Вчера в редакцията имах среща по работа с един симпатичен човек, който се оказа половин украинец. Докато говорехме, телефонът му звънна, каза че трябва да го вдигне, беше баща му, който живеел в Киев.

Излезе, поговориха, върна се. Как е ситуацията, питам го. Ами, вика баща ми извадил сабята, подготвя се. Колко е годишен, питам. На 85. А защо му е тази сабя, с руснаци ли ще се бие? Не, разбира се, засмя се той. И разказа, че баща му бил преживял Втората световна война. И най-ужасните 7 дни в живота му били, когато хитлеристите се оттеглили, а руснаците още не били дошли. Тогава дошло времето на мародерите. Грабежи, насилие... ад. Затова баща му се бил приготвял да посрещне мародерите. Нямало да се предаде без бой.

Та така. Всяка война отваря портите на ада и пуска бесовете.

А те често са близо, наоколо, ние просто не ги виждаме.

И, мисля си, скоро новините, които гледаме сега ще омръзнат на света и ще се превърнат просто в архивни кадри. Но болката на истинските хора остава, докато са живи. Моля се за хората на Украйна.

*От фейсбук