Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

На бул. “Дондуков” 1944 г. съсичат с ятаган издателя на българския “Таймс” Съветски войници и офицери маршируват пред Народното събрание в София, 1947 г.

Една от ярките светулки на стара София бе чичо Кольо Вестникаря. Мисията в живота му бе скоростно да снабдява гражданите на Драз махала с последни пресни новини. Първоначално маршрутът на вестоносеца циркулираше между бившите редакции и печатници на вестниците “Зора”, “Заря”, “Утро”, “Дневникъ”, тоест между улиците “11 август” и “Искър” до бул. “Дондуков” на високото. После правеше

два скоростни тегела през кафенетата на журналистите

Едното ниско, тъмно, вечно опушено от цигарен дим, под високите кооперации над него, точно срещу редакциите на “Заря” и “Дневникъ” (после “Труд”). А другото пак на бул. “Дондуков”, но по посока операта - аперитив “Волга, Волга”. Заведение по-малко, по-тихо и светло.

Старият вестникар разнасяше от врата до врата на опарцалените от бомбардировките над София 1941-1944 г. бивши къщи кукли новите ръждиви стонове на Студената война. Бързите му стъпки кънтяха с “напрегнатото международно положение” из зелени дворове и кооперации скоро след зловещите игри, писъци и грохот на Втората световна война.

След победата на “народната власт” над можещите, знаещите, служителите под пагон, интелигентните в Царство България последвали светкавични конфискации и разгонване на редакции, но печатниците и техниката в старата махала били запазени. Вестникарското каре около бул. “Дондуков” било освежено с нови ваятели на лозунги, забрани и ласкателства. Тогава едва 430-хилядна София се сдобила с новите издания “Труд”, “Отечествен фронт”, “Кооперативно село”, “Земеделско знаме”, печатани тук.

Драз махала пред лятото на 1944 г. бе преживяла и

кошмара от опита за убийство с ятаган на Данаил Крапчев

- издателя на вестник “Зора”, българския “Таймс”. Посред бял ден от червени терористи на ъгъла на ул. “11 август” и бул. “Дондуков”, точно до моето основно училище.

Неуспешно покушение, защото в жегата колячът се разхождал с дълъг балтон над кривото острие, та стражарят се усъмнил и помогнал на Крапчев да отърве кожата. Месец по-късно обаче

насред Горна Джумая големият журналист е разстрелян

от получилите власт “черни ангели”. Подобна е и участта на издателя на “Утро” и “Дневникъ” Атанас Дамянов. Часове след държавния преврат на 9.09.1944 г. е арестуван, а след това и разнищен от т.нар. Народен съд.

Времената са зли, бързи, изчезват хора, фамилии, биографии. Лека-полека от разгромените редакции се разбягват. На уличния си пост (до средата на 70-те) бе останал само той – чичо Кольо Вестникаря, вече посребрен, но фамозен вестоносец.

Скороходецът от Драз махала имаше кльощаво телце, бурно къдрава коса и голяма пощенска чанта. Винаги бързаше. Докато ти каже нещо, ще подскочи два-три пъти като ухапан от бълхи, ще заекне, десет пъти ще примигне.

Да разнесе по вратите вечерния вестник, преди да е стигнал до будките, изискваше скорост. Преди да се завърти машината и добре да обмаже валците с мастило, печатарите му отделяха по една връзка от брака.

“Макалатури” -

така наричаха зле

отпечатаните вестници

За сведение на шегаджиите, които днес използват думата “метранпаж” за щяло и нещяло (че дори и за мъжко достойнство!), трябва да кажа, че метранпажът бе един от най-начетените майстори при изработката на вестника при т.нар. висок печат. Те “връзваха” страниците, тоест подреждаха ги с точност до милиметър, в едни плоски метални тави.

По макет от техническия редактор подреждаха заглавия, текстове, снимки и графики, обработени преди това в оловно-цинков вид. Сред горещина от разтопен метал, отровни пари и човешка пот събираха труда на журналисти, словослагатели, линотипери, цинкографи и го поднесяха на читателите.

Всичко ставаше на модерна техника, внос от Германия. След това пресата за калъпи на страници, отливката на металните барабани, монтаж на огромните ротомашини, скоростен печат на ролки, по тон хартия едната. Голяма, уважавана, начетена гилдия, която се трудеше на смени, а

в почивките си сръбваше кафе

или аперитив

в заведенията отсреща. Колегите майстори на чичо Кольо Вестникаря.

На един от туровете вестоносецът бил пресрещнат, по-скоро отвял с вихъра на галопа си Дора. Тича, рецитира възрожденски стихове и гърми откъм долната част на гърба. Яко! Хи-хи-хи. Крачка – рима - гърмеж, крачка – рима – гръм, като претоварен цигански кон. С вероятен произход боб чорба. Може като млад да е бил поет Кольо Вестникаря.

В един сив предобед на пролетта на 1945-а по подобен начин долетял вкъщи и дядо ми Деспот. Зрял 44-годишен мъж, уважаван скулптор. Пристига изпотен, треперещ, заекващ. Пита баба за билковата ракия,

обръща една чаша, въпреки че не пие,

мига от лютото, пули се. Бледен е. “Какво бе, Дечо?!” Мълчи. Той мига като Кольо Вестникаря. Най-сетне изграква: “Току-що застреляха един пред очите ми!”.

Заварил в кафенето съветско войниче. Пияно, та заляно. Нещо се закача със сервитьорката. Изкарал нощта по софийските локали и отишло да си допие във “Волга, Волга” към10 ч. сутринта.

