Много съкратихме мечтите през последните години. Направо ги направихме на салата в пластмасова чиния за еднократна употреба от някаква будка за бързо хранене.
Започнахме да ги смятаме в свинско-телешка кайма, в риба тон, в салами, яйца, в консерви, в ток, в парно, в плазми, в сирене, в таблети, в айфони, в поръчкови кухни, теракота в баните и тоалетните, във вурстчета от соя, във вурстчета от пилешко, в еднакви номера на колите.
Свихме ги до хладилника,
до физиономията на инкасатора, до жеста на собственика на корпорацията, до кафенето в мола, до поредната фактура, до плащането на кабела и телефона, до уикенд-екскурзията до Гърция, до плазмата в хола, до двайсет лева върху пенсията, до миялната машина, до меката мебел с твърд дунапрен под нея. Разбира се, с известни изключения!
Набръчкахме се от приказни кредити, от кредитни инспектори с равен тон в гласа си, от малките букви върху етикетите, от големите букви на рекламите, от банкери с чувство за хумор и с големи лихви върху душите ни. Станахме хора, които живеят секунда за секунда, минута за минута, час за час. И дотам. Хора, които трябва да избутат живота, а не да го преживеят. И малко по-напред във времето - мъгла без светулки и неони. Нищо. Разбира се, с известни изключения!
Започнахме
да остаряваме
още по на трийсет,
а другите в Европа и тези в Америка - на седемдесет и пет. Започнахме да си купуваме все по-големи куфари, все по-големи обувки, все повече провизии, но всъщност станахме емигранти за никъде. Емигранти пак към себе си. Емигранти с лош английски и съвсем нов български.
Все стоим на някакви гари, летища, паркинги, все повече
умираме от инсулти, инфаркти, от мъка, нещастие, депресия, все повече се нуждаем от спешна медицинска помощ за достойнството си. Все повече се нуждаем от нов "Пирогов", специално измислен спешно за нас. Разбира се, с известни изключения!
Много съкратихме мечтите си през последните години. Затворихме ги във фитнеси, в бицепси, в чейндж бюра, в мутренско-приватизационни партитури, в молове, в ново строителство, в стари трикове, в средностатистически пъзели. И все чакаме "Ролинг стоунс" да дойдат на "Васил Левски". И Мик Джагър да изпее "Горда Стара планина". Но всъщност все чакаме Васил Иванов Кунчев.
Всъщност целият свят чака Годо, ние си чакаме Левски. Форматирахме го в някакви ипотеки, в обществени поръчки, във фондации, в администрации, в коалиции, в разпределителни дружества, в куртоазия за пред света, в мълчание пред самите себе си, в приватизационни фондове за бърза употреба, в обедно меню за тъгата ни. Започнахме да говорим не за идеи, а за проекти със смесено финансиране. Не за сънища, а за цифри. Не за блянове, а за таблици. Не за сърдечни вълнения, а за касови бележки. Всяка сутрин се събуждаме като счетоводители, а не с имената си.
Всяка нощ бълнуваме следващата сметка
за дишане
Разбира се, с известни изключения!
Много съкратихме мечтите през последните години. Направо си заприличаха на конфекция, пльосната на витрината на магазин за тотална разпродажба. Определихме им точна дестинация, параметри, всичко. Изчислихме ги до последния милиметър. Изкалкулирахме ги като законна лихва с няколко допълнителни такси.
Като бърз кредит за още малко живеене. Като бавен кредит за по-дълго умиране. Приравнихме ги с изравнителна сметка, с месечен доход, със семеен бюджет, с разплащателна сметка. С банкова гаранция за избутване на живота. Сложихме данък добавена стойност на сълзата им. Направо им разказахме играта. Направо ги вкарахме в черното тото. Направо не е за говорене. И докога така?