Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Защо Йоан ХХІІІ обичаше България

В дните, когато католическият свят празнува Възкресение Христово, се оказва, че паметта за големите приятели на България от Римокатолическата църква у нас още не е избледняла. Доказва го случаят с 91-годишният акад. Емил Янев, който все още пази скъп спомен от личната си среща с "българския папа" Йоан ХХIIІ. 

Под това име роденият точно преди 140 години - на 25 ноември 1881 г., в Сото ил Монте, в италианската провинция Бергамо, архиепископ Анжело Джузепе Ронкали става 261-ият папа. Той е бил много обичан в България, но и много е обичал България. Дори и като папа непрекъснато говорел за нея. Споминал се съвсем ненадейно, но до края на живота си винаги казвал как ще дойде отново в България.

А и през целия си живот е поддържал непрекъснато връзка с българи.

В началото надали е мислил докъде ще го отведат пътищата му. Постъпва в семинарията още като дете. Още в нея, на четвъртата година, започва да си води дневник, което продължава до смъртта му, а в него отделя голямо място за любимата си България.

Той идва у нас на 25 април 1925 г. по време на драматични събития - само 10 дни след кървавия атентат, извършен от комунистите в черквата "Св. Крал" на Велики четвъртък. Имало огромен брой ранени, а по това време най-модерната болница е Католическата в София (там, където в наши дни е 5-а градска болница). Бъдещият папа е всестранно подготвен - бил е санитарен подофицер по време на Първата световна война и веднага оказва спешна помощ на ранените.

След това първата му работа е да потърси семействата на загиналите и да им даде утеха. Намесата му в помощ на хоспитализираните в Католическата болница, където лекували безплатно всички хора независимо от тяхната религия, трогнали и очаровали всички у нас. Още повече като се има предвид, че жертвите на неуспешното покушение срещу Борис III, получили първа помощ от братята си католици, са били православни християни, отишли в храма на заупокойна молитва.

Българският цар бил толкова впечатлен, че веднага, още на петия ден от пристигането му, го поканил на частна аудиенция. Безпрецедентен акт, тъй като апостолическите визитатори не се ползват с никакъв дипломатически статут и отношенията между католическото малцинство и православното мнозинство в онези години са много обтегнати.

Ронкали също пише с възторг за царя - колко е млад, добър и любезен и много обичан от своя народ. През август има топла среща в Светия синод и със Софийския митрополит Стефан. Духовниците разговаряли на френски, но още на петия месец, откакто е пристигнал у нас, монсеньор Ронкали вече научава и прекрасен книжовен български и веднага започва да го използва при богослужения в проповедите си.

Затова му помагат и невероятните обиколки, които предприема из страната. Още на 11 май 1925 г. е първото му пътуване с влак от София до Свиленград. После започва пътешествия надлъж и шир из страната - на кон, на магаре, с каруца или с автомобил. Разбира се, те са били и с цел да установи какво е състоянието на католическите общности и в отчетите си стига до извода, че верните в България са си запазили католическата вяра. През това време открива колко "добър, искрен и трудолюбив е българския народ". Затова не е чудно, че след Освобождението той е първият визитатор, който трайно се задържа в България.

На 30 юни същата година пише в писмо до брат си, който по това време е посланик на Италия във Франция: "Тази вечер се връщам от дълга обиколка из България. Стигнах чак до Черно море. Това е чудна страна - може да побере три пъти по-голямо население и да изхрани целия свят”

А в едно друго писмо казва: "Това е България, където аз се чувствам винаги добре." Можем да съдим за интензивността на пътуванията му поради факта, че само за един месец, през юли 1925 г., посещава Бургас, Малко Търново и Русе. А на връщане пише: "Здравето ми е добро въпреки 7 часа непрекъсната езда с кон из планините".

Но освен опознаване при тези свои обиколки бъдещият папа проявява на дело и голямо съчувствие към бедите на обикновените хора.

В онези следвоенни години страната ни е пълна с бежанци от войните, които изнемогват. Затова той отделя специално внимание на тях. При тези воаяжи, изучавайки българите, разбира за

трагедията на нашите бежанци

Понеже е добър организатор, пътьом успява да направи и както им казват навремето, "папски кухни" за бедните деца на бежанците. Създава такива

безплатни и богоугодни учреждения

в Несебър, в днешния Меден рудник, който тогава се казва Карабаир, в Карнобат, в Айтос и на много други места.

От тези години много важни са преживяванията му в Несебър. Там открива и една икона на Св. Богородица, която много му харесва. Ненапразно реплика от нея подариха на папа Франциск при посещението му у нас през 2019 г.

А за Несебър пише, че е

“най-красивата перла на България”

- ненапразно впоследствие той измолва от папата да вземе титлата Месемврийски вместо дадената му Аерополски, по името на град в Палестина.

Пише специално до папа Пий Х да му сменят титлата да не е Ареополски, а да стане Месемврийски. Аргументът му е, че всеки път, когато полага подписа си, иска да припомня за един благороден, храбър и боголюбив народ.

Но това е много по-късно, когато е въздигнат в сан архиепископ, преди да го назначат в Цариград, където е следващата му мисия.

