Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Изпепеляването на Свиленград

Сеч и издевателства над българското население

Когато на 5 октомври 1912 г. избухва Балканската война, българската армия преминава границата с Османската империя и атакува вражеските позиции в Източна Тракия. Първият освободен град е Мустафа паша. На следващия ден той вече носи ново име – Свиленград. Населението му наброява между 5500 и 6000 жители, като преобладава българският етнически елемент. Почти всички турски семейства и повечето еврейски и гръцки фамилии го напускат още преди началото на военните операции. Градът се превръща в

средище на

войскови части,

новопристигащи от България чиновници, представители на родни и чуждестранни вестници.

Седмица по-късно със специален вагон в Свиленград идва цар Фердинанд І, придружаван от принцовете Борис и Кирил, д-р Стоян Данев и генерал Михаил Савов. Свиленградчани го посрещат тържествено. По пътя кортежът с височайшите гости е аплодиран и обсипан с цветя. В центъра е издигната триумфална арка с надпис „Добре дошъл царю Освободителю”. Гражданството ликува и обхванато от възторг, очаква военните успехи да бъдат последвани от мирно бъдеще. Пристъпва се към решаването на социални и благоустройствени проблеми. Но скоро надеждите му ще бъдат попарени.

Стига се до фаталната дата 16 юни 1913 г. По заповед на монарха българската армия напада сръбските и гръцките войски. Започва Междусъюзническата война, която ще доведе до първата национална катастрофа. Във военните действия се намесва и османското правителство. На 1 юли 250-хилядна сухопътна армия, разделена в три колони, настъпва от Чаталджа и Булаир към старата българска граница и преминава установената от Лондонския мирен договор линия Мидия – Енос. Последователно турските военни части завземат Люлебургаз, Виза, Бунархисар и Лозенград. Одрин, крепостта, за която са

пролети потоци българска кръв,

е отстъпена без бой

Настъплението се стоварва със съкрушителна сила над беззащитното население. Изправени пред опасността от физическо унищожение, десетки хиляди българи търсят спасение в бягство към България. Най-трагична съдба сполетява Свиленград.

Смразяващата вест, че турците са превзели Одрин и се насочват към града, като палят и избиват всичко по пътя, хвърля в ужас неговите жители. Те панически го напускат. Пътят към Харманли е задръстен от бежанци. Някои свиленградчани стигат чак до Стара Загора и Пловдив. На 12 юли турската войска, предвождана от Енвер бей, безпрепятствено влиза в Свиленград. Тя е съставена предимно от кюрди и араби, а след нея вървят отряди от башибузук, начело с местния рецидивист Карагьоз Али. Те заварват селището почти обезлюдено.

Това обаче не им пречи да го подложат на терор, грабежи и опожаряване. Още на следващия ден започват арести и разправа с беззащитните хора. Само неколцина по-състоятелни успяват да се спасят срещу солиден паричен откуп, който варира между 20 и 60 златни турски лири на човек. Задържани са 18 мъже, които са навързани с въжета и затворени в скотобойната. Там един по един ги извеждат и обезглавяват сред смеха и одобрителните викове на мюсюлманската тълпа.

Следват нови жестокости, които допълват мрачната хроника на убийствата в Свиленград. След страшни мъчения на улицата умира 70-годишният стар възрожденец и учител Димитър Въгларов. Дядо Атанас Метларов е заклан, когато се крие в сеновала на къщата си. Кървава драма се разиграва с 84-годишната майка на известния свиленградчанин Александър Кипров. Тя е брутално убита, а по-късно окървавени части от тялото й са намерени около семейния дом. В двора на учителя Янаки Илиев, който е умъртвен в скотобойната, се въргалят четири глави на възрастни жени. Общият брой на жертвите е 59. Всички изтезания и злодеяния се извършват по заповед на офицерите на Енвер бей. Гледките са потресаващи. Терорът и ужасът надхвърлят и най-тежките очаквания.

Възмутително е поведението на гърците в града. Те се държат неприятелски спрямо нещастните си български съграждани. Демонстративно злорадстват, а неколцина от тях помагат за залавянето на укриващите се. Нито един от елините

не попада под ударите на османските изстъпления

След нахлуването си в Свиленград турската войска опожарява няколко сгради и три фурни в източната му част. Ала най-страшното тепърва предстои. В началото на август 1913 г. Русия и Великобритания оказват натиск върху турското правителство да изтегли войските си зад старите български граници. Между България и Османската империя започват преговори, които приключват с подписването на 16 септември на Цариградския мирен договор. Той урежда границата между двете държави след Междусъюзническата война. Според него Свиленград остава в пределите на българската държава. До десет дни след сключването на контракта турците са длъжни да опразнят завзетите територии и да ги предадат на съответните власти. Бежанците могат да се завърнат по родните си места.

Решението на Цариградския договор относно Свиленград предизвиква гнева на турските войскови части.

