Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Картина-убиец: Прокълнатият автопортрет на Ван Гог

Мистериозен мъж се самоубива в Сена, след като не успява да убеди френски колекционер, че картината е оригинал

Докато творбата е у Жорж Клемансо, министър-председателят на Франция става жертва на покушение. Един от куршумите остава завинаги между ребрата му

От платното: призрачен поглед от едно синьо и едно зелено око издава влошеното състояние на твореца и вътрешния му хаос

“Ах! Портрет, портрет с мисли, душата на модела в него” - Винсент ван Гог към брат си Тео, дилър на изкуство.

Един от най-великите художници в историята има особен интерес към индивидуалния характер на човека. Стремежът на този самотник да опознае другите и особено себе си намира израз в неговите портрети. Само докато живее с брат си в Париж в периода 1886-1888 година, той рисува двадесет и два автопортрета. Изследователският му подход към човешкото лице надминава интереса в това отношение на всички останали импресионисти. През живота си Ван Гог завършва общо 36 авторпортрета, отразяващи еволюционния му път и промяната на личността, мисленето и стила му на рисуване.

На платната, в които “заключва” своето лице, особено на по-късните, може да се види и влошаващото му се здраве. Профилът, дълбоките сенки и стегнатата уста предполагат, че тази личност страда от физически и емоционален стрес.

В “Автопортрет със сламена шапка” (Париж, август-септември 1887 г.) призрачният поглед от едно синьо и едно зелено око сякаш умолява за помощ, но и отблъсква всеки, отстъпвайки в своя личен свят. Ван Гог носи жълта сламена шапка и е облечен в работно палто. Това е една от малкото картини, рисувани на обратно. Работейки усилено, решен да усъвършенства уменията си, той си купува огледало, за да работи сам със себе си и върху себе си.

Тази творба дълго време е била разглеждана подозрително и е будила съмнения относно автентичността си, тъй като изглежда нетипично на фона на останалите автопортрети от този му период. Дълго време и нейният произход (чия собственост е била) е абсолютно неизвестен.

Предполага се, че произведението първоначално е било притежание на Джоузеф и Мари Жину, които са управлявали Cafe de la Gare в Арл, където Ван Гог отсяда през 1888 г. След това, през 1896 г., двойката го е продала чрез местен посредник на име Хенри Лагет на Амброаз Волард, известния авангарден парижки търговец на изкуство.

Но защо Ван Гог е дал този портрет на Жину? Обикновено той изпращал всички свои автопортрети на брат си. Смята се, че в този случай не е искал Тео да го вижда изобразен в такова лошо състояние. Вместо това е решил да го подари на мадам Жину, която се борела със собствените си проблеми с психичното здраве.

По всичко личи, че двойката не е харесала особено картината, която не била най-приятното напомняне за скъп приятел, издаващо толкова очевидно неговия вътрешен хаос. И така, може би са били щастливи да го продадат само пет години по-късно.

Всъщност легендата разказва, че този автопортрет е бил прокълнат. Славата му е на картина-убиец. И според друга история стига по различен начин до френския колекционер Амброаз Волард, който се славел с изключителния си нюх в търговията с шедьоври и имал дълбоки познания върху работата на Ван Гог.

Часове преди Нова година на пътя му се изпречва мъж с бедняшки вид, който му отправя неочаквана оферта - 1000 франка за оригинална картина на холандеца.

Мистериозният непознат не вдъхнал никакво доверие на Волард, особено след като му разказал как е станал собственик на творбата.

Мъжът обяснил, че я е получил от свой приятел пътешественик, който се запознал лично с художника на един кораб. Именно тогава Ван Гог му подарил този свой автопортрет, защото искал по този начин символично да пътува из целия свят.

“Врели-некипели”, си мислел Амброаз, който тогава смятал, че всички картини на Ван Гог вече са част от личната колекция на Ротшилд.

Естествено, произведението веднага било показано за оценка от експертното око на Волард.

Но набързо и с предубеденост той отсъдил, че това е мацаница, която ръката на Ван Гог не би могла да сътвори. Пренебрежително отминал непознатия.

На другия ден колекционерът е потърсен от полицията. Съобщават му, че мъж се е самоубил, като се е хвърлил в Сена, докато е крещял неговото име.

След него останала една картина. Оказва се, че това е същият клетник, опитал да му продаде автопортрета на Ван Гог. Така при тези нещастни обстоятелства все пак платното попада в ръцете на Волард. И изненада - експерти го изследват и се оказва, че наистина е рисувано от постимпресиониста.

Чувството за вина за смъртта на мъжа останало у колекционера и го измъчвало всеки пък, щом погледнел картината, затова я продал на аржентински земевладелец. Не след дълго става така, че дъщерята на новия собственик на автопортрета загива при загадъчни обстоятелства. И той го връща моментално обратно на французина.

Волард го продава повторно на колекционера Жорж Клемансо, министър-председател на Франция (1917 - 1920). И докато е горд собственик на Ван Гог, го сполита почти фатално покушение.

На 19 февруари 1919 г., когато Клемансо напуска апартамента си, мъж изскача и произвежда няколко изстрела по колата му. Един от куршумите попада между ребрата на Клемансо, пропускайки жизненоважни органи. Понеже било твърде опасно да се отстрани, куршумът остава в него до края на живота му.

Помощникът на Клемансо го намира блед, но в съзнание, а той му казва: “Простреляха ме в гърба. Дори не смееха да ме нападнат отпред”.

По-късно той дори се шегувал с тази своя близка среща със смъртта: “Току-що спечелихме най-ужасната война в историята, но ето един французин, който пропусна целта си 6 от 7 пъти от упор. Разбира се, този човек трябва да бъде наказан за небрежно използване на опасно оръжие и за лоша стрелба. Предлагам той да бъде заключен за осем години с интензивно обучение в стрелбище”.

Нападателят, анархистът Емил Котин, е почти линчуван. В крайна сметка Клемансо също продава автопортрета на Ван Гог на бизнесмена Хенри Флик. Той от своя страна изпраща картината многократно на изложби в САЩ, сбъдвайки онова намерение на художника за пътешествия по света.

Само че в един момент ясновидка съветва дъщерята на бизнесмена семейството да се отърве от творбата, за да се спаси от проклятието, което тегне над нея.

Така платното попада в ръцете на богат испанец, който не успява да го пренесе в родината си, понеже на митницата го конфискуват. Връщайки си го по законен начин, секретарката му прави непростима грешка, като го изхвърля, защото го помислила за опаковъчна хартия. Властите са уведомени за станалото, а при издирването на произведението се появяват цели две картини. И никой не може да каже кое е оригиналът и кое копието.

Днес три много сходни автопортрета на твореца със сламена шапка и една и съща датировка може да бъдат видени в Детройтския музей на изкуствата, в Музея на Вон Гог в Амстердам и в “Метрополитън” в Ню Йорк.

Несъмнено около картината витае мистерия и действителният път на вдъхновението на Ван Гог от последния му щрих с четката до днес ще остане по-скоро една неразплетена загадка.