Криминалният психолог разказва кой как иска пръстена на властта (от филма “Властелинът на пръстените”)

1. Само в “Демократична България” осъзнават опасността от всевластния пръстен

2. Президентът Радев вече е под властта на пръстена

3. Хаджигенов и компания бързат да го вземат, уж да се бият с лошите

- Г-н Йорданов, премиерът Борисов излезе в отпуск и не отиде в парламента, контузи се на футбол, оперираха го, а във вторник на живо във фейсбук от болницата обяви, че вече е обикновен гражданин и не може да го викат в парламента. Как тълкуват тази комуникация като психолог?

- Еднозначно - като нежелание да бъде излаган на очаквани неконструктивни обструкции и нападки в парламента.

Но нека бъдем искрени - цялата ситуация е доста лицемерна и от двете страни. Повечето политици смятат, че думите са единственото нещо, по което хората съдят за тяхното представяне. Грешат и мисля, че се убеждават в това.

Слави Трифонов дори дума не обели и взе приличен резултат. От една страна, имаме едни по-малко или повече нахъсани, не зная как да ги наричам - кандидат-управляващи, опозиционни или каквито и да е там партии, които искат да превърнат пленарната зала в трибунал, а от друга, виждаме премиера, който финтира опитите им с различни процедурни хватки.

- Той подозира, че го викат в парламента, за да го изправят пред “народен съд”.

- Много се съмнявам, ако съдя по първите дни на парламента, че това, което искат реално, и това, което ще се случи, ще се извиси над обикновената дума сеир. Дали площадният, булевардният, протестният ентусиазъм ще се пренесе и в пленарната зала. Не знам дали хората си дават сметка, защото, ако говорим обективно, Томислав Дончев има основания да представи всички основни пунктове в Плана за възстановяване и устойчивост.

Ще чуем аргументи как това е противоконституционно, как по конституция премиерът дължи отчет пред парламента. Хубаво е да се позоваваме на конституцията, но е хубаво и да се позоваваме на истината, здравия разум и на доброто възпитание. Защото, когато наричаш някого “поцинкована кофа” или използваш ужасен, хулигански език и се държиш невъзпитано и неадекватно, то да, това в конституцията не го пише, но пък прави много лошо впечатление.

- Парламентът е имал само 2 заседания (интервюто е взето във вторник - б.а.). В първото Мика Зайкова открадна шоуто. Защо никой не остана безразличен към нея?

- Все пак е пристанала на най-известния шоумен в България. Така че мисля, че е нормално и тя да допринесе за доброто настроение на целокупния български народ.

От психологична гледна точка има 2 важни момента. Единият е сардоничният смях на Зайкова. Той казва много. Това е смехът на злодея. В приказките и филмите, базирани на приказки, знаем, че това е онзи смях, който гротескно, иронично и цинично отправя язвително и злобно послание.

От друга страна, това е самата идея и, бих казал - този антагонизъм, който се натрапва като впечатление, между идеята за новото - новите партии, новия модел, новата система, новия морал и изобщо всичко, което се свързва с “ново”. И от друга страна, контрастното впечатление, което Зайкова поражда за новост. А като добавим Татяна Дончева и Мая Манолова, човек може да поизтръпне, като си помисли за модерността - новите неща и новия морал. Така че това кореспондира с амбивалентните послания, които чуваме от различни посоки от т. нар. нови партии, макар че бих спорил коя точно е нова и коя стара. Не слагам всички под един знаменател. Всъщност в клинични понятия можем да кажем, т.нар нови партии като че ли показват продроми (ранни симптоми) на дисоциативно разстройство.

Те още не могат да разберат в опозиция ли са или са в управлението. Ще управляват ли, или ще продължат да бъдат в опозиция?

Противоречието в символиката с представянето на Мика Зайкова, като че ли беше един своеобразен анонс за това, което последва следващите дни - с разнородните послания, с неяснотите, с това мълчанието злато ли е, или не е.

За какво са се кандидатирали въпросните партии - да са опозиционери или да са управляващи? Когато партия се явява на избори, тя би трябвало да е с ясното съзнание, че се кандидатира, за да управлява. Щом го правиш, трябва да имаш програма, идеи и представа за персоналния състав, за структурата на възможно управление. Да носиш идентичността на потенциален управляващ. Не виждам нищо лошо това да бъде артикулирано и в по-ранни етапи, независимо че не ти е връчен мандатът. Но не виждаме това.

- Казахте за антагонизма. Кой е суперзлодеят и кой е супергероят?

- Аз имам по-добра метафора. Цялата ситуация ми напомня много на сюжета от “Властелинът на пръстените”, конкретно първия епизод - “Задругата на пръстена”. Голямото зло във филма е Саурон и неговите различни форми и проявления. В българската политика това са корупцията, сбърканият модел и т.н Всички злини, които бяха описвани и карикатурно представяни по време на протеста. Ние в различни периоди ги припознаваме в различни лица. Дали ще е Станишев, Доган, Пеевски, дали ще е Костов, дали ще е Борисов.

Ако приемем, че имаме Саурон, т.е. целокупното зло, свързвано с прехода, то имаме един човек, който сега е припознат като съюзник на Саурон, като негов слуга. Новите партии припознаха в този съюзник премиера Борисов. Да кажем, че той се явява нещо като орк, като разпознаваемото зло.

След това имаме една задруга от силно и различно мотивирани участници, които са “получили” скъпоценния пръстен и се чудят какво да правят с него. Тук възникват различията.

- Те май не искат пръстена.

- Точно така. Като във филма. Хем го искат, хем се боят от него. Някои го искат повече, други кроят “тайни” планове как могат да го вземат само за себе си, трети стоят боязливо настрана. Имаме антагонистични мотиви както вътрешно в партиите, така и между самите “задругари”.