На 8 октомври те получават последно разпореждане за отстъпление. От този момент пристъпват към тотално унищожение на града. Първо

се издигат

огнени кълба

около железопътната гара. Изгарят намиращата се до нея пощенска станция и всички къщи наоколо. Турците хвърлят газ в сламениците на няколко постройки и пожарът взема още по-големи размери. Подпалени са двете солидни здания на полицейския участък и на общинското управление. Пламъците от тях осветяват дълго околните квартали. Парадоксално, но не е пощадена и джамията. За броени минути тя се превръща в пепелище. Оттук започва най-хубавата, централна улица на Свиленград.

Подред се опожаряват

всички намиращи се на нея представителни сгради. Църквата, училища, национални учреждения, магазини и занаятчийски работилници се превръщат в развалини. Из съседните махали също вилнеят войскови команди. Не е пожален нито един български дом.

Всички са изгорени и сринати със земята. Турски офицери издават заповед да се унищожи цялата реколта и да се изсекат черничевите паркове. Известно е, че населението се занимава основно с бубарство и по този начин трайно се отнема за в бъдеще неговият поминък. Подпалени са и много от близките села.

Българските армейски части реокупират града на 9 октомври и се натъкват на развалини и остатъци от турското разрушително нашествие. Свиленград е напълно опустошен и се намира в плачевно състояние. Стърчат само стените на масивни здания, а на места пламъците още продължават да искрят. При претърсването на пепелищата са

изровени мъртвите дела на стари хора,

а в близост до тях и изгорели говежди трупове. Неповреден остава само грамадният мост над река Марица, построен още по времето на султан Сюлейман Великолепни в чест на прочутия пълководец Кара Мустафа паша. Когато месец по-късно проф. Любомир Милетич обикаля на кон Тракия, той не може да пренощува в града, защото няма нито една запазена или възстановена сграда.

След няколко дни пристигат граждански власти и предприемат мерки за възстановяване на нормалния живот. В запазената триетажна къща на богатия грък Диаманди се

настаняват всички държавни учреждения

– околийско и полицейско управление, поща, телеграф, клон на Земеделската банка. От Стара Загора са изпратени специалисти, които възстановяват пощенските и телеграфните съобщения със Свиленград. С всеки влак и с волски каруци от Лозенградско, Одринско и от различни краища на стара България пристигат бежанци. Обща печал обхваща всички страдалци при вида на разрушенията и самотните гробове, пръснати по полето. Те не могат да познаят града, сринат до основи и ограбен. Трудно се ориентират в новата обстановка и накрая едва откриват местата на родните си къщи. Новодошлите се подслоняват сред развалините, които пригаждат, доколкото им е възможно, за живот.

Строят се временни къщички от

кирпич и кал,

които се покриват със слама и тръстика. Някои си правят землянки за посрещане на зимата и обори за животните си. Въпреки загубата на имотите си хората се радват, че са оцелели в преживения ужас.

Междувременно турци от Одрин организират провокативна клеветническа кампания. Те телеграфират до меродавния парижки вестник „Тан” и поднасят лъжливата информация, че българите са запалили Свиленград. Това твърдение принуждава свиленградчани, които пребивават в Ямбол, да се обадят в редакцията на френската газета и да искат опровержение на невярното съобщение. От своя страна Ал. Кипров призовава големите български и европейски вестници да изпратят в града свои кореспонденти, които да изнесат пред света

жестокостите и варварствата

на турците

На апела му се отзовават популярните софийски ежедневници „Утро”, „Дневник”, „Мир” и „България”, които на своите страници дават подробни сведения за кървавите злодеяния и погромите на турската армия в Свиленград.

Правителството на д-р Васил Радославов се събира на извънредно заседание и реагира адекватно. Загубите от унищожаването на града се оценяват на 25 милиона златни лева. Предприети са първите помощи за местните жители. Доставени са 100 вагона брашно. Разпоредено е да се изградят в кратки срокове църква и две училища. Взема се решение

Свиленград да се възстанови на същото място

между гарата и река Марица. Но да се разпростре на по-голяма територия и да бъде с по-модерна архитектура. Строителните материали се отпускат и транспортират безвъзмездно от държавата. На помощ е изпратена специална инженерна снимачна бригада. През ноември 1914 г. Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството приема окончателен градоустройствен проект.

Но всеобщият ентусиазъм за мащабно строителство е прекъснат от включването на България в Първата световна война. Едва след нейния край започва съзиждането на новия град. Скоростно нараства и броят на неговото население. Според статистическите данни за преброяването в страната

през 1920 г. в Свиленград живеят 7007 души,

1926 г. – 8433, а през 1934 г. те са вече 9333. Днес той е процъфтяващо гранично средище с близо 18 000 жители. Градът е земеделски, търговски и туристически център и разполага с развита инфраструктура..