Вдовицата на Илия Павлов обеднявала, съобщи онзи ден италианският вестник "Еспресо". Преди време имала състояние от около 400 милиона долара, но загубила около 160 милиона на фондовата борса в САЩ. После инвестирала парите си в Италия, но и тук не й провървяло. Сега се опитвала да продава имоти - хотел в Рим, милионерска яхта и така нататък.
Стана ми тъжно, като чета за съдбата на това богатство, защото в него е потта на стотици хиляди българи, която бе източена, приватизирана, препродадена и ипотекирана. И докато ние тук чакаме инвестициите, това имане броди някъде между САЩ, Италия и градините на Берлускони. Ако Илия Павлов бе жив, състоянието му щеше да е поне 2-3 милиарда долара. Добър или лош, Илия имаше уникалния талант да лови риба в мътна вода. По време на преход такива самородни бизнес гении като него създават могъщи империи. Но пък тези империи имат една ахилесова пета - рано или късно попадат в ръцете на вдовиците. Българската вдовица не е като американската.

Какво стана с "Епъл" след смъртта на Стив Джобс?

Нищо й няма, акциите вървят нагоре стремително. Бил Гейтс се пенсионира, но "Майкрософт" държи света в яката си прегръдка. У нас е точно обратното - отиде ли си създателят, отива си и компанията. Остават имоти, бижута, влогове - но не и бизнесът. Къде е Мултигруп? Какво стана с империята на Емил Кюлев? И неговата вдовица разпродава семейни имоти. А какво става с бизнесите на Косю Самоковеца, бай Миле и десетките, а може би и стотици други милионери на прехода? Те оставиха вдовици, а вдовиците разпродават. Вярно, едни живеят разумно, други харчат с широки пръсти, но все тая, двигателят го няма.
Не искам да обидя тези уважаеми дами - и на мен да ми поверят наследството на Илия Павлов, и аз ще го разпилея. Илия е незаменим. Тъжното е, че софийското гробище все повече се пълни с незаменими хора. Представете си какво означава това в мащабите на България. Все едно всички сгради да се срутват веднага след смъртта на този, който ги е построил.
Защо сградите на българския бизнес не надживяват своите зидари? И за това си има теория. Знаменитият Франсис Фукуяма описва явлението в книгата си "Доверие". Според него невидимата ръка на пазара работи добре в страни, където бизнесът се базира на високото обществено доверие - Германия, Япония, САЩ и така нататък. Там собствениците на компанията

могат да се доверят
на професионалния мениджмънт,

вместо да разчитат на сина или на братовчеда. Или на любовника на вдовицата. И обратното - в държави с ниско доверие, като например България, на първо място са семейните връзки. Умре ли създателят на компанията - умира и компанията. Защото тук никой не е луд да поверява бизнеса си на професионален мениджмънт, все пак по-добре е да те окраде роднина, отколкото да те обере чужд човек. А най-разумно е щом спретнеш някакъв бизнес, бързо да го продадеш на чужденци, те знаят как да го запазят и развият.

Доверието е обществен капитал. Ако страните с ниско доверие (а в България то е най-ниско) искат да се развиват, държавата трябва да се намеси и като стратег, и като инвеститор, и като мениджър. Такъв е опитът на страни като Южна Корея, Италия, Франция в годините на техния възход. Това е единствената рецепта. В такива страни призивът към "минимум държава" означава бедност и упадък. Да напомня, че Фукуяма не е комунист, а десен неолиберал, един от създателите на доктрината "Рейгън". И въпреки това, според неговата теория за доверието, неолибералните рецепти са смъртоносни за България.
Отдавна трябваше да сме признали, че е прав, но през този април истината вече се стовари като ледена висулка върху главата на държавното ни управление. Миналата седмица излязоха данни, че от началото на 2012 г. износът започна да намалява и дори скромната прогноза за 1,4 ръст на БВП вече изглежда нереалистична. В момента

