Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Аня Пенчева: Голата сцена в "Хан Аспарух" е урок, който ще помня цял живот Актрисата в трудната гола сцена" от филма "Хан Аспарух".

Аня Пенчева е всепризнатият секссимвол на българското кино и театър. Родена е в Смолян. Завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ. Работила е в Младежкия театър, а от 1987 г. досега е в трупата на Народния театър. 

През 2002 г. получава наградата “Аскеер” за поддържаща женска роля в “Похапване с приятели”. Има пано с нейните отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199. Снимала се е в много филми:“Време разделно”, “Кръговрат”, “Време за жени”, “Извън пътя” и др.

Официалната премиера на филма "Ханът и империята"  е в зала 1 на НДК на 12 април и с нея дворецът отбелязва своята 40-а годишнина.

Филмът “Ханът и империята” на академик

Людмил Стайков е за величието,

а не за комплексите на българския народ

Възпитана съм да правя добро и мисля, че

това е мисията на живота ми

Мога да кажа, че случих на добри деца

- и в живота и на екрана.

- Аня, гледа ли новата версия на филма за Аспарух, озаглавена “Ханът и империята”?

- Да, гледах филма и това беше едно от последните културни мероприятия, които успях да посетя по “стария начин”. Прожекцията беше в салона на БАН миналата година преди първото затваряне на държавата. Имаше го и допълнителното вълнение да бъда сред най-ерудираните хора на нашата страна и да получа признанието им.

Видях толкова много озарени лица, които обичат родината си, горди са, че са българи, и имат респект към предците си, променили картата на Европа. Във време на разединение, на диаметрално противоположни възгледи,

филмът “Ханът и империята”

събира и обединява. Затова

е толкова актуален

- трябва да сме горди, че сме българи. Мащабът му не е в масовката, а във въздействието, което е проверено и е тотално.

- Какви чувства те обзеха, когато се видя в ролята на Ернике?

- Във време, в което се съмняваме в качествата си като личности и като нация, е ценно да си припомняме исторически фигури, които са ни вдъхновявали и продължават да ни вдъхновяват. Тези филми се правеха във време, в което я нямаше думата “хейт”. Имаше критици, които казваха, че са пропагандни. Да, но за какво? За величието на нашия народ, а не за комплексите му. През последните години говорим почти само за второто.

България не са политиците й. България е страна на Аспарух, Кубрат, Борис I, Симеон, Ботев, Левски, Вазов, Джон Атанасов, Юлия Кръстева... Говорим за хора, с които искам да се отъждествявам, за да се опитам да надскоча себе си. Не се слагам рамо до рамо с Ботев, но като си припомням величието му, това ме мотивира, “дърпа” ме напред.

- Какво си спомняш от снимането на филма и от самия филм?

- Спомням си почти всичко, нали казват, че първите неща не се забравят. А при снимането на “Хан Аспарух” за мен имаше много първи неща. Спомням си огромната масовка. Ние бяхме настанени в къщи в плевенското село Рибен и чувах тътена на камионите и автобусите, които пристигаха с хиляди доброволци - войници и служители, за да участват в масовите сцени.

Помня огромната техника, самоотвержените каскадьори, многото консултанти, включително и по всяко нещо около мен - като се започне от косата ми и стигнем до стойката ми.

Но най-вече си спомням указанията, съмненията, упреците, похвалите, сълзите на режисьора Людмил Стайков. Колко умело, тихичко, манипулативно ме насочваше към духа на онези българки със смирение, с възпитание, с уважение, с подчинение. Имах една реплика към актьора Богомил Симеонов, който играеше моя баща: “Но, както кажеш, татко...”. Не ми се ще да вярвам, че такива думи сега биха звучали архаично.

Но и си спомням, че много професионалисти, които тогава работеха в киното, не вярваха, че може да се направи такъв филм. Искрено бяха изумени, че се снима, и бяха категорични за неговия провал. Твърдяха, че такъв филм може да се направи само в страна с традиции в киноиндустрията. Повтаряха, че това е невъзможно, неосъществимо и парите ще отидат на вятъра. Но чудото се случи и остана.

- Сега би ли променила нещо от играта си във филма?

- Нищо не бих променила, защото каквото е трябвало да се случи, се е случило. Людмил Стайков е максималист и го е направил.

- Той е и изключително прецизен в избора си на актьорите. Ти как попадна в “Хан Аспарух”? Когато през 1980 г. започват снимките, още не си известна?

