Навремето го взимат по милост в младежката академия на “Мидтиланд”, а после заслужено му връчват капитанската лента на националния отбор

Hай-важното е, че Кристиан Ериксен оживя. В критичния момент един куп хора си свършиха професионално работата и буквално върнаха от онзи свят звездата на "Интер" и на датския национален отбор. Сега спасеният може само да им благодари от болничното легло и, разбира се, да се бори за пълното си възстановяване. Признателни са и всички хора на Стария континент, които обичат футбола. Защото ако Ериксен беше умрял, там на терена, европейското първенство щеше да приключи на мига. Да, мачовете сигурно щяха да се доиграят, купата щеше да бъде връчена, но заедно с играча щяха да са умрели емоциите, които носят величието на този спорт.

Най-лошото се размина и лъчите на надеждата пробиха плътните облаци. Надеждата, че футболът все пак не е само бизнес. Че понякога здравето, приятелството и човечността са по важни на терена от головете, камерите и спонсорските договори. И понеже драмата e с щастлив финал, за нея още дълго ще се пеят песни, ще се пишат поеми и ще се снимат филми. И всички бардове, писатели и режисьори няма да се чудят дълго кой трябва да е в главната роля. Кристиан се възстановява в болницата и дори мечтае да се върне на терена, но не той сега е в центъра на общественото внимание, а съотборникът му Симон Кяер.

Капитанът на датския национален отбор се оказа събирателен образ на всички качества, които опитваме да възпитаме у нашите деца. В онази вечер той бе състрадателен, но и хладнокръвен. Помогна да бъде спасен животът на Ериксен и след това организира своите съотборници да се държат достойно на терена.

Намери сили и да отиде при съпругата на Кристиан, да я прегърне и да я утеши с надеждата, че нейният съпруг със сигурност ще се оправи. Никой не знаеше дали наистина срутилият се на земята футболист ще оживее. Но капитанът пое риска да влезе в ролята на Бог и сега никой не би посмял да го обвини.

Напротив, целият свят се прекланя пред смелостта на Кяер да не се срине психически като повечето си съотборници и да бъде там, където имаше нужда от него. Чак по-късно, когато мачът бе подновен, капитанът усети, че не може повече и пожела да бъде сменен.

До този момент Симон Кяер отказва да говори с журналистите. Какво да им каже, в крайна сметка? Вероятно в първото си интервю по случая той ще каже само, че е направил това, което би направил всеки един от съотборниците му на терена.

Кяер никога не е бил особено по приказките и по самоизтъкването. Интересното е, че от малък се готви да бъде голяма звезда, но все нещо не му достига да се нареди сред най-успелите. Но това няма чак такова значение на фона на факта, че можеше въобще да не се занимава с футбол.

Майка му, която е учителка, много настоява той да си завърши образованието. А на юношеските тренировки му се подиграват, че е твърде тромав и непохватен.

Взимат го малко по милост в детската школа на "Мидтиланд", а самият Кяер по-късно ще разкаже, че е имал трудно детство заради финансовите проблеми на родителите си. Но минават няколко години и грозното пате изведнъж се превръща в цел номер едно на грандовете в Европа. Но вместо в "Реал" или "Байерн", той се озовава в "Палермо" и оттам започва дългото му номадстване. Сменя отборите на всеки две или три години, като никъде не напуска след скандал или поредица от лоши мачове. Просто обича да търси нови предизвикателства. Сега играе в "Милан" и това със сигурност е най-големият отбор в кариерата му. А след случилото се на европейското от миланския гранд сериозно обмислят възможността да му дадат капитанската лента през следващия сезон.

Това със сигурност ще е голямо признание за датчанина, но едва ли ще промени отношението му към света. Симон не е голям фен на медийното внимание, въпреки че красивата му съпруга Елина Голерт си изкарва парите от участие в модни фотосесии и има навика да се заседява пред обективите на камерите. Съпрузите се радват на две прекрасни деца и на един напълно задоволен откъм финансови средства живот, но без да тънат в богатство. Навремето Кяер в едно от редките си интервюта разказва, че не е особено вярващ човек, но си има собствен ритуал за успех на терена.

Той винаги обува чорап първо на десния си крак, когато му предстои дерби. И то не в съблекалнята, а още сутринта със ставането от леглото.

"Не вярвам в магии и суеверия. Имам си малки ритуали, които ми вдъхват увереност и ми помагат чисто психически да се настроя за предстоящата битка", разказва играчът, който без да го иска, се превърна в героя на Евро’20.