"За какво ти е да търсиш жена, която дори не те е искала?" Всеки осиновен се сблъсква с този въпрос, най-често зададен от приятели, роднини, дори от осиновителите. А той е като шамар, като дълбаене в незараснала рана. Въпрос, показващ до каква степен дори близките не те разбират.
Да търсят родната си майка, за много от осиновените не се свежда до копнежа по семейство, дом и родители. Те вече ги имат и обичат своите осиновители. - тези, които наричат "майка" и "татко".
Търсенето на произхода не е и желание за още едно семейство, още един дом. Каквито и да са илюзиите, то дори не е израз на желанието за мъст. Някои държат да намерят жената, която ги е оставила, за да я успокоят, че са добре, че са живи. Има, разбира се, и водени от силния порив да се изправят пред нея, да излеят гнева си и да й заявят: "Аз оцелях въпреки теб!"
Но каквито и подбуди да има търсенето, главната за всеки осиновен е да узнае своята история, да нареди пъзела на живота си. Защото често осиновените се чувстват като дърво без корен, като скъсана страница от книга.
Те имат нужда да разберат истината за началото на живота си,
колкото и болезнена да е. Само тя би им позволила да вървят напред.
Според психолози съзнанието за произхода е от основно значение за изграждане на личността. Някои осиновени описват незнанието си като липсваща част от тялото. Докато не я намерят, не могат да се почувстват цялостни.
Така е, защото в процеса на осиновяване най-беззащитен и безгласен е осиновеният. Родителката избира да остави детето си, осиновителката избира да го осинови, а то няма избор. И то не само като бебе.
И като възрастни осиновените в България нямат лесен достъп, а понякога дори никакъв, до своя произход. В този достъп влизат не само имената на родителите им, но и истината къде са родени, дали датата на раждане не е променена, какво е било първоначалното им име, имат ли генетични заболявания, каква наследственост носят. В България такива данни се предоставят изключително рядко.
Според член 105 от Семейния кодекс
осиновените, навършили пълнолетие, имат право да получат информация за биологичния си произход,
но под условие - само "ако важни обстоятелства налагат това". В резултат 90% от молбите на търсещите истината за себе си се отхвърлят. И те се лутат години наред, без да получат отговор на въпроси, които всеки човек заслужава да знае: "Кой съм? Откъде идвам? Какво се е случило с мен?"
Затова, позовавайки се на препоръка на ООН към България, неправителствени организации, сред които българската асоциация "Осиновени и осиновители", настояват да се промени законът и да се предостави на осиновените безусловен достъп до истината.
Не става дума да отпадне изцяло тайната на осиновяването - в смисъл всеки да има право да разкрива някому, че е осиновен. Този акт е наказуем и трябва да остане такъв, защото поднасянето на тази информация от трети лица по неподходящ начин и в неподходящ момент има тежки последици.
Повечето осиновени разказват, че са научили истината от далечни роднини, недоброжелателни съседи или злобни съученици, и то често като критика, упрек или подигравка. Описват, че са се почувствали съвсем сами, сякаш целият им живот е бил фалшив. И ако детето е в лабилна възраст,
може да стигне до крайни решения за бягство от вкъщи и самоубийство
Затова въпросът за отпадането на тайната на осиновяване не е едностранен и към него не бива да се подхожда прибързано. Всеки човек има право да познава произхода си. Но тъй като в процеса на осиновяването участват три страни - родната майка, осиновителите и осиновеният - трябва и трите да бъдат защитени. Не може да се пренебрегват правата и интересите на никого.
Представете си, че сте жена от малък град, родила, преди да навърши 18, в години, когато обществото не е приемало самотните майки. Оставили сте детето за осиновяване, а днес имате ново семейство, което не знае нищо за случая. Ако изведнъж вашето пораснало дете се появи по телевизията да ви търси, ако каже подробности и даде своите и вашите данни, дори и да са минимални, ще бъдете разпозната и това може да предизвика сътресения в живота ви.
Точно за да не се стига до такива ситуации, е нужен адекватен закон. Иначе осиновени ще наемат частни детективи и майки ще се крият цял живот и ще живеят в страх да не бъдат намерени. Нужна е и институция, отговаряща за предоставянето на достъп до данни за произхода.
Нормативната уредба трябва да се помени така, че
всеки пълнолетен осиновен да има право на достъп до своето "досие по осиновяването", както е в много страни. В него всяка биологична майка е длъжна да отбележи дали иска, или не иска да бъде търсена. Освен това тя да може да позволи данните да бъдат предоставени на детето, когато то навърши пълнолетие.
Много важно е също тази клауза за желание или нежелание за връзка да може да бъде променяна през годините. Причината е, че в много случаи жените в началото мислят едно, а след 10, 20 или дори 30 години - друго.
Ако биологичната майка не желае контакт с детето си, то на осиновения поне да бъде давана информация за произход, семейна анамнеза и наличие на генетични заболявания.
Защото за осиновените освен чисто психическите трусове, през които преминават, много тежко е и притеснението, че
нямат представа каква фамилна обремененост носят, за какви болести да следят и най-страшното - какви рискове ще предадат на своите деца. Такава информация не може да бъде отказвана на нито един човек.
 

*Авторката е публикувала поредица интервюта в „168 часа" с родители, осиновени и осиновители.