Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Телефонът на папа Йоан Павел II Христо Стоянов СНИМКА: Фейсбук

(Петдесет и девето писмо)

Валери Калонкин, много липсваш

Няколко часа преди да си отиде бях при него в белодробната болница. Беше прегърнал книга на Елиас Канети. Когато вече съм пристигал в Смолян Елиас Канети го прибра. Сега се опитвам да си припомня дали наистина беше книга на Елиас Канети. Или беше писмо на Канети, в което му съобщаваше, че идва да го вземе при себе си. Сигурно най-нежният интелектуалец, най-влюбеният в поезията човек беше Валери Калонкин. Сигурно и най-преданият приятел, който съм имал, пак е бил той. Единственият човек, който знаеше какво съм прочел, защото с него можеше единствено да се говори за литература. Без да те комплексира със знанията си. И същевременно да ти се възхищава и на буйния нрав, приемайки го за свой. Рецитирахме поезия, но и раздавахме поезия.

Пишехме понякога стихотворения от Лъчезар Еленков и Венко Марковски. Подарявахме томчето с речи на Тодор Живков и Ким Ир Сен, като се подписвахме на титула: „От съавторите“… А Янко Станоев ни гонеше с неговото: „Идиоти, какво да казвам после на адаша“, защото партизанското име на Тодор Живков бе Янко. Хващали сме автостоп в 24 часа в полунощ и сме пристига-ли…

Е, все някъде сме пристигали. Валерката знаеше френски и рецитираше Бодлер, Верлен, Рембо на френски. Аз ги знаех в превод на Сотиров, Семов, Далчев и Муратов, Мицков, Кадийски… Тогава не рецитирахме клюките от жълтите вестници, а поезия… Бяха свикнали да ни виждат заедно. И ако някой търсеше някой от нас бе лесно да намери другия, за да попита за единия. Или обратно…

Валери можеше да бъде използван вместо GOOGLE за световната поезия. Не беше задължително да пием, за да си рецитираме. Или да анализираме някое стихотворение някой поет. Някакво течение в литературата. Беше празник общуването с него и в този смисъл аз живеех в една фиеста. Бяхме пълни с младост, а младостта е натъпкана до козирката с патос.

Понякога в квартирата ми отсядаха приятели от провинцията, а леглото бе едно. Аз бях отвикнал да спя сам – бях „млад и хубав, талантлив и честен“ по думите на Коцето Павлов. И съм протягал ръка към спящия до мен, а на другия ден всички лягахме от смях при спомена за неволната грешка, която, честна дума, не коства девствеността и мъжката чест на никого от нас. Една вечер и Валерката остана, а на другия ден до обяд не ми говори. Защото от двадесет години „си ходим, на всички пусна ръка – само на мен не пусна“… Тъжно е, когато един мъж е пренебрегнат. Така една нощ ни хрумна идеята да звъннем на Папа Йоан Павел-||. Рембо и Верлен са искали разрешение от него да се оженят, Валери Калонкин бе от католически род, и тъй, и тъй двадесет години си ходим.

Тогава нямаше мобилни телефони, но към „Пощите“ имаше телефон „144“ за справки. Тогава не ни защитаваха личното пространство и денонощно можеше да ти кажат телефона на някой, на когото можеш да му теглиш майната. Или да се обясниш в любов, преди на теб да ти теглят майната. След като Рембо и Верлен са искали разрешение ние защо да не поискаме.

Пък и папата трябваше да е благосклонен към нас, защото го бяхме оставили жив… Никога не са си изпипвали нещата тайните ни служби – или чадърът ще се намокри, или папата го возят е не може да ни падне на мушката… Гадно, нали… Или пък Али Агджа не знае какво да каже…

Бяхме в апартамента на една софиянка, която от няколко дена даваше в качеството си на съпруга жителство на един поет. Тогава, за да вземеш жителство трябваше да се ожениш или за софиянка, или за Партията. Често го правеха, женейки се и за двете. Та, в апартамента имаше телефон. Звъннах аз на „144“ и поисках телефона на папата, но отсреща ми се скараха, защото това било „Български пощи“, не италианските. Да, ама ние бяхме решили тази вечер да му искаме благословията на папата и след още една чаша Валерката се обади.

И пак се скараха, въпреки сериозния, и на първо слушане, трезвен тон на Валери. Ами сега. А ние сме решили да се женим, за да не обезсмислим двадесетгодишното ни приятелство. Да не се получи като в анекдота за едни, които след двадесет години връзка не се оженили, защото нямало кой да ги вземе толкова дърти.

След петият опит се разбра, че имаме два варианта – или да ни дадат телефона на „Справки“ на Италианските пощи. Или да потърсим телефона на някоя от католическите мисии или черкви в София. За град Раковски дори и не се сетихме. Ако се обадим в Италия пък има един проблем – Валери знае френски и руски. Аз знам виетнамски, руски и сръбски. И за жабешки бутчета и паста да си говорим с италианците нямаше да се разберем. Вече ни бе научила наизуст като „Пияният кораб“ на Рембо телефонистката, защото като чуеше някого от нас казваше: „А, бе, вие не се ли оженихте вече?“…

И компромисно се стигна до варианта да ни са продиктува телефонът на Католическата черква в София. Оказа се, че в това време на денонощието и там нямаше никой. И започнахме да се успокояваме с Валери, че дори папата не ни е най-големия проблем. Проблемът ни е, че Валери е католик, а аз съм източноправославен. Дори и това не е големият проблем, защото всъщност и двамата сме атеисти. Но и това не е нищо сравнение с това, че нито той, нито аз сме обратни и, значи, бракът между нас се обезсмисля.

*От фейсбук