Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Разказ за Петър: Дали някой ще си спомни за поне един разбит човешки живот, когато гледа тези предатели

Разказ за Петър - бедняк, аз, Петър, Петър и малко за Македония

23 годишният Петър беше стругар. Отслужил казармата в Сливен преди 3 години и станал работник в завода, като баща си. Обаче поискал да разбере какво представлява Света, замечтал да пътува, да го опознае и да бъде свободен като онези свои връстници на Запад, които могат да летят навсякъде където си поискат, да гледат филми и да слушат музика, която им харесва, да живеят и да се обличат както им харесва. Не искал да бъде доживотен стругар в мръсният цех с маслата и металните стружки по пода, с металното шкафче и снимките на Джина Лолобриджида залепена отвътре, поискал Свобода, а не вечен и неуспешен строеж на комунизма иззидан върху собственият му превит гръб. Разбира се, мечтата му била наивна, но той имал право на нея. Неговата собствена Родина беше затворена с кльонове и всеки опит да я напуснеш се наричаше “измяна” и се наказваше с разстрел от граничарите някъде около “полосата”, разораната ивица земя между кльоновете и реалните гранични стълбове. А да пътуваш извън границите на България се полагаше само на онези със специални привилегии - партийната номеклатура и агентите на специалните служби плюс децата и семействата им. Със своят най-близък приятел решили, че най-краткият път към свободата е през Югославия, по-точно през македонската граница. Приятелят му проверил с помощта на свои роднини, че е възможно да се мине границата някъде в посока село Делчево, недалече от българското Логодаж. А оттам с автобус и влак през цяла Югославия до заветната Нова Горица, границата и Триест - Италия! Пътят на Надеждата, с която са свързани толкова много съдби на български “невъзвращенци”, на толкова успехи и провали по пътя. За Петър обаче това беше пътят на катастрофалният неуспех. И не че го бяха заловили или разстреляли отсам кльона, което се беше случвало на всичките три граници на НРБ десетилетия наред и което е най-кратката дефиниция на неуспех, а това че двамата приятели бяха съумели успешно да преминат през шубраците, да заобиколят заставата и да попаднат оттатък, на пътя към своята мечтана свобода. Но точно там, някъде около автогарата, някой наш събрат югославски македонец забелязал, че тези двама странници не са местни хора и се обадил в полицията. Арестували ги. Три дена разпити в УДБА и последваща екстрадикция съгласно споразумението между Титовска Югославия и Тодор Живков. Твърдеше се, че размяната на хванатите в Югославия потенциални български бежанци ставало срещу един тон телешко месо, срещу всеки заловен и върнат обратно в “Родината”. На граничната застава се състоял обичайният побой, ритници и псувни от патриотично настроените граничари, преди конвойната камионетка да върне кандидатите за свободен живот извън “Лагера” обратно там, откъдето птиче не може да прехвръкне. Това място се наричаше “Развигор” №1, Следственото Управление на Държавна Сигурност в Лозенец, София. Това е моят собствен квартал, впрочем, недалече от училището в което някога съм бил ученик в прогимназията. Тя се намира в една външно безлична сграда, където аз самият бях току-що арестуван за противонародна и контрареволюционна пропаганда. Така се случи, че известно време ние двамата с Петър спделяхме една и съща следствена килия. Така аз научих историята на неговото бягство, която разказвам днес, след толкова много години, доколкото той ми я сподели по време на следствието, което при него продължи кратко, а при мен пълни два месеца. Моят следовател се казваше Коцев, а неговият е напълно възможно да се казваше Петров, макар че паметта понякога лъже. Да приемем, че следователят Петров разпитваше Петър. Килията ни беше дълга около 2.50 м. и широка 1.70 м. В безкрайните дни и нощи, които се сливаха, защото жълтата зла килийна крушка никога не спеше, ние извършвахме безконечните си редувания, кой да прави онази крачка и половина със завъртане на пета чрез ходене пред наровете, в опит да угаси страшната тревога пред онова, което следователите ни гласяха. Той ми разказваше как протичаха неговите разпити. Аз бях десет години по-стар от него, бях вече квалифициран психиатър, бях чел и запомнил главата за “сините кантове” у Солженицин за това, че никога нищо не трябва да признаваш пред следователя. Знаех също или поне предполагах, че килиите са подслушвани, затова бях сдържан и повечето време мълчах, но Петър споделяше с мен какво става по време на неговите разпити. Вярваше, че неговият случай на бягство през границата след побоя на границата е приключен и че скоро всичко ще завърши с минимално наказание от няколко месеца в някой лек затвор, например Кремиковци. Не след дълго, неговото следствие завърши, а аз останах още дълго да броя дните си, отбелязвайки ги с една кибритена клечка върху боята на една вградена в стената кутия в една сякаш нескончаема спирала на безнадеждността.