Киска се солдатът, лигави се с момичето, някакви шеги пуска, но не злобно. А чорбаджията на “Волга, Волга” леко, кротко, усмихнато: “Таваришч, таваришч”, успял да го изведе на тротоара. Още малко препирни, държане за ръкавите и... войничето гушнало дървото отпред, свлякло се по ствола му и заспало.

След малко по паветата бавно минава руски джип, явно патрул. Спира машината с червена звезда, излиза офицер с червена петолъчка на фуражката, навежда се над момчето в униформа. Оглежда го хубаво за минута–две, дори го подритва с ботуш. Онова – не, спи и се усмихва дори. Но и мирише на алкохолец. Фуражката откопчава кобура, вади.

Един изстрел в тила. Само един! На своя си войник победител

Тялото омеква, тръгва да прави локва кръв. Двама от джипа се навеждат и мятат защитника на родината зад платнището в каросерията. Офицерът се навежда за кървавото кепе с петолъчката, качва се до шофьора и заминават. Това е!

В същите тези първи месеци на съветската окупация в България прекрасната 13-годишна Дора е извикана на практически занятия като млада доброволка в Червения кръст. В моргата на Александровска болница. С момичетата да шият трупове на починали в санитарния влак “освободители”. Който е пристигнал от Румъния.

Няма хирургически конци, та с бинтове и големи игли за обувки. Дупчат, дърпат, зашиват. Тайни от касапницата, наречена Втора световна война. Оттогава Дора мрази Червения кръст.

Руски военен джип спира пред нас,

питат за дядо ми и го прибират. Без много приказки, делово и безвъзвратно. Където и да питат – няма го. Цял месец.

Септември 1944 година, София. Есента на арести, разстрели, саморазправи и поредното заличаване на ярките българи. В полза на посредствените.

Но чудото се случва. През октомври дядо Дечо се появява отслабнал, небръснат, мръсен, но все пак жив. Дошъл е за балтона, бръснача, тънките инструменти, шаблоните. Бърза – отпред на улицата отново го чака руският джип.

Цял месец тогава дядо Дечо бил заключен на стотина метра във Военния клуб. “Творчески арест” заедно с група художници (бъдещият акад. Дечко Узунов също е там), строителни работници, в пълна секретност и денонощно. Мобилизиран!

Любезните “инвеститори” отново откарват Деспот Деспотов (дядо Дечо) – най-добрия майстор на гипсови декорации в столицата, за още два-три месеца, а за баба Надка

остават честта и удоволствието да изхрани две деца

сама.

Тогава тя още не знае, че в следващите трийсетина години няма да получи подобаваща работа. Защото е с търговска гимназия и е увлечена по земеделските идеи. За това, че в годините на царството е работила като секретар на Съюза на многодетните в България.

След случката в аперитив “Волга, Волга” и други подобни алкохолни геройства из всички кръчми, локали, закусвални, ресторанти в София новата власт разлепила заповед:

“СТОЛИЧНО КОМЕНДАНТСТВО НА НАРОДНАТА МИЛИЦИЯ, Заповед № 2950 – 1945 г.

З А Б Р А Н Я В А М сервирането на вино, ракия, коняк и др. силни спиртни питиета в питейни заведения на български и руски войници, милиционери, железничари и ватмани.

ТАЗИ ЗАБРАНА НЕ СЕ ОТНАСЯ ЗА БЪЛГАРСКИ И РУСКИ ОФИЦЕРИ.

София, 1 август 1945 год., СТОЛИЧЕН КОМЕНДАНТ НА НАРОДНАТА МИЛИЦИЯ (п) В. ГЕОРГИЕВ/печатница Розова Долина, ул. "Ц. Симеон" 55. Тел. 2-46-68.”

Вечер на заспиване над притихнала София еквали оръдия. Хората се стряскали, будували дълго. После разбирали, че Червената армия е окупирала Царство България за цели три години (1944-1947) и нощем си упражнява артилерийската мощ. За профилактика и респект над мирното население.

Софиянци се спирали да разберат какво става. Качен на стол, крещял дрипльо с червена лента “ОФ” на ръкава.

Агентът на новата ОФ власт ръкомахал, грачел закани

за “равенство” и “социализъм” към мирните граждани, а отстрани го пазели пак такива “хора на бъдещето”, препасани с оръжия. По тъмна доба тези “оратори” ходели да разстрелват и мародерстват по домовете на заможните.

В тези три окупационни години от съветските солдати българите научили и нови руски думи: “Сними очки!” и “Это вам не нужно!”. Ако срещнеш руски офицер или патрул и не е на кеф, ти крясва: “Сведи очи!”, робе. А ако си харесат часовник на ръката ти или някаква шик стока в магазина: “Това не ви е нужно!”. Шопкиня от с. Мировяне шушукала на Женския пазар, че са доста груби и в “тънката част”. Из околните села

обичали да обръщат в сламата моми и млади булки, без да питат искат или не

Не си плащали и “напазаруваното”. Военен “трофей” и според големината на пагона и теглото на колета - до дома в СССР. Три години окупация от 65-хилядна съветска армия! Това ли са “братушките” освободители?!

И големият шок – щабът на Червената армия в България, главната квартира на маршал Толбухин, настанен в разкошна къща с 30 стаи и 3 подземни етажа. Дворецът на Крум Чапрашиков на ул. “Оборище” 19, световен търговец на тютюни, милионер, съдружник и щедър дарител в словесната империя на Данаил Крапчев “Зора”. Данаил Крапчев, роден в град Прилеп, бащата на българския “Таймс”, мъж - учебник по журналистика. Убит от червен терорист в Горна Джумая още на втория ден след победата на “народната власт”.