С няколко думи за Гърция. Карантината е към края си - това се усещаше с всеки изминал ден. До преди 2 дни маските бяха задължителни навсякъде навън.

Една особено трогателна “снимка” ще споделя тук отпреди няколко дни. Бяхме седнали в ресторантче в стария град на Никити, смрачаваше се и с дъщеря ни тръгнахме да скитаме по калдъръмените, стръмни и тесни улички, в търсене на “приключения”. Напъпъплили по баирите стари каменни къщи с високи дувари, надвеснали чардаци, провесени над улиците клони с джанки, смокини, черници — сякаш си в друго време, в друг свят. И ето, че се оказваме пред дървена порта, а на пейка седят двама старци, говорят си нещо, ръцте им, облегнати на бастуни, а лицата им с маски. Верно, посмъкнати надолу, но… маски. По никое време, на края на една затънтена уличка, далеч от властите, тези двама старци бяха дисциплинирани граждани. “Калиспера” си казахме, усмихнаха се на дъщеря ми и продължиха на техния си език.

Беше не-реално.

Разпитвах после местни хора за това как са изкарали кризата, как се чувстват, какво мислят за суровите мерки, наложени от превителството им (а те бяха наистина сурови).

С добра наша приятелка, която живее в Солун също говорихме.

Това, което разбирам е: Гърция си е истинска държава и гражданите на тази държава са с усещането, че тя някак се грижи за тях, мисли доброто на общността, следователно — те подчиняват индивидуализма си на общото благо. Неприятно е, но е временно, извънредно е, вярваме, че заедно ще излезем от тази работа. Разбирам, че през цялото време на карантината медиите са служили да внушат на обществото опасността от Ковид. Имало е демонстративни арести на неспазващи карантината, назидателни действия, високи глоби, унизителни разкаяния на политици, които са сгафили (техния министър-председател например беше сниман в планината, о, ужас, да кара колело без маска!?), та после се кая и извинява. Не знам доколко тези мерки са били необходими, или се е прекалявало, но знам, че са се спазвали. И за това ми е думата тук. Не усетих никакво хленчене, мрънкане, оплакване, или подпичкване със ситуацията и ковид-скептицизъм.

Иначе — всички с които се заговаряхме ползват английски, усмихват се, общителни са. Сервитьорите са бързи, учтиви, храната — какво да говорим — прясна, проста и прекрасна!

Плажовете (тук, където сме) са почти безлюдни, водата топла и чиста, безплатните чадъри и шезлонги няма защо да споменаваме, цените в таверните без кой знае какви разлики дали ще си с маса на пясъка, или някъде по-нависоко.

И нещо, което малко хора въобще забелязват, но посочиш ли им го се съгласяват, че е ужасно важно за пълноценната им почивка — никаква музика.

Задължителната за българските заведения, където и да са — планина, или море — аморфна звукова дунанма от надсвирващи се една друга тон-колони и надвикващи се един друг клиенти напълно липсва тук. Няма шум. И си чуваш приказката, и храната ти е по-вкусна и сетивата ти почиват.

Простота — това е за мен есенцията на Гърция. Заради нея сме тук.

Имотът, в който бяхме е на метри от морето, принадлежи на младо семейство с деца — великолепни, щедри, сърцати хора, при които ще се връщаме.

Със собственика (с перфектен английски) водим разточителни житейско-философско-исторически разговори, а се познаваме едва от няколко дни. Да научиш нещо от историята на дадено място — това за мен е задължителна част от ходенето, където и да е. Научих от него и някои любопитни факти, като например този: едно време гърците, когато разпределяли кой какво ще наследи, за момчетата отреждали плодородни земи навътре в полуострова, където да могат да отглеждат кози и маслини, а онеправданите дъщери получавали непотребните парцели до морето. Колкото по-близо до водата, толкова по-калпава зестра. Та, сега почиваме в такива “момичешки” имоти.

Има много какво да се каже за Гърция, а аз съм просто минаващ за малко. Но като такъв наблюдаваh добронамереността на обикновените хора, нехитруването, простотата на общуването, спонтанността — всичко това е много по-привлекателно от безплатните чадъри, просторните плажове, маслинените сенки…

Комплексчето от няколко апартамента беше дом на румънци, сърби, македонци, българи, гърци — всички с малки деца.

Като си мисля — можехме спокойно да започнем една балканска война/кавга, но колко по-приятно беше да прекарваме броените си дни в мир и под един покрив там, на тази благословена земя.

Препоръчвам. Ще се върнем.

От фейсбук