Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Павлин Павлов: В Москва ме питаха дали с имената ще им сменяме и вярата?

Не вярвам съветски лидер да е подкрепил Възродителния процес, в СССР се гордееха със 114-те си нации,
недоумяваха защо у нас се съсипва цял етнос

Няма да забравя как ни накараха да платим за това че сме нарязали градинско съоръжение, за да пазим Партийния дом във Варна

Павлин Павлов е контраразузнавач, автор на много книги, една он които е посветена на Възродителния процес. 

- Г-н Павлов, вие били ли сте свидетел на Възродителния процес?

- През 1984 -1985 г., когато започнаха първите мероприятия, аз бях в Москва и знам какво бе отношението на руснаците към тях. За да вляза в контраразузнаването, трябваше да изчакам една година, за да се развие моята кариера на контраразузнавач и в този период бях политически сътрудник на председателя на профсъюзите. Заедно с него обикаляхме селата, в които вече хората бяха преименувани.

През 1987 г. от школата в Симеоново ни изпратиха в командировка в различни градове и села, която продължи година и два месеца. Бях в Малко Търново, в Момчилград, в Търговище, изпълнявах задачи, но ако искате вярвайте, аз се прибрах вкъщи след 14 месеца. През 1988 г.

напрежението ескалира,

бях свидетел на голямата екскурзия и на всички процеси след нея, което ми дава основание да твърдя, че съм бил свидетел на тези процеси в качеството ми на офицер от контраразузнаването.

- През 1984 г. вие все още сте в Москва, какво бе отношението на руснаците?

- Спомням си, че един ден ме извика проректорът на школата проф. Комисаров. Помоли ме да седна и каза: "Павлов, аз освен моите задължения имам и обществени ангажименти, изнасям лекции с анализи за международното положение сред различни колективи. Можеш ли да ми обясниш какво точно правите във вашата страна? Какво е това мероприятие "Възродителен процес", за да мога да отговарям компетентно на моите съграждани".

Аз започнах обясненията си от турското робство, как сега се опитваме да възстановим имената на някога потурчените наши родни братя. Тогава проректорът ме попита:

"А вярата им сменяте ли?"

Този въпрос, който ми бе зададен тогава - извън България, не мога да го забравя досега. Озадачи ме. А човекът се интересуваше, защото в СССР не можеха да приемат Възродителния процес на нито едно ниво - от най-ниското до най-високото. Причината е, че те бяха многонационална държава, Съветският съюз бе сбор от 114 нации и за тях това бе повод за голяма гордост, а в това време ние се опитваме да съсипем цял един етнос. Това за тях бе абсолютно неразбираемо, не можеха да го възприемат и въпросът на проф. Комисаров бе много логичен. Той се опитваше да изясни нещо, което за тях бе непонятно.

Затова мисля, че никога никой няма да успее да намери партийно изказване на съветски лидер, което да е в подкрепа на Възродителния процес. В България преди време четох, че уж Брежнев го бил разпоредил, но ви уверявам, че той няма как да се е намесил по този въпрос, защото в СССР той е решен по съвсем друг начин.

- Какви случки си спомняте от Възродителния процес?

- През 1987 г. командировките ми започнаха от Момчилград. Помня металната ограда на местната гимназия - изкривена. В Районното управление имаше купчина с ножовки, ками, ловджийски пушки, имало е митинг - над 2000 души. Полицията ги е изтласкала и са минали през оградата, за да избягат.

През 15 минути от кулата с часовника пускаха "Питат ли ме дей зората". Видях един клас с пионери, които

носеха знаме

и барабанче, обикаляха града и пееха български песни. В кафето си говорех с една жена туркиня, тя винаги ми поднасяше кафето с локум, питаше ме любезно как съм, в един момент си въобразих, че може би сме приятели. Никога няма да забравя как веднъж я помолих да ми направи кафе без захар и внезапно си вдигнах очите, за да я погледна в очите, това никога няма да го забравя - вссе едно ме гледаше усойница. Разбира се, тя бързо се овладя, но разбрах, че за всички тези хора това бе една

огромна рана

Другият случай, който помня, бе през 1989 г. Напрежението ескалира и на нас - контраразузнавачите, офицерите от ДС - ни раздадоха палки. Не можехме да повярваме. Ние работехме по специален начин, целта ни бе да разкрием чужди шпиони, работещи в посолства, как така ще носим палки? Как може в нашата прецизна дейност да се допуска такъв груб фал? Разбира се, това бе точно за един ден, резултат на нечия началническа глупост.

Другата случка, която никога няма да забравя, бе, когато се получи информация, че във връзка с посещение на чужди дипломати във Варна ще се направи опит за голяма демонстрация. Според сведенията щяха да атакуват партийния дом (днешна Община Варна).

Вдигнаха ни

под тревога

и ние на бегом се изнесохме да охраняваме партийния дом. Беше лято, ние бяхме по ризи, всеки въоръжен с малък пистолет. Чак когато се подредихме да пазим сградата, един колега зевзек зададе въпроса: "С тая си работа ли си ще защитаваме партийния дом?"

- Интересно дали някой се е засмял, докато чакате няколко хиляди души?

- Бяхме в неимоверен стрес. Само си представете - ние сме шепа хора, въоръжени само с пищови, с които ни е забранено да стреляме. Абсурдна ситуация, ако не дай боже срещу нас тръгне агресивна тълпа. Тогава нашият началник се сети и разпореди маркучът, с който се поливаше градината, да се нареже на части от по един метър и да ни ги раздадат. С това да отбраняваме партийния дом! Слава богу, сигналът не бе потвърден и всичко се размина, но бяхме полудели от напрежение. На другия ден шефът ни извика. Когато Любо Димитров влезе, ние станахме, а той мина пред всички, вдигнал високо ръка, в която държеше лист.

"Събрах ви, за да разберете кого сме защитавали вчера - каза той. - Ето ви писмо от окръжния комитет, че сме длъжни да възстановим имота и имуществото, което сме унищожили. Ето и сумата, която трябва да се плати." Искаха да им възстановим сумата за маркуча, който бяхме нарязали.

Представете си в каква ситуация бяхме. Малка група, която можеше да се озове срещу многохилядна

агресивна тълпа,

а домакинът, без дори да излезе от канцеларията, вижда, че маркучът е нарязан и иска или да му го купим, или парите. Смешно и трагично!

Заради подобни събития командирът на СПООР Варна (Специализирано подразделение за охрана на обществения ред) почина по-късно от рак. Той никога не можа да забрави как ги вдигат под тревога, за да тръгнат с малък руски автобус за Шумен, където 2000 души протестират. Местната полиция се е скрила, а нашите застават с лека униформа, въоръжени като нас с по един пистолет. Когато тълпата тръгва срещу тях, командирът мисли само как да защити служителите си и казва: "Стреляйте във въздуха!" Никакъв ефект. Втората му заповед е "Стреляйте в земята", но тогава демонстрантите ги нападат. Един колега бе с разрязан бъбрек, друг бе прободен в гърба.

Какви са останалите разтърсващи истории, четете в следващ брой.