В Централния Софийски Затвор политическите и осъдените на смърт бяхме настанявани в Седмо Отделение. Вдясно по коридора бяха килиите на очакващите присъдите си и килиите на смъртниците. Там, в огромните килии, лежаха само единични или най-много по двама-трима затворници. Понякога, прибягвайки с кофата с пикня сутрин до клозетите в дъното на коридора, успявах да зърна зад отворената врата на килията някой от осъдените на смърт - загубили образ купчини от човекоподобен материал, с жълти лица и с дупки вместо очи. От другата страна бяха претъпканите килии на очакващите окончателните си присъди или “етапа” за разпращане по затворите, най-вече към Старозагорския политически затвор. Редовно из кънтящия коридор се раздаваха ужасени писъци, псувни и тежки удари, когато надзирателите пребиваха някой клетник за някакво провинение. За да няма ярко видими синини, след побоя “къпеха” пребития надолу с главата във варела, покрит с жълтозелени и оранжеви сталагмити от уратните налепи, където изплаквахме кофите си. Особено често пребиваха едно младо момче, за което разбрах повече, когато ме преместиха от другата страна на коридора. То имаше епилепсия и по една необяснима случайност се оказа, че е син на хлебаря в селото, където години преди това бях участъков лекар и ги лекувах. Сега това момче го лекуваха от болестта му като го пребиваха с талпи. Истинската причина, поради която го пребиваха ежедневно, беше, че и той като нас, не спазваше инструкциите на властта, но не по своя вина.

В килията откъм страната на смъртниците и на “враговете”, която ми се стори огромна след килията на “Развигор”, имаше нещо като нисък дъсчен нар, на който се спеше върху степани от горчивината на много мъка твърди възглавници. Цокълът на стените беше мръсно-зеленикав с издраскани рунични знаци, заклинания и автографи, останали от онези клетници преди мен. Високо някъде, над зеленикавите стени се виждаше квадратът на един отвор към софийското небе. Но за разлика от херметичната килия на ДС, този прозорец, все пак пропускащ слънчев лъч понякога, беше отворен към пространството и към небесният въздух. Отвсякъде другаде, някой комунистически офицер беше изобретил да инсталира около този прозорец с решетки още една преграда към светлината: ламаринени ръждясали капаци, за да не може, дори много висок човек, да подскочи и да види нещо повече от един малък син квадрат над безутешната сграда. Така наречените фашисти построили някога затвора, не се бяха сетили да го направят.

Един ден в килията, където бях сам дотогава, отвориха желязната врата и стовариха на циментовия до мен, остриган, сгърчен в дочените си затворнически дрехи, един млад мъж с остригана глава, където и аз лежах върху дъските на нара. Така бяха облечен и аз. Аз бях също остриган, включително побелелите ми за два месеца слепоочия, макар че по закон, даже и тогавашният, бях все още “невинен”. Но за “народната власт” такива като мен, попаднали в ръцете им, носехме вече прозвището червей, враг и гад, дори върху папките на досиетата си, както ме наричаше следователят, или “продажник”, както научих след десетилетия, че било озаглавено досието ми. ДС много се смееше над юридическите шеги и презумпцията за невиновност, (докато не се произнесе присъдата), които ги развеселяваха в Наказателния Кодекс. Смееха се и в съда, където само те биваха допуснати на заседанията под претекста за “секретност”. Особено ги разсмиваха пледоариите, преди съдът да произнесе присъдата, която, разбира се, беше издадена предварително в пълно съгласие с инструкциите на ДС. Фарсът с одобрените в специален списък адвокати, които да могат да ни защитават в съда, впрочем хора с достатъчно солидни комунистически заслуги, за да бъдат допуснати до такива дела, беше допълнителна гавра с правосъдието.

Дойде денят на присъдите.

Следователят Петров беше изобретил безпогрешната формула да погуби шлосерът Петър. След като го беше подлъгал да признае какво го е питала УДБА в малкото македонско градче, където са били хванати след бягството, той беше изпратил съвсем официално запитване до Министрството на Отбраната. Там, разбира се, най-важните и ценни кадри бяха служители на ВКР или както се казва сега? Военно контраразузнаване? Високопатриотични хора със зелени чорапи и фуражки, които се считат за защитници на “Родината” или Путин. Вероятно някои от тях са продължили дълги години да “работят” за новите “служби” или вече са пенсионирани твърди сталинисти с бастуни, които се радват на високи пенсии и гледат подозрително света изпод рунтавите си вежди. Тези майстори на следствието и на разобличаването на “Врага”, получаващи по-високи чинове, ако с техните следователски “умения” успеят да съчинят шпионски процес или поне минимално обвинение водещо до присъда по “Глава Първа”, тоест “престъпления срещу НРБ”, получиха онова, което им беше нужно. Шлосерът Петър беше признал, че в Македония УДБА (Югославската ДС), преди да го върне обратно на братската българска ДС, го беше била питала как се казва командирът на артилерийското поделение в Сливен, откъдето се беше уволнил като редник преди две години. Командирът се беше казвал майор Петров. Редникът Петров беше издал военна тайна, а по-точно името на военният лидер на Сливенската Артилерийска Бригада! Военното Министерство беше потвърдило с писмо, че името на майор Петров било държавна тайна. За издаването на такава тайна, наказанието беше от 10 до 20 години строг тъмничен затвор. Строгият, но справедлив Съд на НРБ, в Името на Народа, осъди редникът и шлосер Петров на 12 години затвор за шпионаж.

