Бурното развитие на българските телевизии напоследък, създаде една нова професия – професионалният телевизионен гост. Това е човек, който не се занимава с нищо друго освен да обикаля всички предавания и да взема отношение по всички въпроси, от които нищо не разбира.

По този начин професионалният гост се издига в собствените си очи и трупа телевизионна известност, от която нe успява да извлече никаква полза.

Най-ярък шанс за изява професионалните гости съзират, когато умре някой наистина популярен и обичан човек. Тогава те тръгват по телевизионните студиа и леят горчиви сълзи за покойника с надеждата да откраднат за себе си нещичко от неговата слава, още преди да е изстинал.

Има няколко души в България, които са се превърнали в професионални телевизионни оплаквачи. Умре ли някой –веднага цъфват в ефира.

Даването на интервю за покойник обаче е специален жанр, който се подчинява на строги правила. Не е достатъчно само да се реве, необходимо е по време на интервюто гостът да подчертае колко го е обичал мъртвецът и как винаги му е повтарял, че е велик човек със специални качества и безспорен талант.

Хубавото на тези твърдения е, че не могат да бъдат опровергани, защото обектът на разговора е замлъкнал завинаги и няма как да се възползва от правото си на отговор.

В края на интервюто гостът по традиция вмята един небрежен анонс за предстоящата му премиера (клип, концерт, книга), защото стара поговорка от шоубизнеса гласи “покрай мъртвото най-добре се рекламира живото”.

Ето едно примерно интервю, отговарящо на всички стандарти на жанра.

ВОДЕЩА (с печална физиономия): И една трагична вест – вчера ни напусна големият български актьор (режисьор, писател, музикант, журналист) Дренчо Пенчев (на екрана се появява снимка на покойника, желателно е да е усмихнат). Той имаше ярко присъствие в съвременната българска култура и остави дълбока диря в сърцата ни. Поклон пред паметта му. Сега в студиото е един от най-близките му приятели актьорът (музикантът, журналистът) Вачко Мачков. Господин Мачков, къде ви завари ужасната новина за смъртта на Дренчо Пенчев?

ГОСТ: (въздъхва тежко, сякаш едва успява да овладее сълзите си) Завари ме на репетиция (в редакцията, в студиото), както винаги. Понякога си мисля, че ние все работим и понякога пропускаме важните неща. Но такава е съдбата ни – да работим… (въздъхва още по-тежко) Обади ми се жена му Стефчето и още преди да вдигна телефона, някак си усетих, че се е случило нещо страшно. А само преди два дни бяхме заедно, смяхме се и Дренчо ми каза: “Вачко, ти си най-талантливият актьор (музикант, журналист) в България. Ти си национално богатство. Но хората не те оценяват”. Такъв беше Дренчо, винаги говореше истината.

ВОДЕЩА: Какъв човек беше той?

ГОСТ: (въздъхва тежко) Простете, но не мога да говоря в минало време за него. Не мога да кажа “беше”. Той е. Аз отказвам да приема смъртта му. Сигурен съм, че сега ни гледа отнякъде и се радва на постиженията ми. Дренчо не познаваше завистта, той винаги се е радвал на успехите на другите и най-много на моите. Беше голям бохем, голям мъжкар. Двамата с него винаги бяхме душата на компанията, особено аз. Може би му е било малко криво, че жените харесваха повече мен, но по никакъв начин не го е показвал.

ВОДЕЩА: С какво ще го запомните?

ГОСТ: Да го запомня? Аз никога няма да го забравя. С него сме приятели от студентските години, още от първи курс. Бяхме странна двойка: аз – красив, интелигентен, от стар софийски род, той – грозновато, пъпчиво селянче с тежък диалект. Но някак си се харесахме. Може би селският му инстинкт е усетил в мен искрицата на гения… не знам. Аз ходех тогава с най-красивата жена в София – Лили Дрекс от Банишора. Мисля, че той също я харесваше, даже веднъж ми каза “Вачко, ако някой ден Лилито ти омръзне, и решиш да я зарязваш, може ли да й кажеш няколко добри думи за мен?” Много се смяхме тогава.

ВОДЕЩА: Познавате се с Дренчо Пенчев от 40 години….

ГОСТ: Станаха ли 40 години? Боже, как лети времето… Какво ли не сме преживели заедно през тия години… Помня веднъж празнувахме рождения ми ден в Клуба на журналистите. Бях събрал целия хайлайф – Батето, Веждичката, Джагара… И Дренчо вдигна тост и каза “Пия за най-великия български актьор (музикант, журналист) на всички времена – моя приятел Вачко. Помнете ми думата – този човек някой ден ще влезе в учебниците”. Колко прозорлив е бил Дренчо… (разплаква се) Как е предвиждал бъдещето!… Е, още не съм влязъл в учебниците, но и това ще стане. Въпрос на време е.

ВОДЕЩА: Били сте му кум…

ГОСТ: Да, кумувах му на сватбата заедно с втората ми съпруга – унгарската балерина Йодварта Чертванкереш. Тя беше най-красивата жена в соцлагера. Трима унгарски министри й бяха предлагали брак, но тя им казала “не, аз съм влюбена в най-страхотния мъжкар на планетата – Вачко Мачков от България”. И дойде тука, аз живеех тогава в Парк Хотел Москва и карах една черна Волга. Не я карах аз де, имах шофьор, но както и да е. И запознавам Дренчо с Йодварта, а Дренчо ми вика “Вачко, това е фантастична жена. Само човек като теб заслужава да я има”. И ме покани за кум, да им кумувам на сватбата със Стефчето. Имам чувството, че по онова време Стефчето беше влюбена в мен и се ожени за Дренчо само за да бъде близко до мен, но това са неща, които е по-добре да останат в тайна. Такъв съм си аз, истински джентълмен – винаги пазя в тайна интимните си преживявания.

ВОДЕЩА: В предварителния разговор ми казахте, че Дренчо Пенчев е имал финансови затруднения и често сте му давали пари назаем…

ГОСТ: Не искам да говоря за това. Каквото съм дал – дал съм, то е останало завинаги между нас. Случвало се е и да не ми върне заема, но аз винаги съм забравял. Даже миналата седмица му бях дал 80 лева назаем и вчера като ми се обади Стефчето да ми съобщи ужасната новина, ми каза “Вачко, сега имам да плащам за погребение, за опело, и в момента няма да мога да ти върна парите”. Викам “не се притеснявай Стефче, не съм за 80 лева, ще ми ги върнеш когато можеш, даже ако искаш може да ми ги изплащаш на вноски по 20 лева на месец, хора сме все пак”. Такъв съм си аз – широкоскроен.

ВОДЕЩА: С какво искате хората да запомнят Дренчо Пенчев?

ГОСТ: Знаете ли, най-страшното нещо в България е, че хора като Дренчо бързо биват забравени. А това е ужасно. Затова реших да посветя предстоящата си премиера (клип, концерт, книга) на паметта на моя приятел. Мисля, че това ще бъде най-добрият начин да го почетем, защото той обожаваше изкуството ми. Нека всички, които го обичаха, да се чувстват поканени в сряда от 19 и 30.

(от книгата „Български работи“)

*Публикувано в ivosiromahov.com