А първоначално в София се установява до черквата “Свети Франциск”, построена от братя Прошек на сегашната улица "Асен Златаров". След това купува резиденцията на ул. "11 август" №6, която и до днес се използва от Римокатолическата църква.

Но той не се застоява в столицата.

Продължава да кръстосва страната и общува с радост с всички българи. Независимо от факта, че по това време епископите ходят с униформите си, той редовно сяда, често направо на земята, да яде с хората без оглед на тяхното материално или социално положение.

От онези години са запазени спомени за най-различни случки, някои просто невероятни. Например в едно затънтено селце с него искал да се види някакъв човек в доста напреднала възраст. Старецът бил много болен и недовиждащ, но бил чувал вече за известния католически свещеник. Разбира се, Ронкали се срещнал с него. Възрастният човек го опипал по лицето, сякаш го виждал с дланите си, и произнесъл знаменитата пророческа фраза:

“Е те тоя папа е истински владика!” Провъзгласява го за папа 30 години преди да стане наистина такъв...

А когато вече си тръгва от България го приемат и цар Борис III и царица Йоанна, която е католичка. Ронкали има огромен принос и за тяхната венчавка, която трябвало да бъде само коронация. И там много дипломатично пише на папата писмо. Тогава царица Йоанна също му казва: "Ще ви дойдем на гости, когато станете папа!" Той се засмял, защото това е било още през 1934 г. и тогава звучало направо невероятно. Но е факт, че това наистина се случва, когато тя отива с децата си на ръкополагането му през 1958 г.

Самият Ронкали има огромен принос да се изгладят отношенията ни с Рим. Когато цар Борис III се жени за италианската принцеса Джована, тя е поела ангажимент, че децата от този брак трябва да бъдат покръстени като католици. Но нашата конституция не го допуска. Когато идват в България, правилото е нарушено, което предизвиква гневна реакция от страна на папата. Тогава Ронкали се намесва и с дипломатически талант успява да потуши възникналата криза.

През 1928 г. става страшното Чирпанско земетресение. Всъщност това са поредица от силни трусове между 14 и 25 април 1928 г. Най-силният от афтършоковете е Пловдивското земетресение на 18 април към 21,20 ч. вечерта, когато хората вече са си по къщите и по леглата. След първия трус силно са пострадали Чирпан и Борисовград (Първомай), а след второто земетресение една трета от Пловдив е срината със земята. Всъщност цяла

Южна България е в развалини, а засегнатите от бедствието надхвърлят 400 хиляди души.

Но държавата още на другия ден взема мерки - царят и цялото правителство са там. Съпричастен към страшната народна злочестина, Ронкали веднага също заминава да помага. Прави топли кухни, настанява сирачета в сгради на църквата, наема нови помещения, за да настани останалите без дом.

Със средства, отпуснати от Ватикана като помощ за пострадалото от земетресението католическо население в Пловдив и селата наоколо, много скоро са възстановени католическата катедрала "Св. Лудвиг", католическото училище "Св. Андрей" и католическата епископия - и трите в Пловдив. Дори се построяват нови църкви в селата Генерал Николаево, Секирово, Белозем, Парчевич, Борец и др.

Сега вече е известно, че Ронкали е давал не само църковни пари, а и свои собствени средства, за да помага на бедстващите ни сънародници. Нещо повече - когато те свършили, той измолил немалки суми и от голямото си семейство (има общо 12 братя и сестри) в помощ на нуждаещите се българи.

През 1931 г. монс. Анджело Ронкали вече е провъзгласен за Апостолически делегат в Царство България. При тази извънмерна безкористност и братолюбие народът нямало как да не го обикне. Обичал го и той и когато дошло време да напусне България, за да приеме по-високо назначение в Истанбул, тъгата била взаимна.

През май 1930 г. монс. Ронкали пише на италианския си кореспондент: "Ще бъда искрен - що се касае до мен ще бъда щастлив, ако някой ме намери един ден сам, паднал в някой ров в някое отдалечено място на тази страна."

Любовта му към нашата страна личи и от прощалната му реч, която е излъчена от прохождащото в онези години у нас национално радио.

"Прелюбезни братя, радвам се, че можах да ви опозная, че можах душа и тяло да посветя в служба за благото на вашата душа и си заминавам, отнасяйки най-добро мнение за вас и вашата красива страна. ...

Драги братя, никой не знае пътищата на бъдещето. В какъвто и край на света да ми се случи да отида, ако някой от България мине край моята къща през нощта, изпаднал в безизходно положение, ще намери на моя прозорец светилник запален. Похлопай! Похлопай! Няма да те запитат дали си католик, или православен. Брат от България. Достатъчно. Влез. Две братски ръце ще те прегърнат. Едно топло приятелско сърце празненствено ще те посрещне. Понеже такава е Господнята любов, излиянията на която са услаждали живота ми през десетгодишното ми пребиваване в България. Тук е най-благоуханното и нежното цвете на Христовия мир. Заветът, който ви оставям и който бих желал да бъде вечен спомен след моето заминаване, е: Мир на хората с добра воля! Да, братя, мир, мир!"

Това са и последните думи преди отпътуването му от България на 4 януари 1935 г. с влака за Истанбул.

След много години все пак той символично се завръща в нашата страна - при посещението си папа Йоан Павел II донесе част от мощите на канонизирания за светец "български папа".