Mагдалена Ангелова е клиничен психолог. Работи в областта на индивидуалното и семейно консултиране. Подпомага разрешаването на конфликти в двойката и трудности при възпитанието на децата. Член е на групата за развитие на психоаналитичната практика в България. Тя е международно сертифициран НЛП Практик (Невролингвистично програмиране), член на Световното НЛП Общество (Тhe Society of NLP), основател на Център "Емпатия" за психологично консултиране и обучение. Партнира си с АПОЗ - Асоциация на пациентите с онкологични заболявания и Националното сдружение за профилактика на рака на шийката на матката ЕЙЧ ПИ ВИ ГАРД в работата за превенция и психично подпомагане на онкологичните пациенти.
Читателите на "168 часа" могат да изпращат въпросите си към Магдалена Ангелова на [email protected]. Отговорите на психолога ще прочетете на страниците на вестника.

Млада майка ме пита в писмото си: "На каква възраст децата са достатъчно съзнателни, за да разбират какво е истина и какво лъжа. Как да говорим за трудните и травматични ситуации с малките. Не е ли по-добре , за да предпазим детето от болката, да замълчим, да скрием истината, независимо че ни боли - това лъжа ли е? Наистина ли в първите шест години се оформя основата на характера, както твърдят психолозите, и в последващите години само берем плодовете на вече посятото? Доколко родителите с тяхното отношение са виновни за характера на детето или всичко е ген?

В първите 6 години се случват много неща, които са определящи за характера. Аз-ът се развива и приучава на поведение, сигурност и начин на реагиране именно в ранното детство. Този период оставя траен отпечатък в психичната карта на всеки от нас.
Новороденото бебе е с непосята психична почва, която родителите засяват и отглеждат чрез своето поведение, отношение и език. От тях зависи как ще му представят непознатия външен свят - като сигурен или плашещ. И

всичко това се превръща
в психична реколта, която детето и родителите
ще берат след време

Промени могат да се правят, ако има психични плевели, или заболяла реколта, но за да се случи този процес, е нужно разпознаването на вредното от здравото и полезното. След това да се изкоренят негативните и на тяхна място да се засеят нови полезни, градивни семена.
Терапевтите се ровят в детството, анализират връзката на детето с родителите, защото коренът за случващото се с възрастния се намира там.

Родителите са първообразите на мъжкото и женското

и върху тях стъпват всички последващи в социалния ни живот личности, като започнем от лелката в детката градина, учителите, приятелите, колегите, шефовете, интимните партньори. И във всеки от тези социални контакти се преплитат несъзнавано ценността и опитът от първообраза на родителите. Не случайно избираме партньор, който прилича или не на нашите родители. Влизаме в конфликт или конкуренция с точно определен колега, както като малки сме водили подобни битки с родителите си, борейки се за своето място. Неминуемо повтаряме модела от детството си. Можем да се променяме, но само ако го превърнем в осъзнат процес.
Целта ни не е да обвиним родителите и да се оправдаем с тях за провала си, за нещастието си, за гнева си, а да осъзнае всеки един от нас кое е полезно и градивно за него и кое не. Само така можем да променим това, което не харесваме в себе си. Родителите не са виновни, те са направили това, на което са способни, стремят се да правят най-доброто за децата си според тяхното разбиране. Самите родители също са били деца и те самите са били потърпевши от модела и разбирането на своите майки и бащи. Така се предават архетиповете.
На 6 години детето вече си е изградило характер според изживения дотогава опит. Защо е така? Ами защото в началото на живота си то няма образци. Ако го отглеждат японци, ще говори японски и Аз-ът ще се проявява според тази култура, религия и семейна ценност. Но детето говори български, копира поведението на родителите си, повтаря думите им, знае, че за да стане голям, трябва да е като майка си и баща си. Децата се стремят към това , защото са плод на сливането и връзката на мама и татко. Те са огледало на родителите. За това децата са наши учители, провокират ни да видим това, което искаме да скрием от себе си. Много е конфликтно за децата, когато родителите им показват един пример, а искат от тях да правят друго. Често чуваме - да не повториш моите грешки, да не живееш моя живот, да учиш това, защото аз не можах, гледай за кого ще се омъжиш, че аз май бях сляпа...
И в цялата тази плетеница се намесва диадата - истина и лъжа. Толкова би било простичко да сме открити и честни с децата си, да назоваваме нещата с истинските им имена. Да бъдем откровени, да им помагаме да приемат истината в нейната удоволствена и болезнена част, да ги подпомагаме в търсенето на решения, но знаейки, че крайният избор е избор на Аз-а. Говорим за Аз-а на детето, а не за Аз-овото желание на родителя, който мисли вместо него.
Защо ни е трудно да живеем в простите рамки на фактологичната истина?

Защо избираме да живеем
в илюзията на лъжата, смятайки я за по-добър учител във възпитанието?

Не знам, може би ни е страх, че може да нямаме отговор, че можем да навредим, изкривено вярваме, че лъжата сякаш е по-безболезнена. Изкривяваме се до такава степен, че лъжата става ежедневна част от живота ни, започваме да я категоризираме като малка лъжа, голяма, благородна... Така намаляваме само чувството си за вина, а лъжата си остава лъжа независимо от оценката на ума.
Децата разбират съвършената простота на живота, за тях съществува просто лъжа, болка, радост, спокойствие. Те боравят с по-ясни рамки, докато ние не ги вкараме в сложността на живота с неговите условности.
Лъжата се превръща в семейна ценност и практика. Лъжем за какво ли не децата, но преди да излъжем тях, ние сме излъгали и предали себе си. Когато премълчим дадена истина, скрием болезнено чувство, ние се заблуждаваме, че децата приемат само външната наложена усмивка.Те усещат скритата, неизразена и непреработена от нас емоция или конфликт. С това поведение ние си мислим, че ги предпазваме, само че грешим,

те остават с усещането, че ги лъжем и крием нещо, че не гледаме на тях като на равни

Хубавото лесно се казва, но когато нещо е лошо и страшно, предпочитаме да го скрием. Но ви уверявам, че децата знаят за това, което не трябва да знаят. Те не питат за това, което родителите не искат да бъдат питани.
Защо родителят да е с повече права от детето? Не си даваме сметка, че на децата ни им е трудно с нас. Та ние постоянно им казваме какво да правят, какво - не, контролираме ги, искаме да изпълнят желанията ни, за да ги обявим за добри или лоши, за да ги обичаме, манипулираме ги, възпитаваме ги с условности - ако направиш това, ще ти дам каквото искаш, щом не ми помагаш, няма да получиш...
Опитайте се за миг да си представите, че вие сте вашето дете. Как ще се чувствате, когато възрастният все знае по-добре от вас, той все е по-прав, той издава законите на задълженията. Сякаш се чувстваме длъжни да направим децата си добри и успешни, а пропускаме, че те носят също мъдрост и талант в себе си да знаят. Границите и правилата са важни за всички.
Най-лесният начин да променим някого е, като не искаме да го променяме, и можем да случваме промени в децата си само когато променим първо себе си. Децата копнеят да бъдат като нас, да се превърнат във възрастен мама или татко. Но за да се случи това, бъдете открити и честни пред себе си.