Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Преди 70 години село се вдига на бунт срещу ТКЗС. Агенти на ДС застрелват с автомат жена в дома й, за да потушат недоволството

На 4 април у нас за пореден път ще се проведат демократични избори за нов парламент. Но точно преди 70 години, през 1951 г., на същата тази дата цяло село се вдига на бунт срещу комунистическата власт, която насилва и ограбва хората, като ги принуждава да влизат в ТКЗС.

Разправата с обикновените жители на село Дерманци е нечовешка. Самозабравилите се червени ченгета и техните верни помагачи - агенти и доносници на ДС, извършват нечувани зверства над мирното население без оглед на пол и възраст.
Убийства и грабежи, несравними с нищо друго в нашата история, и то извършени от единородци, правят турското робство да изглежда като бледа историческа легенда. И всички репресии са, за да бъдат хората ограбени и поробени за десетилетия напред.
Драмата е голяма, тъй като става дума за богато село на река Вит, прочуто в миналото не само с развитото си говедовъдство и свиневъдство, а и със стотиците си будни хора, които са записали трайно имената си в българската история. То е родно място на видния български войвода Христо Чернопеев и цяла редица от известни интелектуалци и патриоти. Там са родени видни български учени като проф. д-р Нено Атанасов, проф. Д-р Васил Пандурски, проф. Харалампи Попйорданов и др.
Навремето в животновъдството дерманчани нямат равни,
затова и те са основатели на първото говедовъдно дружество у нас. Достатъчно е да споменем, че са създатели на известни породи като сивото искърско говедо и дерманската свиня. И ненапразно в миналото от целия Балкански полуостров – Сърбия, Румъния, Гърция и Турция, там идват хора да купуват бикове за разплод. Преди 9 септември 1944 г. в Дерманци редовно се организират национални селскостопански изложби, на които по традиция местните хора излизат първенци. Заради добрите си стопани селото получава специални награди от цар Борис III и министър-председателя Иван Багрянов.


През 1940 г. писателят Велислав Чалъков описва с възторг впечатленията си в своя статия: “Виждал съм говеда, но изложба, не! Затова дойдох в Дерманци и видях. И останах очарован толкова, колкото от най-изисканата художествена изложба! Всичко е плод на умението на тези, които умеят да претворяват дейността и знанията си в полезен и красив продукт. Крави, юници и бици.
Чисти, спретнати, здрави и плодоносни Крави, даващи по над 4000 литра мляко и красиви рожби. И разбрах как нуждата ражда красотата.
Видях селяка като вдъхновен ваятел на живи творби. Такова е говедовъдното изкуство, което носи благоденствие и висока култура!”
Историческите превратности у нас обаче скоро слагат край на тази идилия.

Първоначално съвсем естествено селяните масово членуват в БЗНС, земеделската партия, която участва в коалиционното правителство на ОФ, доминирано от комунистите.
Но след разправата с легалната опозиция и убийството на Никола Петков за всички става ясно, че новата власт няма нищо общо с благоденствието, което обещава. Напротив – в началото на 50-те години на ХХ век укрепилата се във властта БКП започва с насилие
да налага чуждия съветски модел
в селското ни стопанство.


