Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Великата история на героя с различните чорапи

Мълчаливият индианец Джим Торп от самото си раждане се вкопчи в неравна битка с жестоката съдба и в крайна сметка спечели вечна слава

Отиде да превземе олимпийския връх само и само да натрие носовете на бъдещите си тъстове

Сигурно сте срещали световноизвестната му снимка, на която позира с два различни чорапа минути преди да се впусне в поредната си велика победа на олимпийските игри през 1912 г. в Стокхолм. Но няма да е никак честно да започнем тази наистина велика история с онази дребна неприятност за олимпийския шампион Джим Торп. Да, въпросният битовизъм води след себе си поредица от любопитни събития, които допринасят за изграждането на легендата за мълчаливия индианец. Животът му обаче е белязан от толкова много други изключителни случки, че е най-добре да започнем този разказ от самото начало.

А то е поставено в сърцето на пустинните земи на запад от река Мисисипи. В семейството на коневъда Хирам и индианката Мери Джеймс, потомка на легендарния индиански воин Черния Ястреб, се ражда здраво момченце, което кръщават с индианското име Уа-То-Хук. Малкият още на 6-годишна възраст се научава да язди конете на баща си, да стреля с пушка и да броди неуморно десетки километри в преследване на дивеча. Животът по тези сурови земи е труден, а бъдещето носи само още нещастия за младото момче. Първо умира братът му близнак. След това, по време на раждане, си отива и майка му, а не много по-късно баща му получава отравяне на кръвта и също си заминава от този свят. Останал сам, младият Уа-То-Хук съвсем естествено придобива вкус към търсенето на неприятности и нещастният финал на краткия му земен път е само на една крачка разстояние. Но момчето поне за известно време успява да стои настрана от кражбите и побоищата, които замества с посещения на учебните занятия в държавното училище за индианци в Карлайл, Пенсилвания. Въпросното учебно заведение е създадено с цел да приобщава младите потомци на коренното население на САЩ към традициите на белите завоеватели. Съвсем естествено Уа-То-Хук ежедневно трябва да се справя с расистките обиди и подигравки и да свикне с доста по-американското си име Джим Торп.

Малкият Джими един ден минава край поляната, на която се състезават най-талантливите колежанчета, и от скука отива да им покаже какво умее в бягането и скока на дължина. Другите момчета го гледат с презрение и се опитват да го изгонят от спортната площадка, но единият от треньорите настоява гостенинът да остане. Много бързо става ясно, че мълчаливият Джими притежава златни крака, златни ръце, въобще златна физика и талант за какъвто и да е спорт. Тича и скача по-добре от опитните спортисти, които участват по състезания. Притежава внушително телосложение, с което може да респектира и развилняла се планинска пума.

Откривателят му Глен Уорнър го вика при себе си, за да му предложи бляскаво бъдеще, и е изненадан от въпроса на младока: "Защо ме потърсихте, нещо нередно ли съм направил?". След първоначалното стъписване тренерът отвръща: "Нищо чак толкова страшно, само дето подобри няколко лекоатлетически рекорда на нашия колеж".

Уорнър решава да прати откритието си да се състезава в американския футбол и на Джим Торп не му трябват много месеци, за да се прочуе в колежанското първенство. Не след дълго му се налага да зареже футбола за кратко, тъй като го включват в американския национален отбор за олимпиадата в Стокхолм през 1912 г. Самият Джими няма никакво желание да заминава за Европа, но приема предизвикателството само и само да натрие носа на бъдещите си тъстове.

Проблемът е, че родителите на любимата му Ива Милър хич не харесват своя кандидат-зет, който хем е с индианска кръв, хем няма пукнат долар в джобовете си.

"Качих се на кораба за Европа с едничката цел да докажа, че съм мъж, който може да спечели пари и да издържа семейство", ще си признае по-късно Торп.

И той за пореден път изпълнява своята цел – двамата с Ива се женят година след края на олимпийските игри. Но преди това на мълчаливия исполин му се случват куп чудеса, които го вкарват в Пантеона на незабравимите.

В шведската столица Торп първо размазва конкуренцията в петобоя, който е интересен с това, че всички дисциплини се провеждат в един-единствен ден. Торп печели четири от тях и остава на трето място единствено в хвърлянето на копие. За което си има логично обяснение. Той се запознава с този спорт малко преди да отпътува за Стария континент. Дори в началото не знае, че може да се засили, за да хвърли копието.

