Забелязва ги на детска площадка, били с желязна воля за победа

Купува им екипи, маратонки, храни ги и им дава по 10 лв. за лагери

Васе, прецакаха те, чичото на Шивача е човек по върховете, отсича наставникът, когато шампионът не е одобрен за олимпиадата в Сеул

Васко беше по-трудолюбив, по-волеви човек, докато Жоро - по-талантлив, но по-мързелив, казва Стойчо Иванов

След аферата с изнасилването братята се гледали с мъка като “зверчета в циркова клетка”

Босът на ВИС му доверява, че е ходил при Ванга, която го предупредила: Внимавай!

На 67-годишна възраст почина един от най-добрите треньори по борба в България - Стойчо Иванов. Той бе сред основателите на спортния клуб “Васил и Георги Илиеви” в Кюстендил и стана известен като откривателя на двамата братя.

Новината за смъртта му шокира близките, семейството, приятелите му и всички спортисти, които са имали възможност да черпят умения от него. "168 часа" опита да се свърже с някои негови възпитаници, но те отказаха да говорят за любимия си треньор, защото “загубата му е голяма и все още не можем да я възприемем”.

В социалните мрежи борците споделят, че още от млад Стойчо Иванов обичал да събира момчета и да ги учи на борба, като в залата преценявал таланта им. От тогава до сега треньорът не спираше да подготвя шампиони на България, като всяка година възпитаниците му от всички възрастови групи вземаха различни медали. Негови ученици са световните шампиони Станка Златева, Александър Костадинов и Васко Тодоров.

Разбира се, благодарение на него бъдещите босове на ВИС Васил и Георги Илиеви също стават едни от най-добрите в борбата.

Стойчо Иванов разказва, че ги е забелязал случайно на улична детска площадка, където играели футбол.

“Бяха “бичета”, борбени деца, с висок дух,

с воля и желание да побеждават и да вкарват голове - казва той приживе. - Но се открояваха, респектираха най-вече с добре оформените си тела.

Бяха братя, но доста се различаваха един от друг. Васко беше по-трудолюбив, по-волеви човек, по-всеотдаен, докато Жоро беше по-талантлив, но по-мързелив. Взех ги под крилото си през 1976 г. и винаги съм им помагал. Още тогава разбрах, че и двамата искат да са номер 1.”

Треньорът ги хранел в местна механа в Кюстендил и дори им давал по 10 лева за спортните лагери. Купил им екипи и маратонки. Учел ги на дисциплина, на ред и на последователност, на качествата, които той носел като човек и искал да ги създаде и у тях. Тези знания и умения черпели от Иванов всички деца, които се обучавали при него.

Успехите на Васил и Георги идват още в пети и шести клас. На първото републиканско първенство по-големият печели бронзов медал, а по-малкият става четвърти, на следващото и двамата завоюват златото. След това били неизменни шампиони, докато били в младежката възраст, а треньорът искрено се радвал на успехите им и се гордеел с тях.

Малко по малко Стойчо Иванов се превръща и в техен приятел. Успокоявал ги, когато губят баща си, тъй като двамата много трудно преживяват кончината му. Тогава на Васил Илиев му се налага да стане глава на семейството.

Междувременно не се отказват от спорта, а продължават да жънат успехи. Стойчо Иванов ги подготвя добре до осми клас, а след това и двамата братя са приети в елитната школа “Олимпийски надежди”, където са заедно с Илия Павлов, Младен Михалев-Маджо, Димитър Джамов и др. подземни босове от 90-те години. Поема ги великият треньор Илия Печикамъков.

Стойчо Иванов не се съмнява, че там ще продължат да се представят добре, защото знаел, че

“с упорството на единия и таланта на другия”

Васил и Георги били призвани да покоряват спортните върхове и да прославят родината ни.

Братята не разочароват първия си треньор, а започват да жънат успех след успех. Васил Илиев четири пъти става републикански шампион за юноши и младежи. А Жоро започва в “Олимпийски надежди” с летящ старт. Борецът в категория 74 кг няма равен на тепиха. Див и талантлив - така го описвали съученици и преподаватели.

Винаги били един до друг, но Стойчо Иванов неведнъж е споделял, че едно от най-тежките времена за бъдещия президент на ВИС е, когато вкарват Жоро в затвора покрай аферата с изнасилването на германката.

“Васко трудно превъзмогна присъдата на брат си, защото винаги бяха заедно и се подкрепяха - обяснява Стойчо Иванов. - За мен това е типично младежка грешка.