Работливите дерманчани няма начин да се съгласят доброволно да се лишат от имота и добитъка, събиран с труд в продължение на векове. Подобно е положението и в цялата страна.
Първите червени агитатори са принудени да констатират, че инициативите за създаване на ТКЗС удрят на камък. И това не е, защото местните хора нямат опит в кооперирането – преди 9 септември 1944 г. в селото има две кооперации, а защото виждат, че ги карат насила да създават нещо по образец на съветските колхози, което води до
отчайващо ниска производителност
и липса на качество.
В доклад на Сава Дълбоков, секретар на Окръжния комитет на БКП - Плевен, от 16 ноември 1950 г. се описва ситуацията (запазен е оригиналният правопис): "...9. Членът на ТКЗС с. Дерманци Луковитско - Атанас Тетевенски е заклал 7 овце. Същият притежава 100 декара земя и е обявен за кулак. Въпреки това е приет в стопанството. Същият е подведен под углавна отговорност.
В същото село на 7 т. м. е било проведено тържествено събрание по случай 33-годишнината от октомврийската социалистическа революция. Същото събрание е трябвало да бъде проведено на 6 т. м., обаче е било провалено, по липса на посетители и отложено за следващия ден.
Взето било решение тържественото събрание да бъде съпроводено с литературно-музикална програма и след доклада за октомврийската революция да се проведе събрание на ТКЗС. На това събрание е била организирана провокация. На събранието са присъствали извънредно много хора.
При започването на доклада за октомврийската революция някои от публиката започнали да викат: "Ние не сме дошли да слушаме доклади, а ни се спи, и пр." В салона се вдигнало голям шум. Когато докладчика говорил за успехите на съветското стопанство,
в салона се вдигало голям шум,
смях и ръмжене. Други подсвирквали, трети викали "бре, бре" и пр. Докладчика с мъка успял да въведе ред в събранието. Когато докладчикът казал, че и ние по примера на СССР ще строим щастливо бъдеще за нашите деца, от публиката се обадили: "какво ви интересува и какво ще мислите за нашите деца, когато ние умираме".
Отново настъпил шум в салона. Докладчика започнал да говори за
упадъка на капиталистическото производство,
особено на това в САЩ, част от публиката посрещнала тези думи с ирония и подиграване.
Върх на всичко е било, когато докладчикът е говорил за агресията на империалистите в Корея.
Част от присъстващите вдигнали голям шум и напустнали салона с викове "Ура.." След това събрание са подадени 100 заявления за напускане на ТКЗС.
Прави впечатление на това, че определените врагове - николапетковисти са слушали доклада с внимание и не са напускали салона. По всяка вероятност са дочакали докрай да видят организираната от тях провокация. От подалите 100 души заявления за напускане на ТКЗС - 5-6 стопани са бивши членове на БЗНС - Никола Петков, останалите са прости и наивни хора."
Тук трябва да отбележим, че малко преди това самият Дълбоков е в правителството на ОФ заедно със същите николапетковисти. Но това е запазена марка на комунистите –
навсякъде те търсят врагове и конспирации
и никога не виждат, че хората просто бранят себе си от робство и имота си от разсипничество.
Ето какво пише в документи на самата ДС под гриф "Строго секретно!" за тези събития:
"През месец ноември 1948 г. било образувано ТКЗС в село Дерманци с учредители 45 души. До месец февруари 1949 г. същото нарастнало с 20 души.
...
На 2 април 1951 г. Макню Аврамов Гаджалски от с. Торос - бивш цанковист, вражески настроен казал на Христо Начев Капитански - бивш председател на ТКЗС в с. Дерманци, че в Луковит и с. Ракита бил разпространен слуха, че председателя на ТКЗС в с. Торос е убит и че на 4 април щял да става преврат и да му мислят членовете на ТКЗС."
Всъщност в крайна сметка хората не издържали на лъжите, вдигнали се като един и отишли в стопанския двор да приберат животните и инвентара си и дори заплахите от насилие не могли да им попречат.
През следващите месеци подмолно, с бой и заплахи част от хората са принудени да се върнат в ТКЗС-то, но недоволството остава. В селото се изреждат изпратени от София големци, между които са Георги Чанков, тогава заместник на Вълко Червенков, министър-председателят Георги Трайков и Пеко Таков, които държат речи на площада в опит да кандърдисат хората да се примирят с нерадостното си положение.
Документи от епохата сочат, че червената номенклатура също не е очаквала такъв масов отпор в цяла България срещу колективизацията. С типичното си лицемерие обаче комунистическите вождове се правят, че отричат допуснатите "грешки". Доклад на генералния секретар на ЦК Вълко Червенков от 12 март 1951 г. също уж формално осъжда "извращенията на партийната и правителствена политика при масовизиране на ТКЗС в Кулска, Коларовградска (Шуменска), Ловешка, Никополска, Новопазарска, Плевенска, Поповска, Тетевенска и др. околии".
"Разискванията показаха, че извращенията на партийната и правителствената политика имат място в почти всички околии – в една или друга степен - се казва в доклада на Червенков. И още: - С побоищата, другари - с това срамно наследство от далечното и близко черно минало, - трябва веднъж завинаги да се свърши по нашите села. Ония, които си позволяват побой над граждани на нашата Република, трябва да отиват в затвора." Делата се разминават напълно с думите – вместо смекчаване терорът срещу селяните се засилва. Не само продължават масовите побои и арести, а започват и убийства. Само в Дерманци 22-ма души са
заключени по мазетата и зверски пребивани
пред очите на цялото село, докато тормозят семействата им да се връщат в ТКЗС-то. За мъките им може да съдим по случая с Танко Бочев - образцов стопанин, който, след като бил пребит и обран, не издържал на унижението, излязъл на площада на Дерманци и пред очите на всички сложил край на живота си, като разпорил с нож корема си. На всичкото отгоре неговата дъщеря била известен член на комунистическата организация БОНСС преди 9 септември.
Напрежението в селото нараства. През март започват и бунтовете в Кулско. За тях разказва в спомените си ген. Петър Стоянов, който навремето е ръководил акциите на МВР срещу мирните жители в Кулско и Тетевенско:
"Отделът имаше за задача да се "снабди" с информатори - осведомители от цялата страна. Създадохме и апарат на пряко подчинение на служба "С". При масовизирането на кооперациите се допуснаха и НЯКОИ извращения, което настрои земеделските стопани против кооперирането.

