- Господин Нурикян, може ли да се обръщам към вас с варбет?

- Може, разбира се. Значи знаете, че на арменски означава майстор.

- А как се чувства първият български олимпийски шампион в щангите?

- Добре, горе-долу.

- Защо така? Нещо те боли?

- Всичко ме боли.

- Кое боли най-много?

- Кръстът, разбира се. Ами остана ми от щангите. Аз съм като - как се казва - барометър. Познавам кога ще се развали времето. Като ме заболи кръстът знам, че ще вали дъжд.

- Колко време след като започне да боли?

- Ами обикновено е днес за утре. Особено през зимата. Сега през лятото ми е по-спокойно, но зимно време, от студа, от влагата...

- Професионална деформация, така ли?

- Всичките го имат. Някой го боли рамо, някой кръст, колена. Всичко боли при нас. То не само при щангистите, а и при всички спортисти. Въпросът е да те боли, щото си жив. Спре ли да те боли - лошо.

- Не си ли мислил, че този тежък спорт те уврежда?

- Не, никога не съм мислил по този въпрос.

- Виждал съм рентгенова снимка на гръбнака на щангист. Много е страшна.

- То всички ние сме така. Преди 1972 г. имаше и едно движение повдигане. При него с щангата кръстът се огъва назад, а след това се изправяш. Беше жестоко. И цялото натоварване къде отива? В гръбнака! Едни колани слагахме тогава. Но го махнаха заради съдиите, които можеха да "играят". Ако направят комбина двама - лошото движение ти го признават, доброто - не.

- Младите хора май не те познават?

- Сега познават по-младите и така трябва да бъде. Преди 40 години съм бил известен. Половината от младите хора не са били родени тогава.

- А през 70-те години спираха ли те на улицата?

- Много. Имах квартира на "Гурко". Беше 72-ра. Точно след Мюнхен. Отивам на рожден ден. На ъгъла на "Шишман" имаше магазин за хранителни стоки. Какво да взема? Една бутилка, разбира се. На опашката сме и зад мен един възрастен човек ме перна по врата и вика: "Ей, младеж, ти нямаш право да купуваш алкохол. Гледам го, сигурно е бил на моите години, ама тогава ми изглеждаше много възрастен. После ме позна, сигурно заради мустака. Ама не каза извинявай.

- Друго отношение към спорта?

- А! Дума да не става. Ние как тръгнахме, еее. На времето, като почнах, имах едни гуменки за тренировка. Ама на майка ми сестрата беше в Париж и ми беше пратила гуменки, които пазех само за състезания. Само за състезания, за нищо друго. Сега младите идват в залата, даваш им "Адидас", те - недоволни. Внукът ми и той - компютъра.

- На колко е?

- На четири и половина, и той Норайр се казва, като мен.

- Е, няма как да е иначе, нали?

- Сега децата се гледат по различен начин. Ние повече бяхме на улицата, повече спортувахме.

- Ама няма да му позволиш на Норайр Нурикан-Втори да блъска железата?

- Тя и майка ми, Бог да я прости, като научи, че ще вдигам щанги, беше заключила вратата, да не мога да ходя на тренировка.

- Как тогава излезе?

- А, как излязох! Една тараба беше, малка. Прескочих я. Все се тревожеше, че ще взема да се "изсипя". Пък и по онези години изобщо не беше популярен нашият спорт. Тогава се говореше, че е хамалска работа.

- Абаджията (треньорът на националния отбор Иван Абаджиев - бел. ред.) очакваше ли да вдигнеш щангата в Мюнхен?

- Ааа, изобщо не е очаквал. Много сме си говорили след това с него. В Мюнхен трябваше да направя 157, което щеше да е и световен рекорд. Тогава - с първия опит станах втори - сребърен медал от щангите беше голям успех. Викам му: "Давай да я слагаме тази тежест!" Какво губех? Най-много травма или щангата да ме затисне. Ама успях.

- Натискала ли те е щангата?

- Много пъти. Получавал съм и много травми, но съм от щастливците, които се отърваха без сериозна травма в спортната кариера.

- Какво за теб е по-сериозна травма?

- Много късаха мускули. Аз не съм. Скъсах ахилес, ама след като се отказах от спорта. Не трябваше рязко да спирам, затова ритахме в квартала. Посягам за една топка, все едно някой отзад ме удари страхотно. Обърнах се - никой. А как само изплющя това нещо, не само го усетих, ами и го чух. На другия ден - право при проф. Шойлев. Така ми е бил закъсан ахилесът, че се е държал на един конец само. Можело е още в първия ми опит в Монреал да се скъса.

- Тежка атлетика, тежки тренировки?

- Да. На времето правехме голям тонаж на ден.

- По колко тона?

- Между 50 и 70 всеки ден. Така беше в първите години, като започнахме с Абаджиев. Той е велик треньор, няма какво да го обсъждаме. После, като му станах помощник, сме си говорили, че това е било излишно. Ама нито той, нито ние сме знаели.

- Медалите?

- А, като ги гледам много работа си спомням. Всеки медал е пот и то много пот. Цял ден в залата. И съм ги завещал на малкия Норайр. Казах на баща му, да не ги пипа, те са за него.

- Всички медали ли си му завещал?

- А, не само двата олимпийски. Те големите са важни.