но и любезни с мен”, спомня си жената. От София обаче им отговорили, че не приемат жени за машинисти. Тогава се родила идеята Василка първо да започне като огняр. Имало свободно място в старозагорското локомотивно депо.
По правилника на БДЖ не огнярите, а помощник-машинистите хвърлят с лопатата най-много въглища в пещта на паровоза. Огнярят прехвърлял въглищата от тендера (бункера) на машината върху пода в кабината, а след това трябвало да чисти димната камера на локомотива. По онова време толкова държали на това лъскане, че дори си измисляли специални пасти, с които черното на котела блестяло по-силно.
И украсявали, най-често с цветя, челото на машините - там, където е фарът.

Разпределили я в екипажа на машиниста Иван Демерджиев и първо закарали един товарен влак от Стара Загора до Карнобат. По онова време горяли нискокачествени лигнити и по този маршрут локомотивът гълтал по 15 т въглища. Бил немски и вдигал до 80 км в час. Като машинист Василка е стигала до 110 км в час с парен локомитив. Заради упоритостта  все пак  позволили и тя изкарала 18-месечен курс за машинисти в София. Прехвърлили я на по-бързоходни локомотиви и тя карала от Бургас до Пловдив.
“Тези машини вдигаха до 120 км, но аз не посмях чак толкова. Най-бърза беше отсечката между Оризово и Белозем”, спомня си машинистката. За да е успешен един курс, машинистът трябва не само да следи сигналите на семафорите по пътя, но и да познава добре профила на трасето, за да знае къде какво му е позволено. И до днес, щом се качи на влак, тя по навик гледа трасето на релсите. “Иван Демерджиев ме съжаляваше, защото съм жена, и гледаше да не ме товари много. Пък аз исках да изпитам всичко и затова пожелах да мина практика на всички локомотиви в депото, да поработя с различни екипажи”, разказва Василка.
Така попаднала при Найден Стоянов, с когото после направили своя комсомолска бригада. Всяка бригада имала зачислен свой локомотив, на който екипажите работели на смени.
“Ентусиазмът беше толкова голям, че всяка бригада дори се стремеше

обяснява жената. Майстор в нагласата на сирените се оказал новопостъпил при тях помощник-машинист - Георги Димов. Той свирел на мандолина и знаел как да настрои сирената. После Георги също станал машинист и нямало как иначе, защото се харесали с Василка, любовта им пламнала и изобщо не вървяло тя да е машинист, а съпругът  - само помощник. “Мъжете от депото винаги са ме приемали като сестра или дъщеря, но никога като жена, към която могат да имат по-други помисли”, убедена е до днес Василка.
Затова пък имала привилегията след работа да се шири сама в банята на депото и останалите да я изчакват.
Първият  курс бил до Димитровград, по това трасе станала и единствената  катастрофа. “Парните машини имат спирачен път от 300 до 700 м и хич не е шега работа да бъде спрян един влак. А най-големият майсторлък беше машинистът да спре локомотива точно до крана, от който трябваше да пълним вода на големите гари. В онзи ден аз надувам сирената, защото наближавам прелез, но един старец се заушил с ушанка заради студа, кара си каруцата и изобщо не се съобразява, че влиза в прелеза заедно с влака.

ударът го изхвърли на предната площадка, където стоят маневристите. През това време той викал: “Ногата ми, ногата ми”, пък аз чувах “Главата ми, главата ми” и понечих да го търся под колелата. Човекът оцеля, но конят му загина”, разказва Василка.
По онова време, в началото на 50-те, сред машинистите било модерно т. нар. тежкотоварно движение. Включила се и тя, като поставила рекорд - закарала от Стара Загора до Ямбол товарен влак с тегло 2040 т. Имал 77 вагона и бил дълъг 700 м. Покрай професията си Василка станала известна в цялата страна - вестници и списания пишели за нея, на два пъти я снимали и за кинохрониката. “Снимат и викат: усмихни се, бе момиче. Пък аз им отговарям: какво да се усмихвам, аз влак карам, не е шега работа”, спомня си жената. За последно по телевизията пуснали хрониката с нея и нейния локомотив през 1990 г., когато Жельо Желев станал президент.
На времето  дали Сребърен орден на труда и дори я включили в българската делегация за Световното събрание на мира през 1955 г. в Хелзинки. В самолета Василка се случила на една седалка с писателя Ангел Каралийчев. Той държал в скута си току-що отпечатана своя книга и я попитал дали друг път е пътувала със самолет. Когато девойката отговорила отрицателно, писателят станал от мястото си до илюминатора и  го отстъпил, за да се любува на гледката.
От това време тя пази скъп спомен и от срещата си с майката на Никола Вапцаров баба Елена.
На тези събития