Преди двайсет години горе се качи Димитър Воев - поет, музикант, лидер на Нова генерация. Воев си тръгна на 27 години, точно толкова, на колкото отлетяха Джим Морисън и Кърт Кобейн. Всички Те - мъдреци, философи, импресионисти на своето време.
Изтичали до финала на един дъх. И всеки по свой начин дал специална диагноза за живота. И всеки от тях променил поне с една частица света и облагородил почвата и небето.
Воев и Те ги обединява чувството, че човек може да сънува, без да спи, че тарикатите винаги ще бъдат повече, че горе банковата сметка няма значение, че човек живее заради послания и каузи, че
в сърцето и
в сълзата не може
да има силикон
Поезията на Воев е от най-истинските неща в българската и световна литература. Но престъпно непозната у нас. Вероятно удобно непозната, защото очертава хоризонти по-далечни от прането на съседката. Поезия, която няма как да влезе в обедното меню на бизнес дейците. Вероятно поради липса на любопитство или поради липса на време. Или поради небрежност. Което е хем странно - хем нелепо.
Със стиховете му никога не са се занимавали критици, литературни историци, университетски преподаватели.
Те могат да изпишат килограми мастило за мимолетни литературни халтури, за страници, които забравяш на мига. Поезията му я няма в учебник, не е обнародвана никъде, липсва в книжарниците. Книжарниците са с напукани витрини от наследници на Коелю и Букай.
А човека, който написа:
"Красив роман е любовта,
но знам, че да четеш, ти мразиш.
Сложи си черни очила
и съвестта си ще запазиш."
го няма.
Единствено шепа съмишленици разпространяват и пропагандират метафорите му в мрежата, продължават да се вълнуват от каузите му, нещо правят, за да не остане всичко в прахта.
Правят го и с пълното убеждение, че личности като Димитър Воев не се раждат всеки ден. А вероятно и това е техният протест срещу ларгото на деня,
срещу официално облечените
в анцуг граждани
Не трябва повече фигура като Воев да стои само в душите на шепата хора. Не е честно!
Воев е световен! Той е там до Морисън и Кобейн. Както Те и той беше пръв в много неща. Пръв извика срещу анцуг културата, срещу бъдещата чалга индустрия, срещу москвич - мисленето. Неща, които днес ни пречат да кажем, че сме в нормалния свят. Че душите ни не са се превърнали в свинска флейка, че мечтите ни не започват и не свършват в някоя фитнес зала. Че в живота от време на време имаш нужда да полетиш и да се слееш с дъха на пеперудите.
Минаха двайсет години. Ако табелите на улиците и площадите вече са заети от знайни и незнайни имена, нека поне една спирка на трамвай носи името Воев.