Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

"България е идиотско място, проклето място, населено с проклети хора! Иначе е красива държава." Тези финални думи от интервю на известния скулптор Георги Чапкънов в предаването "120 минути" по бТВ потресоха много хора у нас. Изброявайки неблагополучия в личния си живот и този на членове на своето семейство, както и умора от завистта на колегите си, Чапа даде воля на разочарованието от родината си.

“А пък за статуята на света София какво чудо беше!

Колегията не ме обича, езическа била, грозна била, направо не ми се говори" – допълни 78-годишният Георги Чапкънов, който получава пожизнена пенсия от 312 лева. Наскоро тя бе увеличена, но творецът все още не е получил новата сума.

Парадоксалното е, че тези думи идват от човек, който има реални заслуги към българското изкуство. Творец, който е получил голямо признание у нас, автор на съвременния държавен герб на страната и създател на един от символите на столицата ни - статуята на София.

Вероятно причина за черногледството са и семейни проблеми.

"Най-големият ми син изчезна, след като майка му почина. Не съм го виждал и по-добре. Средният е режисьор, страхотен и го канят на много места. Най-малкият син и съпругата му нямат работа, затова гледам да им помагам" - беше искрен големият скулптор в ефир.

В социалните мрежи изявлението беше подложено на многобройни критики. В същото време, с ръка на сърцето, едва ли има човек у нас, който поне веднъж да не е казвал: "Скапана държава", когато се сблъска с някакъв наболял проблем или с недобро отношение от страна на сънародниците си.

Културолози и познавачи на изкуството обаче са по-снизходителни в оценките си.

"Аз Георги Чапкънов буквално го обичам - споделя проф. Михаил Неделчев пред "168 часа". - Той, разбира се, е радикален, но независимо какво е казал, излъчва доброта. Той е много добър,

изключително талантлив човек

Разбира се, има и много поводи за огорчение - унищожаваха му скулптури, какво ли не направиха с негови паметници, които той беше създал, дарил и прочие... Дори на площад "Славейков" откраднаха бастуна на Пенчо по едно време. Тоест казал е тези неща в някакъв може би тежък за него момент."

Според проф. Неделчев и нашите най-добри писатели многократно са правили подобни гневни изявления.

"Ето един пример от литературата - през 1900 г., когато е краят на века, Иван Вазов и Стоян Михайловски пишат на една и съща тема - краевековно стихотворение - разказва културологът. - Вазов е писал за ХХ век приветствено, с голямо очакване, че ще се случат прекрасни неща, докато стихотворението на Михайловски е направо мизантропично - в него казва, че всичко е на провала, всичко е ужасно. Но това не променя факта, че Стоян Михайловски като лично поведение е един много етичен човек. В по-късен момент той започва да пише религиозни "апофтегми", както той ги нарича, и се превръща в един наистина религиозен мислител, с цялата толерантност на такъв. Тоест съвсем естествено е понякога хора на изкуството да изпаднат в мрачно съсредоточаване, но това не е

хейтърската мизантропия

Хейтърът наистина е мразещ човек. Най-често той мрази собствената си нестаналост, собствената си неудовлетвореност. Докато един човек като Чапкънов, самият факт, че той създава тези свои прекрасни скулптури, включително и на българи, ако той има такова отношение - за какво ще го прави за българите?

Има голяма разлика, когато един високо издигнат човек каже нещо мрачно за своята общност и съвсем различно е, когато някой прост човек, някой хейтър се изкаже обобщително за своя народ - разликата е огромна."

"Гледах интервюто на Георги Чапкънов, според мен беше малко срамно, защото той изкарва домашните си проблеми пред цяла България - коментира Радка Пенчева, доктор по българска литература. - Понеже съм завеждащ на Филиала на Националния литературен музей "Емилиян Станев" във Велико Търново, той в определени моменти

също изказва огорчение,

че народът му е такъв. Даже на едно място по повод гробовете на нашите възрожденци казва, че ние всъщност нямаме никакво уважение към тях: "Не знаем къде са гробовете на Раковски, на нашите възрожденци, какво искаш от такъв народ, който няма пиетет към историята?!" Много се е ядосвал и в тази връзка цитира една строфа на Петко Р. Славейков: "Българино, българино, чужда мотовило, дето ходиш, дето плачеш на чужди гробове".