Различните герои в книгата и във филма имаха различни емоции и реакции към всесилния пръстен. Имаше и такива, които дори не посмяваха да докоснат пръстена.

Например Христо Иванов олицетворява един от героите, които страняха от пръстена, защото се страхуват, че може да ги изкуши.

- Той коментира своите идеи, но каза, че с 27 депутати “Демократична България” няма право да прави правителство.

- Това може да се изтълкува и като интелектуализирана форма на защита. Говорим за реалността, за процеса. Той намира подходящи обяснения, за да мотивира това леко дистанцирано отношение и това умиротворено поведение, което демонстрира още от първите дни. Той беше най-угрижен, най-малко еуфоричен.

- Но беше и най-конкретен и посочи целите на своята политическа сила.

- Точно така. Имам чувството, че “Демократична България” най-много осъзнават опасността от всевластния пръстен. Сред другите има такива, които са много ентусиазирани, има такива, които бързат да вземат пръстена - като Николай Хаджигенов и компания, който вече се предложи за “полифункционален” министър в различни министерства, което е типичен пример за “омнипотентност”, провокирана от влиянието на пръстена. Разбира се, аргументацията е, че пръстенът им е нужен, за да “громят орките”.

Има обаче един много интересен образ, който дори в своето представяне в парламента при първия ден изигра една особена роля. В трилогията има един бял магьосник – Саруман. В началото задругата смяташе, че той е на страната на доброто – “последната надежда на добрите”. Но Гандалф отиде при него и разбра, че той е под властта на Саурон.

И като че ли в този образ най-плътно се вписва президентът Румен Радев. Той през цялото време говореше как сега доброто е победило, но през всички класически силогизми, които използваше – “ако..., то”. “Ако”-тата бяха различните условности за съставяне на правителство, а “то”-тата винаги се редуцираха до едно послание – Саруман внушаваше, че съпротивата срещу Саурон е безсмислена, а президентът на метаравнище всъщност казваше: “Не правете коалиция, аз съм готов със служебен кабинет”. Изглеждаше така, сякаш Радев вече е под властта на пръстена и го иска.

- Все пак беше избран председател на парламента, а това е най-високият пост в държавата. Как си обяснявате комуникацията на Ива Митева? Тя беше бурно аплодирана, когато си призна, че се притеснява, а на следващия ден бе уловена да казва “ма то е ад, бе”, докато мислеше, че микрофоните са изключени.

- Хората обичаме чистите форми, когато разсъждаваме теоретично. На власт трябва да са умни, образовани и експерти, ако са красиви - още по-добре. Това изчерпва идеалната “длъжностна характеристика” за властимащия в България. И пропускаме една много важна част от преценката, от подбора на избраници за високи постове. Това е какъв е човекът, какви са личностните му качества. Как може да реализира потенциалите си.

Мисля, че е време да се отърсим от заблудите, че едва ли не само хората, които са завършили Харвард, трябва да ни управляват. Нещо подобно се опитваше да ни внушава Станислав Трифонов, когато след 10-15-минутни интервюта на някой гост в неговото шоу плясва с ръце и казва: “Боже, ето такива хора трябва да бъдат министър-председатели”.

Митева е с подходящо образование и когато бива наета с такова CV, се очаква, че в момента, в който заеме отговорната и най-висша позиция в държавата, тя би трябвало да започне автоматично и моментално да работи. В първите дни не се получи точно така. Дано да се справи с емоционалната динамика в парламента! Основният проблем е, че избирателят и изобщо хората, които изхождат от очакванията за “идеалното СV”, пропускат, че то не е достатъчно. Важно е дали човек има “приложна компетентност”, дали се е справял в подобни ситуации и така нататък.

- Станислав Трифонов обаче умее да управлява своята публика.

- Като човек от шоубизнеса умее да въздейства на публиката, да. Смятам, че избирателите на Трифонов не са от най-заинтересованите от политическите процеси и не следят внимателно какво се случва. Той беше избран като символ, като човек, който хем напомня на Борисов, хем е по-различен. Трифонов си отгледа цяло едно поколение, опакова в някаква цивилизованост низките страсти на българския народ към ориенталщината. Придаде значимост на по-патриотарското настроение. В шоубизнеса това привлича по-широка публика. Той сработи засега и на национално ниво.

В тази задача обаче има и много неизвестни. Най-главният Х е свързан с особеностите на отговорностите, когато заемаш обществена позиция. Много е различно от управлението на фирма, където си движен главно от личния интерес и имаш автономията да определяш и селектираш в много по-голяма степен средата си. В случая ти ще трябва да работиш за обществения интерес, правиш добро и на хора, които изобщо не ти симпатизират, които днес те подкрепят, а утре те хулят. Да не споменаваме флуктуациите, лицемерието и всичко друго, което виждаме в поведението на другите партии, техните взаимоотношения и прочее.

Говоря като човек, който е бил в много идентична ситуация. В момента съм в частния сектор, имам малка консултантска компания, която се занимава с човешки ресурси, с организационна психология, психологично консултиране и с други неща. Работил съм дълго и като ръководител, и като експерт в отговорна държавна структура. Вземал съм решения за съдби на хора и т.н. Помня случаи, когато съм слушал обществени коментари, които драматично се различават от истината.

Най-известният случай беше Даниела Терзийска през 2001 г. Тогава имаше истерия, даже за малко да падне правителството. Аз знаех кой е извършил престъплението, съдът го доказа в крайна сметка, но 2 години и половина трябваше да слушам безумни коментари, включително и от близки хора, които продължаваха под сурдинка, защото не искаха да ме обиждат, да твърдят, че те не вярват, че майката го е извършила.

Нали разбирате колко е трудно да защитиш една позиция, дори когато си на страната на правото.