- Вярно е това за прецизния подбор. Аз попаднах във филма по най-необичайния начин. Това беше четвъртият филм, в който участвах, но “Адаптация” - първият в кариерата ми, още не бе излъчен. Чак тук научих за жестоките асистентрежисьорски номера в киното.

Людмил Стайков няколко пъти казва на двете си помощнички: - Намерете ми актрисата Аня Пенчева. Това е несериозно, ти се шегуваш, тя не става за кино, отвръщали те. Става, не става, искам да я видя, настоява Людмил. Със счупен крак е и е някъде много далече, не се предават двете.

Без крак, без ръце, без глава

- искам да видя Аня,

заповядва режисьорът

А аз наистина си чупих крака, но още в първи курс, когато Жени Радева ме взе барабар с гипса за “Адаптация”. След поредния отказ на асистентките Людмил казва, че ме ангажира за филма без проби...

- Гледал те е само на фотоси?

- Да. Защото той вече бе започнал “Хан Аспарух”, около месец бяха снимали в Казахстан. Мен ме заведоха направо в Плевен - облякох дрехите и започнаха снимките, без дори да съм чела сценария. Разбира се, тогава не знаех всичко това и бях много любезна с всички от екипа.

- Стойко Пеев казва, че го е намерила една от двете асистент-режисьорки на филма.

- Да, така е. Не е специално това отношение към мен, по принцип това са си закони в киното. Та “Хан Аспарух” запомних и с това - с жестоката несправедливост, която съществува в киното и в нашата професия въобще.

- Каква е тази несправедливост?

- Значи ти може да си много талантлив, но си зависим. Зависими сме от жени и от женички...

Когато отидох на снимките,

Людмил Стайков криеше

от мен всичко това

А аз бях щастлива, млада и усмихната. И на всички исках да дам доброто. Възпитана съм да правя добро и мисля, че това е мисията ми в живота.

- В този филм се събличаш гола за първи път. Трудно ли ти беше да заснемете сцените?

- Цял живот ще помня този епизод, който снимахме в киноцентъра. Богоя Сапунджиев и художникът Майски бяха направили невероятен декор - шатрата на хана. Наистина ми беше за първи път.

В “Тайфуни с нежни имена”, втория ми заснет филм, имаше целувки, но нямаше голи сцени. В оня ден си помислих, че това е краят на света. Бях много млада.

Мислех си, че тази голота ще срине бъдещето ми, че хората ще си кажат: “О, боже, ние всичко видяхме в тази актриса, какво повече...

Бях безкрайно притеснена, може би необяснимо за останалите, но обяснимо за мен - това е от възпитанието ми. Людмил Стайков казва: - Как няма да се съблечеш? Гледа ме обезумял и нареди всички да напуснат шатрата. Не виждам защо трябва да се събличам, казвам аз. Ама аз виждам, настоява той. Стоим така, гледаме се и аз започнах да редя едни безумни сълзи. След това той каза тихо, почти на себе си, но и достатъчно силно да го чуя:

“Прави бяха асистентките, трябваше да си взема красива манекенка, която да изпълнява всички мои желания без въпроси защо... Защото твоите “защота” станаха много!”

- Ти как реагира на тези тежки негови думи?

- Помня само, че ми стана много топло в главата, сякаш цялата кръв нахлу в нея. После направихме само един дубъл,

Людмил дойде до мен, целуна ме и каза: “Браво, мойто момиче!Не беше страшно, нали?”

Та винаги когато се сещам за “Хан Аспарух”, се сещам и за този горчив помен - как научих един актьорски урок по трудния начин. Да, наистина Людмил Стайков ме направи актриса, но помня и онова усещане, което остана за цял живот. Дотогава бях възторжен млад човек и ненужно наивно глупава.

Не знаех за тези закони в киното. Защото за “Адаптация” Жени, съпругата на Въло Радев, дойде във ВИТИЗ, хареса ни и всички ни обичаше. И на всички помагаше - тя си даде нейните дрехи, за да се снимаме.

После Милен Гетов в “Тайфуни с нежни имена” - прекрасен, готин, раздава се. Още - Коста Цонев, Климбо (Климент Денчев - б.а.), Наум Шопов, операторът Христо Тотев. Общи трапези, веселби, доброта. След това с Еди Захариев в “Почти любовна история”. Ами той, колкото влюбен в Мариана, Бог да ги прости и двамата, толкова харесваше и нас.