"експертите на прехода" водят теоретичен спор

дали кризата от 2008 г. пак се завръща или може би никога не е свършвала. Дали е като W или като L. Според мен зависи от гледната точка. Каква бе ползата от увеличения износ, щом работните места, потреблението и постъпленията в бюджета се свиваха? Голият износ не може да бъде никакъв двигател на икономиката.
Нека отворим очи за тъжната истина - днешното състояние на националната икономика е много по-тежко, отколкото през 1996 или 1990 г.. Тогава вдовицата България бе закъсала с паричния поток, но пък притежаваше огромни имоти за разпродаване - някъде между 100 и 300 милиарда долара според различните оценки. Днес парите пак секнаха, но имотите вече са разпродадени, препродадени и ипотекирани. На това отгоре имаме около 36 милиарда евро външен дълг, а междуфирмените задължения отдавна надхвърлиха 150 милиарда лева и продължават да се увеличават, запушвайки светлината в тунела с кредитна тапа. Паричните потоци пък са каптирани от чужди фирми и се източват навън, а вместо селото да храни града, градът трябва да храни селото. Свърши времето на веселата вдовица. Дори стъкмистиката се изчерпа.
Човек би очаквал експертите, които дават тон и алиби на управляващите, най-сетне да изтрезнеят и да се откажат от утопията, че България ще прелъсти чуждия инвеститор със скромност, тежък пост и въздържание. Скромните и тъжни вдовици не привличат богати наивници. Бизнесът инвестира там, където се задава купон и веселие.
Идеята за "икономическата строгост" или "остеритетът", както се казва на английски, вече вкара Европа в капана. Оказа се, че колкото повече се орязват разходите, толкова повече те се увеличават. Парадокс, но е така. Безработицата се лекува или с пари, или с революции. Докато Европа е в нова криза при 4,5 на сто бюджетен дефицит, САЩ се възстановява при дефицит от над 8.5 на сто. При това Федералният резерв не спира да печата пари, а инфлацията е на най-ниското ниво от десетилетия, опровергавайки прогнозите и на либертарианците, и на "австрийците", и на всички останали утописти, които казват на родните фондации как се сади пиперо.

Струва ми се, че е време
да приемем в българския речник
чуждицата "остеритет",

защото това е името на голямата европейска драма днес. Строгост си е нашенско, остеритет е името на световната глупост. Като всяка утопия, и остеритетът си има пророци. Преди около 13 години харвардският икономист Алберто Алесина публикува монографията "Разкази за фискални регулирания". В нея се твърди, че държави, които затягат коланите и ликвидират бюджетните си дефицити, рязко повишават доверието на бизнеса в своите икономики. А това води до инвестиции и бърз икономически растеж. Тази теза бе голяма еврика, тъй като всички макроикономически учения твърдят точно обратното. Дори Милтън Фридмън, гуруто на неолиберализма, препоръчва държавата да хвърля пари от хеликоптер в умерени количества. Но "растежът чрез остеритет" бе възприет от Дянков през 2009 г., една година преди Европа. Впрочем Европа си има оправдание - тя така затъна в капана на общата валута, че взе да търси спасението в екстрасенсите.
В България обаче "растежът чрез остеритет" няма никакво оправдание. Тази утопия попречи на правителството да потърси още преди 2,5 години стенд бай споразумение с МВФ или кредит от Световната банка при минимални лихви от около 2-3 на сто. Уви, Дянков и неолибералните мъдреци смятаха, че само да затегнат колана и инвестициите ще ги залеят като цунами. Е, не стана. Днес вдовицата България се опитва да емитира дълг при 6-7 на сто, но пак засечка. Утре ще преструктурира дълга при 8-9 на сто. Това е цената на глупостта, наречена "растеж чрез остеритет" - последното убежище на вдовицата. Световните хедж фондове вече откриха формулата на успеха - те следят какви ги върши България и залагат по обратния диагонал. Защото знаят, че тази държава винаги изтегля късата клечка. И всеки път се гордеем с това.