Не зная как е у всички други народи, но поляците никога не биха казали такова нещо за народа си. Те имат такъв

култ към историята си, към героите си,

че не биха си позволили подобни изказвания. Докато ние, ако може да поплюем, винаги го правим с удоволствие, и то невинаги основателно. Ние не знаем къде е гробът на Левски - ето това е страшно, докато самият Апостол на свободата е казал, че каквото и да стане, "един ден поне гроба ми ще се знае къде е". Мисля че един от основните недостатъци на нашия народ е, че не почита историята си и героите си."

Литературоведът прави сравнение и с други писатели: "Докато например при Димитър Талев, който е приятел на Емилиян Станев, няма такова нещо.

А той има най-много основание да е огорчен - с лагерите, през които е преминал... едва оживява. Въпреки всичко за него народът е олицетворение на най-доброто.Той никога не се изказва като Емилиян Станев, който в своите дневници е направо разрушителен в това отношение."

По принцип ние, българите, отдавна някак сме свикнали да се виним за много неща. Та нали още в древността в едно от първите сведения за народа ни - "Хронография" на Теофан Изповедник, пише:

"А императорът Константин, като се научил, че

мръсен и

нечист народ

се е настанил отвъд Дунава в Онглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, много се огорчил и заповядал на всички войски да преминат в Тракия."

Но ако за чужденците винаги можем да кажем, че са настроени недоброжелателно и заради това ни клеветят, какво да кажем за някои от най-светлите ни умове?

Едно от най-известните и най-често цитираните от тях е на Петко Славейков, който в стихотворението "Не сме народ" произнася следната присъда:

"Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!"

Но повечето от хората, които обичат да го цитират, забравят, че то е написано по конкретен повод в момент на афект. Дори съставлява част от уводната статия на вестник "Напредък" (1875) по повод годишното събрание на цариградското читалище, на което присъствували много малко от неговите членове. В статията Славейков пише: "...окаеното състояние, в което се виждаше да се намерва заведението. Допълняха не вече печалната, а

грозната картина

на зрелището...

Гледахме и нямаше кого да изберем! Избрахме и нямаше кой да приеме! Това грозно, това злокобно настояще помрачаваше всякой светъл поглед към едно по-утешално бъдеще". След тези думи следва стихотворението. А самият дядо Славейков е можел да си го позволи, тъй като по свидетелства на съвременници е гледал на народа си като на дете.

А какво да кажем за единствения признат гений в родната литература - Христо Ботев, който в саможертвата си не могъл да предположи, че ще научи за корупцията на врачанските си сподвижници и за страховете на робския народец, който се е уплашил и не се е вдигнал да подкрепи четата, и произнесъл: "И аз съм дошъл народ да освобождавам"... Макар още преди това да му е било известно, че "Свестните у нас считат за луди".

Стоян Михайловски, сатирикът, известен на днешните поколения най-вече като автор на химна "Върви, народе възродени", приживе също е възприеман като най-мрачния и скептичен български мислител. Непримиримият към всяко обществено зло моралист често е изразявал шумно негодувание както от сънародниците си, така и от управниците им: "В царството на тиквите кратуната е цар!"

Та дори и патриархът на българската литература в стихотворението с многозначителното заглавие "Грозен вик" се провиква отчаяно:

"Не никнат на земята ни злощастна

цветя на братство, милост, дух човешки:

омраза е стихията ужасна,

в която дишаме и мрем слепешки."

От своя страна и цялото творчество на Алеко Константинов, който за съжаление сам става пряка

жертва на лошите български нрави,

свидетелства за критичното отношение към сънародниците му.

Кирил Христов пък цитира в спомените си багдадския летописец Ибн-Фадлан, който написал за волжските българи това: "Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: "Този има право да служи на нашия Господ." Така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне." Кирил Христов слага този цитат в спомените си, издадени след смъртта му. Известният поет живее дълго време в емиграция от страх, че македонстващите може

да посегнат на живота му

В тоталитарния период, стартирал у нас след войната, нерадостната действителност също провокира големи автори да направят мрачни констатации за качеството на народа. Достатъчно е да се сетим за Георги Марков. В есето си "Ще изчезне ли българският народ?", убитият от ДС в Лондон писател казва:

"Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? ... Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип – това е принципът на безпринципността."

Все пак може би най-жалкото е, че точно в наши дни, когато европейска България се радва на подем и свобода на словото, каквато рядко е имала в миналото, известни наши творци отново правят подобни мрачни констатации.