Сурово наказвал турските управници, вземал богатствата им и ги раздавал на бедните

Едва ли има българин, който не е чувал и не знае нещо за живота и дейността на войводата капитан Петко Киряков. Той живее и присъства и днес в паметта на българския народ и общество поради индивидуалната си съдба, която е героична епопея преди Освобождението и драматична

сага

в борбата за защита на националното и лично достойнство на българина след Освобождението, за борбата на народа ни за национално обединение в етническите граници на родината.

Значима роля за присъствието на капитан Петко в българската памет изиграва и фактът, че той е един от малцината видни български участници в националноосвободителното движение, които оцеляват и живеят след Освобождението, и който участва активно в обществено-политическия живот на България. С промяната на обществено-политическите отношения след 1989 година образът на капитан Петко Киряков излиза от забвение и през последните години става

знаме на тракийските българи

Неговият живот, участието в националноосвободителните борби и в живота на тракийските българи е достатъчно проучен. През последните десетилетия излязоха много книги за известни и малко известни факти от неговия живот. Но въпреки това ревностните изследователи все още попадат на неизвестни или малко известни документи за капитана. Именно тях описвам в настоящата статия, воден от желанието да запозная широк кръг читатели с тези факти.

Петко Киряков е роден на Никулден, на 6 декември 1844 година по стар стил, а по нов на 18 декември, в село Доганхисар, Дедеагачко, в семейството на Кирко Каракирков. Майка му Груда е от съседното село Тахтаджик. Има четири братя и четири сестри. Той е шестото дете в семейството. Образованието си получава в родното си село при

даскал Лефтер

Убийството на брат му Матю и братовчед му Вълчо на Гергьовден – на 6 май 1861 година от турците става причина да започне борба против османската власт. На 7 май 1861 година Петко Киряков извежда дружина от 7 свои другари, която заклева да бранят християнското население от

мародерствата

на турските злодеи. Така на 17 години той поема пътя на всички български хайдути - въоръжената борба за лично отмъщение. Четата действа в района на Беломорието и Източните Родопи.

След като наказва убийците на Матю и Вълчо и главния виновник - башибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей, дружината провежда няколко

сполучливи нападения

над турските горски потери (калагларите), които вместо да преследват разбойническите шайки, грабели и безчинствали над беззащитното население. Четата помага на българи, гърци, арменци и бедни турци и си създава широка яташка мрежа. Това проличава през зимата на 1861 година, когато Петко и четниците му се приютяват в гюмурджанските и ферески села. Въпреки усилията на властта те не са открити и още от първите дни на пролетта на 1862 година Петко Киряков

извежда дружината

си в планината. През лятото четата води четири сражения с многочислени потери, от които излиза победител. Именно затова главата на Петко Киряков е оценена на 10 000 гроша. Четата се превръща в легенда. За нея се говори по цялото Беломорие и Източните Родопи.

На 6 януари 1863 година дружината е изненадана при село Исьорен, Еноско, и обградена от голяма потеря. В сражението двама от четниците са убити, а Петко е ранен в краката и заловен. Заловени са Петко Радев (Малък Петко) от Калайджи дере, Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Йсьорен, останалите четници успяват да избягат.

Пленените

са хвърлени в затвора на Гелибол.

По време на организирания съдебен процес властите се опитват да намерят свидетели, които да заявят, че хайдутите са извършвали обири и насилие над населението, но от разпитаните християни и мюсюлмани, никой не заявява, че е пострадал. Това спасява Петко и другарите му от смъртни присъди. Скоро Петко Киряков и другарите му благодарение на смелостта и находчивостта си успяват да избягат. Връщат се в Гюмюрджинският край и организират нова чета, която продължава борбата в защита на местното население.

През 1864 година войводата разпуска четата и заминава за Атина. Според изследователя Д. Шишманов Петко Киряков е поканен от Гръцкия революционен комитет, за да вземе участие в подготвяното въстание на остров Крит. Историкът Й. Митев изказва мнение, че Петко Киряков по своя инициатива отива в Атина, за да се запознае с опита на гръцкия народ в борбата за освобождението си.

След като се ползва с авторитета на закрилник на всички потиснати, сред които има и гърци, няма да е чудно, че Гръцкият революционен комитет е поканил Петко Киряков да участва в съвместна акция. Той използва тази покана, за да се запознае с гръцкия опит

в организирането на националноосвободителната борба и вероятно по тяхно настояване постъпва във военното училище в Атина. Посещава военното училища само една година. Никой от неговите изследователи не съобщава причините за напускането на военното училище и завръщането в „любимите Родопи”. Много е вероятно това да са мегалистичните стремежи на гръцките управляващи среди, пропагандирани сред всички поробени балкански народи. Гръцките управляващи се опитвали да привлекат интелигенцията и прогресивно настроените борци за освобождение от балканските страни за каузата за създаване на Велика Гърция. Можем да предположим, че младият двадесетгодишен Петко Киряков не споделя мегаломанските стремежи на гръцките управляващи и това е причината той да се прибере в родните Родопи. Той вярвал в съвместната борба и интернационалната взаимопомощ, но не приемал гръцкия национализъм.

В началото на 1866 година Петко Киряков посещава Италия, за да се срещне лично с „прочутия Гарибалди”. Срещата се е състояла вероятно на остров Капрера, в имението на Гарибалди. По-късно Петко Киряков ще признае пред изследователя на Родопите Стою Шишков: „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на себе си и задачата си“. Много е вероятно Петко Киряков да е

изпълнявал задачи,

поставени от Атинския революционен комитет, и при срещата си с Гарибалди да е искал помощ при подготовката и провеждането на въстанието на остров Крит.

При срещите Гарибалди

запознава Петко Киряков с един свой съратник, италианеца Фридрих. С него Петко Киряков събира в Италия дружина от 220 души доброволци за участие в Критското въстание. След пристигането си в Атина към дружината се записват 67 души българи. Фридрих и Петко Киряков с дружината акостират на остров Крит, където въстанието е в разгара си. На Петко е възложено да ръководи отряд, които действа в района на планината Шилик. За проявена храброст на Петко Киряков е присвоено званието капитан. Критското въстание е потушено жестоко. Според

примирието

въстаниците трябва да предат оръжието и да преминат като победени между строени турски части. Капитан Петко не се съгласява да изпълни тези унизителни условия и заедно с 18 свои другари гарибалдийци успява да избяга в Александрия, Египет. Оттам той заминава за Марсилия, където престоява шест месеца, откъдето през Италия се завръща в Гърция. Тук в Атина Петко Киряков отпечатва и разпространява на 10 март 1869 година възвание между българите, живеещи в Гърция, с което ги призовава да се обединят за освобождението на „целокупното отечество”.