Онези, които се противопоставяха и се възмущаваха от това своеволие, бяха арестувани. А това беше в разрез с решенията на Националната конференция, с решенията на партията и указанията на правителството. Най-големи извращения бяха допуснати в Ябланица, Тетевенско, и в Кулска околия, която се състоеше от 19 села. Разказваха че за назидание на останалите селяни на един стопанин, който не желаел да влезе доброволно в ТКЗС,
му вързали камък
на шията и го
пуснали в Дунава
От Кулска околия за няколко месеца нелегално преминаха границата около 250 души, между които цели семейства, с децата, с каруците, с добитъка."
Макар и много смекчени, дори мемоарите на шефовете на репресивния апарат дават добра представа за войната, която са обявили на собствения си народ.
Въпреки всичко много от хората и в Дерманци не отстъпват. Според докладите на ДС те дори са намерили сили да се организират за повторно извеждане на добитъка от кооператива. Бунтът е насрочен за 4 април 1951 г., като сигналът за него е трябвало да бъде биенето на църковната камбана. Разбрали от свои доносници за акцията, побеснелите ченгета правят и невъзможното, за да я осуетят, с цената на кърваво убийство на невинна жена. Зловещата и срамна случка е описана подробно от очевидци в книгата "Хроника на бунта в с. Дерманци против насилствената колективизация 1951 г." на д-р Георги Кардашев.
Посред нощ на 11 април десетина души цивилни агенти, партийни активисти и отрядници, въоръжени до зъби с автомати и придружавани от униформен милиционер, обграждат къщата на Василка Мартинова Некова. "Прегрешенията" й са, че жената е имала смелостта да изведе кравата си от ТКЗС-то, а синът й преди бил член на Младежкия съюз на БЗНС-Никола Петков. 48-годишната Василка е трудолюбива селянка, майка на 4 деца. Когато чула заплашителните гласове на неканените среднощни гости, които в 2,30 ч. питали за сина й Неко, излязла на двора заедно с него. Като видяла отвсякъде въоръжени хора, тя само тихо побутнала сина си: "Бягай!". Но нямало накъде да се бяга, та той хукнал нагоре по стълбата обратно в къщата. Оттам по чудо през втория етаж Неко успял да побегне към близката гора. През това време се чули стрелба и викове "Стой! Стой!" и след това откос от шмайзер, последван от вика на бащата:
“Защо убихте жена ми?!”
Безмилостните убийци не се посвенили да застрелят жената в собствения й двор...
Местният лекар, явно човек с достойнство, отказал да издаде смъртен акт, защото веднага разбрал, че става дума за криминално престъпление, и заради това губи работата си. Но мъките на почерненото семейство не свършват с това. Откарали мъртвата с камионетка в Луковит, а мъжът й отишъл да вземе тялото, за да я погребе. Там държали съсипания човек цял ден в участъка и чак по мръкнало му разрешили да я откара с каруцата на 14 километра до село. Бил сложил малко слама под тялото на жена си, но милиционерите я изхвърлили: "Нека се подруса малко!".
После не разрешили мъртвата да бъде внесена в дома й - дъщерите й я преоблекли, както е в каруцата, и тръгнали с нея към вечния й дом. Но дори в тази обстановка на крайно отчаяние се появил нов проблем -
никой не смеел
да изкопае гроба
Накрая след много молби се съгласили роднини... Синът Неко обаче успял да избяга и стигнал чак до София. В тоталитарната държава затвор не е имал кой знае какъв избор и по съвет на близки се предал сам в милицията. Там вероятно вече знаели за зверското убийство на майка му и обещали да не го закачат. Но излъгали - пратили го на лагер в Белене за цяла година. Инквизират го страшно, също и баща му. След това цял живот Неко се прехранвал по обекти из страната, за да не се завърне никога в родното си село.
Новината за жестокото убийство се разнася мигновено из селото. Хората, и без това наплашени от репресиите, вече се примирили и с изключение на няколко малоимотни всички останали в ТКЗС-то.
След 1989 г. Неко решава най-накрая да поиска от съда възмездие за убийството на майка си. Още повече че убийците са известни и цялото село ги познава. В последен драматичен обрат той не само не успява да получи справедливост, а замесените лица му спретват и контрапроцес - за клевета. Но времето произнесе своята присъда, че насилственото изземване чрез принуда, заплахи, побоища на земята и добитъка на българските трудолюбиви селяни и вкарването им в ТКЗС - по същество трудови лагери, е било крайно вредно. Въведената колхозно-робовладелска система доведе селското ни стопанство до катастрофа. Трудовите селяни бяха превърнати в плебеи, лишени от наследствени и придобити с труд земя и добитък, бяха превърнати в "работническа класа". Загубиха своята инициативност, организираност и предприемачество. Необратимите последици са и в отнемане на възможността за наследяване на техните способности, крайно намаляване на раждаемостта, защото едва могат да отгледат едно дете, камо ли повече, както са раждали българските семейства преди това.
Селяните загубиха любовта към земята, а без любов и всеотдайност селското стопанство запада. Затова и досега селата са обезлюдени от вредното наследство на комунизма, привнесен от друга държава, в която последно е премахнато робството, наречено крепостничество.
И всичко това за полза и за сметка на една малка каста, нарекла се "борци против капитализма", а същите и техните наследници след 10 ноември 1989 г. започнаха да правят капитализъм, защото целта на живота им е само да вземат чуждото, а не да добиват. Това са фактите.