Ние бяхме младите от ВИТИЗ,

а Мариана Димитрова вече

беше голямата актриса

с различните очи и невероятния ореол... Но има любов за всички, отношение към всички, отговорност за всички. И изведнъж в “Хан Аспарух” отношение към мен от хора, които дори не ме познаваха. Но пък в състезанието се раждат шампиони.

- Какъв е споменът ти от Богомил Симеонов, един невероятен актьор, твоя баща във филма?

- Боготворях го. Той беше толкова красив, толкова достоен и горд. Вече беше много болен, понякога болките му личаха и в кадър, но издържа мъжки до края.

Във втората част - “Преселението”, вече не можеше да язди и беше убедил режисьора да го снима в каруцата до мен. Никога няма да забравя очите му, този добър и топъл поглед. Отиде си тихо, никой не разбра. Което не може да стане в страна, която държи на изкуството и на духовните си първенци.

- Да се върнем 1340 години след създаването на България и 40 години след създаването на филма в днешното ковидово време. Каква е атмосферата в Народния театър, как преживяват артистите?

- Това е кратък въпрос, който няма кратък отговор. Едва ли можем да си представим колко му е трудно на директора Мариус Донкин. Каквото и да реши, има доволни, има и недоволни. Но когато имаш такива стряскащи данни за брой новозаразени, за загубили живота си, нелепо е да говорим за цената, която ние, театралите, плащаме тук.

Трябва да говорим и да сме признателни на многобройните наши ангели - лекари, медицински сестри, санитари, доброволци. За учителите също трябва да говорим много. И ние не бяхме пощадени от този коронавирус, но кой беше?

Само си представете, че последното представление на Бродуей беше изиграно през март миналата година. И както се очертава до май тази година, едва ли ще отворят...

- А в личен план как се бориш с пандемията?

- Благодарение на д-р Христо Мазнейков от болницата “Св. Анна” започна поетапното ваксиниране на нашето многолюдно семейство, защото ние все отлагахме да направим това.

- Помагаш ли на дъщеря си Пипи в отглеждането на внуците?

- Истината ли искаш, или социално приемлив отговор?

- Истината, разбира се.

- Не толкова, колкото и аз, и Пипи бихме искали. Възхищавам й се как се справя с двете деца. Дано аз да съм я възпитала така, дано така съм я научила. Тя издаде книга “Секс, наркотици и рокендрол”, направи един дълъг филм и два по-кратки, а усмивката не слезе от лицето й. И любовта не само към нас, към любимия й Илиян и към децата... Това за мен е изключително ценно нещо и много й благодаря, че е такава издръжлива.

- Вярно ли влизаш в сериала “Съни Бийч” като майка на Иво Аръков?

- Да. Благодарна съм на Иван и Андрей, че започвам работа с тяхната продуцентска къща. След блестящото участие на съпруга ми Ивайло във “Фермата” (смее се) и разтърсващия филм на дъщеря ми Петя “Направи го сега - приказка за бъдещето”, дойде и моят ред.

В “Съни Бийч” е много забавно, много цветно, синьо, морско... Красиви и талантливи колеги - като започнем от Влади Въргала и стигнем до Кирил Ефремов - все млади, красиви и талантливи. (Смях.)

Мога да кажа, че случих на деца - не само в живота, а и на екрана. Сега съм майка на Иво, но преди това в друг сериал - “Секс, лъжи и телевизия”, бях майка на Евелин Костова.

- Какво друго ново на творческия ти хоризонт - на сцената или пък в нов филм?

- След дълго очакваната премиера на “Двубой” - постановка на Мариус Куркински, която все пак се състоя в Народния театър, представлението ще бъде играно на 13 април, на 7, 15 и 28 май.

Освен това предстои турне на театъра с пиесата “Аз плащам” на 8 април в Перник и на 14 април в Сливен.

А представлението “Тя, той и още двама, трима” на продуцента Кирил Кирилов ще има две представления за една вечер в театър “Сълза и смях” на 24 април. Ще играем от 18,30 и от 20,30 часа, защото всички билети са продадени за месеци напред. На 19 май сме във Варна и ще играем по същия начин - два пъти за една вечер в тамошното НДК, поради наистина огромния интерес.

Явно хората са зажаднели за театър. При работеща здравна система театрите също могат да бъдат терапия...