за обратни твърдения
Никога не трябва да се забравя, че българският национален отбор по футбол в момента все още е в процес, в развитие, в движение. И неговият завършен образ, финият му монтаж предстои. Защото подобен отбор идея се гради минимум 5-6 години, а не за 2.
И какъвто и изобретател-гений-треньор-футурист да си се родил на този свят, процесът не може да бъде по-кратък. Практически е невъзможно. И никъде в историята няма подобен пример. Важно е да се каже, че прословутите трийсет минути с Малта
бяха и прекрасен тест за толерантност, разбиране от страна на публика, анализатори, въобще всички българи.
Лично според мен скенерът не показа това. Точно обратното... Имаше много присмех, скепсис, отрицание, оплюване, избиване на комплекси от този или онзи. И някак едно особено настървение да се забрави всичко досега. Сякаш нищо хубаво не се е случило през последните години.
Някакво отмъщение за нещо. Или толкова много по български, че чак да повърнеш.
Защо бе необходимо това... Защо? Любо Пенев и неговият екип направиха нещо голямо. И каквото и да се случи оттук нататък в оставащите две срещи, това няма как да бъде оборено или зачеркнато от когото и да е. Всеки, който би се опитал да го направи, би изглеждал доста карикатурен, неподготвен и нелеп или направо жалък. Би заприличал на разцъфтяла зелка в градина с петунии.
Най-важно от всичко е след края на тези квалификации, без значение от резултата, този отбор да бъде запазен в пълната си цялост. Да не се правят абсолютно никакви трагедии каквото и да стане. И всичко да продължи напред. Да не започват напоителни рецензии
кой къде
е сгрешил и защо
И ако всички ние преодолеем това, повече от сигурно е, че след много кратко време един народ ще бъде много щастлив. Махането на Любо Пенев обаче след края на тези квалификации може да се окаже напълно фатално, пагубно, край.
И всичко, градено дотук, да се разглоби, да се разпадне сред зеленото. И отстрани погледнато, да заприлича на ритуално самоубийство малко преди да си постигнал мечтата. Малко преди да си изкачил върха. Една
секунда преди да си се усетил абсолютен победител.
Би било толкова жалко - точно когато ние, българите, имаме абсолютна необходимост да ни се случват от време на време хубави неща... Да се издигнем леко нагоре далеч от всички гадости, които ни заобикалят. И дано всичко не отиде на вятъра, както много често се случва. Дано!