Малко по-късно идва и легендарното му постижение в десетобоя. В продължение на три дни той се състезава като истински звяр. Започва с бягането на 100 метра, което изминава за 11,2 секунди - постижение, което остава неподобрено до 1948 г. На следващия ден, малко преди първия му опит в скока на височина, американецът с индианска кръв установява, че му липсват спортните обувки.

Днес се разказва, че му се наложило да рови в кофата за боклук, за да си набави нов чифт, но това е по-скоро легенда. Торп намира край пистата захвърлена дясна, а след това и изоставена лява обувка. Проблемът е, че едната хич не му е по мярка и се налага да сложи втори чифт чорапи.

В този момент фотограф го запечатва за историята – горд, внушителен, непобедим и... с два различни чорапа.

"Дребното неудобство" не му пречи да спечели и следващата дисциплина, а след това поставя световен рекорд на 1500 метра, който остава непобеден до 1972 г. Имайте предвид, че Торп бяга този километър и половина, след като вече са преминали останалите девет спортни дисциплини, краката му са размазани от неудобните обувки, а организмът му е на предела на силите си след изморителния състезателен маратон. Другите олимпийци може и да са грохнали, но не и Торп, който е калил своята психика и физика по прашните родни земи, когато е тичал заедно с дивите жребци на баща си.

След двата олимпийски медала той е желан гост на всяко едно от официалните събития покрай олимпиадата. Самият крал на Швеция Густав V иска да си поговори с него, след като по-рано е сложил два златни медала на врата му. Внушителният здравеняк предпочита да се скрие в някой от местните барове, където няма чак такава опасност да го разпознаят. До края на живота си той ще бяга от светския шум, въпреки че постига толкова много в световния спорт. Мрази дългите речи, мрази помпозните прегръдки и снимки. Скромен и дори стеснителен, той говори само когато го питат. Но няма как да се скрие от светлината на прожекторите, когато американският олимпийски отбор се връща в родината. Тълпата го обожава и сякаш забравя, че довчера го е презирала само защото във вените му тече индианска кръв.

Само няколко месеца след края на олимпиадата го застига поредният удар на неумолимата съдба. Спортен журналист разкрива, че Торп е подписал договор и е получавал пари, докато се състезава в американския футбол. Това го прави професионалист, а според тогавашните правила професионалните състезатели нямат право да участват на олимпийски игри.

Скандалът бързо се разраства, а от МОК му отнемат медалите. Впоследствие това правило е отменено, а през онези години всички други спортисти правят същото като Торп, но се представят с фалшиви имена. Само дето него няма кой да го посъветва да извърши подобна измама и той опира пешкира. "Тогава аз се състезавах със сърцето на аматьор, по дяволите" ще възкликне великият спортист пред собствената си дъщеря.

Някогашният ездач на диви жребци е толкова талантлив и силен физически, че дори подобна неприятност не може да го откъсне от спорта. След неособено успешен престой в бейзбола той се връща с гръм и трясък в американския футбол, а впоследствие дори играе като професионален баскетболист. След края на кариерата си го канят в киното да играе ролята на индиански вожд и успешно се изявява като каскадьор. Но спортът му липсва и той запълва свободното време с надигането на чашката. На всичкото отгоре трябва да плаща издръжка на двете си бивши съпруги и многобройната челяд. С идването на Голямата депресия Джим Торп е затиснат от сериозни финансови затруднения, а след посещение при лекаря разбира, че е болен от рак. Работи като охрана, като продавач, дори като копач на канавки, но нито мизерията, нито болестта могат да победят духа на великия шампион. С третата си съпруга обитават малка каравана и той й обещава да се радва на живота, докато го държат краката. Волният ездач и легендарен шампион умира в съня си през 1953 г. на 65-годишна възраст.

Впоследствие от МОК връщат медалите на неговите наследници, но някак забравят да променят официалната статистика и да признаят постиженията на американеца с индианска кръв. Той десетилетия наред е тотално забравен и в собствената си родина и чак през новия век му отдават заслуженото. Но великият Джими едва ли се е разсърдил от небето. Та нали приживе мечтаеше точно за това – да го оставят на мира. А колкото до отнетите медали ли? И това излишно унижение не успява да го съкруши. Малко преди да почине, той казва на дъщеря си Грейс: "Знам какво ми костваше да ги спечеля и никой не може да ми отнеме спомените!"