Докараха Петър в същата килия в която бяхме двамата преди присъдата, в същите дочени дрехи, в които бях облечен и аз. Той се сви върху високата 10 сантиметрова дъсчена платформа на пода, която ни служеше за легло, застлано с войнишки одеяла и възглавници пълни с дървен талаш от затворническата работилница. В следващите три дни, той лежеше в ембрионална поза върху твърдите дъски и не промълви нито дума. Отказа да яде затворническата супа плисвана върху алуминиевата крива чиния, без лъжица, от надзирателя. Трябваше да се лочи от тази чиния, макар че аз бях си изработил нещо като малка лъжичка от станиоловата обвивка на една кутия цигари “Стюардеса” и успявах да “кусам” с нея. Петър не вкуси нито хапка. На третият ден върху стъпалата му започнаха да се издуват гигантски плюски, мехури пълни с лимфна течност. Ние, лекарите я наричаме ексудат. Стъпалата на Петър започнаха да приличат на нещо като понички, пълни с ексудат. Скоро тези плюски се пробиха, започна да тече лимфа и аз реших да използвам калъфките на възглавниците, за да му сложа нещо като компресивна превръзка. Мислех така да предотвратя инфекцията, която беше неминуема в ужасната смрад на затвора и да осигуря поне минимална хигиена за раните му. Предстоеше ни транспорт до Старозагорския Политически Затвор. Той щеше да бъде Шпионинът, а аз Контрареволюционерът. Петър продължаваше да мълчи, защото нямаше въображението да си представи как цялата му младост щеше да премине в затвора. Дойде денят на “Етапа”. От Централният Софийски Затвор щяха да ни докарат с конвой и камионетка до Централната Гара София. Бяхме заедно двамата за етапа. Петър, разбира се, не можеше да ходи с краката си обвити в калъфки от затворнически възглавници. Камионетката спря до някакъв малко използван запуснат тунел, който излизаше директно на перона. Пътническият влак имаше специално отградено купе с двама милиционери, те ни взеха от камионетката, но видяха, че Петър не може да ходи. Тогава, по тяхно настояване, аз го нарамих и превит одве, понесох “шпионина” по този тъмен безлюден коридор към влака. Върху дървените седалки стоварих безмълвният Петър и от двете ни страни застанаха двамата милиционери, които гледаха с бездушни очи нас, двамата клетници, запътени към съдбата си. Това не беше тяхната проста и ясна съдба, до тях беше стоварен дефектен материал, непотребен за социализма, това бяха врагове на народа. Те запушиха своите цигари, влакът бавно потегли, мина покрай гарата на Подуене и ни стовари в Стара Загора. В каменното здание с железната врата Началникът на Затвора ни прие в един кабинет. Аз изправих шпионинът Петър до стената така, че той се опря на петите си, за да не падне на пода. Аз бях отреден в Първи Отряд, той във Втори.

От онзи далечен ден никога не съм го виждал повече от 40 години.

Съвсем случайно разбрах преди няколко дни, че човек с името Петър Петров бил задържан.

‘’Заместник-началникът на бюджетната дирекция в Министерството на отбраната (МО) полк. Петър Петров остава в ареста за постоянно. Това реши военния съд, след заседание, продължило няколко часа. Полковник Петров е един от задържаните пет настоящи и бивши военни от групата, обвинена в шпионаж. Исканията за задържането на петимата бяха внесени сутринта около 6.30 в съда, а първото решение бе взето около 17.30.

Защитата на Петров - адв.Петър Петков - обясни, че задържането му било незаконосъобразно и необосновано. Причината - прокуратурата не посочила кои са сведенията, които групата събирала, за да предаде на Русия. Едва след като станело ясно какви са документите, тогава можело да се прави извод дали те са класифицирана информация.

Според адвокатът полковник Петров има безупречна служба в МО. Преди година полк. Петър Петров бил награден от министър Красимир Каракачанов с орден "За военна доблест" 3-а степен на церемония във Военния клуб, според “24 часа”.

Според мен този полковник Петър Петров ще бъде оправдан. Вместо да излежи онези 12 години присъдени на онзи Петър.

А онзи Петър? Каква е съдбата му?

Някогашният шлосер?

“Шпионинът”, който пожела да избяга на Запад неуспешно?

Онзи Петър?

Дали някой ще си спомни за поне един разбит човешки живот, когато гледа тези истински предатели, които бяха заробили България и които и тогава и сега служеха на Съветския Съюз или на постсъветска Русия на Путин?

Ех, Петре, Петре…