Става въпрос за едно обвинение от чуждестранна гражданка от тогавашната ГДР. Група момчета са били на лагер, на лятна подготовка на морето. По това време Жоро беше войник в “Левски” и е станало, каквото е станало. Момичето доброволно е отишло. Жоро беше хубавец, но девойката се оказа щерка на високопоставен човек от Източен Берлин, и тогавашните ни власти,

за да си измият ръцете, топят Жоро

Но това беше повод между него и Васко да прехвърчат искри. Гледаха се с мъка. Като зверчета в циркова клетка. Крепеше ги братството, но те не го осъзнаваха.”

Докато Жоро Илиев е в затвора, Васил се превръща в колекционер на трофеи.

Борецът става шампион на България във всички възрасти. Втори на балканиада, трети на европейско и пети на световно.

Започва да се готви за олимпийските игри в Сеул през 1988 г. и не спира да се консултира със Стойчо Иванов.

Именно треньорът му обаче е нагърбен с тежката задача да му съобщи, че

той няма да се яви на това състезание

В последния момент Васил Илиев изпада от списъка с участниците, а мястото му е заето от Георги Караманлиев-Шивача от “Академик”. По ирония на съдбата бъдещият бос на ВИС го побеждавал във всички състезания, но скритият коз на Шивача бил чичо във върховете на властта.

“По това време Васко беше на лагер в Кюстендил - спомня си Иванов. - Готвеше се за олимпиадата. Поднесох му “сюрприза” по най-фасулския начин:

“Васе, прецакаха те,

щото на Шивача чичо му е по върховете.”

Това кара Васил Илиев да вземе кардиналното решение да се откаже от борбата. С 12-годишната му кариера е свършено за миг. След като приключва със спорта, се жени за детската си любов от Кюстендил Мариета. Сватбата е комсомолска. Минава в тесен кръг. Треньори, роднини и учители са ВИП гостите на събитието. В снимките от семейния албум липсва само Жоро, който е в затвора, където става по-агресивен и по-отмъстителен. С времето Васил и Георги Илиеви се издигат в йерархията и стават емблема на ъндърграунда през 90-те години. Никога обаче не забравят откъде са тръгнали и затова не спират да поддържат контакт с любимия си треньор.

Именно така се ражда идеята и за създаването на клуб по борба в Кюстендил, където по-големият брат става председател. Той пожелава клубът да се казва “Олимп” - на името на планината на боговете от гръцката митология.

“Грижеше се непрекъснато и постоянно, като ми казваше:

“Тренер, ти ще бъдеш мой заместник!

Искам непрекъснато да се говори за кюстендилския клуб по борба както в България, така и по света. Грижи за пари няма да имаш. Ти оттук нататък си знаеш работата!” - обяснява Иванов. - Така стана, така реализирах всичко.”

Босовете на ВИС били изключително близки с треньора си и винаги намирали време да си поговорят с него като с баща.

Васил дори му доверява, че е бил при Ванга, но не казва по какъв въпрос. Бившият борец е

приет в стаята на пророчицата като важен посетител,

а тя му казва: “Внимавай!”. Какво още се случва там обаче, Иванов запазва за себе си.

Затова и датата 25 април 1995 г. е съкрушителна за него. Разбира, че Васил е убит пред заведение “Мираж”. Погребението му е такова голямо събитие, защото според Иванов по-големият брат винаги е помагал на хора, които дори не познава. Само трябвало да поискат помощ. Именно затова треньорът носи кръста до гроба му.

Жоро Илиев също приема много тежко загубата на брат си, но решава да продължи дейността му.

“Те искаха Кюстендил да процъфтява, затова и се опитваха да създават поминък на гражданите - споделя Стойчо Иванов. - След като Васко почина, Жоро ми каза: “Тренер, правим нов клуб!

Той ще се казва “Васил Илиев”

Ти си оставаш заместник-председател и продължаваш да работиш както досега. Нямай грижа за нищо!”. Такъв беше Жоро, колко народ съм водил в офиса му само с думите: “Жоре, тука има едно болно дете. Може ли да му се помогне?”. А той беше добър, състрадателен човек, нищо, че се говорят други неща за него.

Вадеше от една каса пари, броеше ги и ги даваше

За съвсем непознати. Само който не е поискал, на него не е дал!”

Винаги когато Стойчо Иванов говорел за двамата братя, очите му се насълзявали. За него те си останали изстрадалите деца, на които е помогнал. Именно затова всяка година на датата от смъртта на Васил Илиев с няколко приятели посещавали гроба му. А сега там някъде, горе, може би Васко и Жоро, както той ги наричаше, са го посрещнали подобаващо.